вторник, март 21, 2017

На избори срещу медийния фашизъм

Предстои решителна битка за България. Който каквото смятал, мислил, предполагал, надявал се, страхувал се, бягал, търсил, откривал, преоткривал, убеждавал, събирал и т.н. вече почти няма значение – всички сметки ще бъдат изчистени на 26. март 2017 г., само след няколко дни и тогава ще започне нов политически цикъл. След този ден всеки ще се бръкне в политическото си портмоне за политическия си капитал, за да оправи сметката и ще започне да крои нови планове за бъдещето.

Няма да говоря за обединенията и разделенията. Ще оставя тази работа на дървените философи до изборите и на по-сериозните аналитици след изборите.

Кой е нашият главен политически неприятел? Кого се опитваме да отстраним от властта?

#Кой? #Кой? Ей това е въпросът.

В България в момента управлява режим, който можем да наречем медиен фашизъм.

Какво е медийният фашизъм?

Това е режим, владеещ България чрез дългогодишно и систематично убиване на надеждите в душите на хората. На систематично и дългогодишно вкореняване на цинизъм, отчаяние и отвращение („Всички са маскари“). На систематично и дългогодишно очерняне на всеки, който е дръзнал да се опълчи на зловонното блато и на всепоглъщащата медийна кал.

Огромна част от енергията ни в предизборната кампания на улицата и с познати и приятели отива да чистим тази медийна чернилка, трупана като сажди, десетилетие след десетилетие, върху неособено оптимистична нагласа на света по принцип, на голяма част от българите. Енергията ни отива да разрушаваме безразличието и на негово място да опитваме да събудим ентусиазъм, да прогонваме отчаянието, да даваме такава визия за развитие на България, в която да има утрешен ден, и в която да се радваш, че живееш и да се радваш, че принадлежиш към нея.

Медийният фашизъм, който владее България чрез парцаливите си вестничета, чрез анонимните си сайтчета, чрез циничните си говорители, чрез бездънните си джобове (бездънни, защото крадат от нас и от европейските ни съграждани), чрез добре охраняваните си методи на медийно разпространение, точно това иска от нас – да решим, че няма надежда в сегашната територия на България, да напуснем страната, за да се разкъсваме от угризения, да пращаме пари назад, за да откупим угризенията си, и после и тези пари да бъдат откраднати.

Медиите, които се опитват да бъдат истински и нормални в България биват натискани по всякакви начини и държани от медийния фашизъм в партера.

Разликата на медийния фашизъм с обикновения фашизъм е следната – той е безличен, бездиктаторен, или сега както е модно да се казва – хоризонтален и leaderless.

Съществува една микроскопична прослойка хора, семейства и техните слуги и обслужващ персонал, които крадат на воля от природата, банките, еврофондовете, от градовете, от парковете, от природните богатства на България, дори от храната на сираците и от отоплението на старческите домове. Между тях има по-силни и по-слаби. Свободата им на крадене се гарантира от една съвсем мъничка група между тях, която има за задача да пуска отровни изпарения в атмосферата (тоест в медийното пространство), които да приспиват гражданите и да ги лишават от интерес към света извън тясното им жилище и от волята им за промяна. Свободата на крадене допълнително е гарантирана чрез точковата парализа на съдебната власт, главно чрез безконтролната прокуратура, която има свой критерий кога е нарушен обществения интерес и този критерий не е законът.

Точно там, в тази малка групичка, някъде там е скрит центърът на властта на медийния фашизъм. Там някъде се взима решение и е от особена важност да се знае #Кой го взима, кой да бъде защитаван от отровния медиен облак (от тук и името му – медиен фашизъм) и от кого този облак да се отдръпне, така че да бъде посечен и изяден, както това се случи с КТБ и с номиналния ѝ собственик през 2014 г.

Основните политически сили, които си играят на опоненти – БСП, ГЕРБ, ДПС, Атака и тн. – не смеят в никакъв случай да се опълчат на медийния фашизъм, а само търсят сделка с него, тъй че да бъдат охранявани от него срещу рента, която ще откраднат от джобовете ни. А както е известно още от средновековието – на когото плащаш рента, за да те охранява – той е твоят господар. #Кой

Политическата сила, към която принадлежа, – „Да, България!“, взе решение да се противопостави на медийния фашизъм и да освободи съдебната система от парализата ѝ.

Намеренията ни никога не са били тайни. Просто взехме решение и тръгнахме срещу течението.

Срещу нашата скромна кампания, финансирана левче по левче от дарения и отчитана прозрачно и отговорно, беше изправена цялата машинария на медийния фашизъм.

Бяха похарчени близо половин милион лева за две „книги“ в които са изсипани всички възможни спекулации, лъжи и полуистини, за да бъдем удавени в кал, овъргаляни в сажди и потопени в блатото, да не говорим за стотиците публикации в анонимни сайтчета, за десетките хиляди коментари на тролове в медиите и под фейсбук статуси, за бездарните карикатури и колажи и т.н. Много нещо.

Ние вече сме тук и ще продължим.

А какво може да се направи сега?

Преди всичко човек трябва да има позиция в защита на доброто, истината и красотата и да не отстъпва от нея.


Кандидатите на „Движение Да България“ в срещи с избиратели 
по улиците на Варна


Също така, може например, да гласува с номер 16 в бюлетината, за кандидатите на коалиция „Движение Да България“, които са зарязали тънките сметки за живот в някакво едва поносимо тясно лично пространство и са тръгнали срещу мафията. По-взискателните избиратели могат да използват и преференция, ако водачите на листи не са по техния вкус.



Вместо заключение:

– Защитавате чужди интереси, Сорос ви плаща!

– Откъде го знаете това?
– От вестниците!
– А по принцип вярвате ли на медии?
– А, само ни лъжат!

 (от истински разговор с избирател, цитиран от Божо)


Купуването и продаването на гласове, както знаете, е престъпление.

сряда, януари 04, 2017

Защо ще кажа „Да, България!“



Човек и добре да живее, му се случват разни работи. С мен се случиха протестите от лятото на 2013 година, след които нищо като че ли не е същото.

Този блог не беше замислян като политически, а по-скоро като научно-популярен, литературен, пътеписен или дори исторически, но стана предимно политически, след като Георги Първанов беше избран за втори мандат президент. Тогава моят кандидат не стигна до втори тур и си казах - нещо се счупи в България и ще трябва поне да говоря за политика, докато „нещата се оправят“.

Да, отдавна беше :) И блажени са били наивниците като мен, които са си представяли, че морето е било до колене и нещата ще се оправят след малко праведен гняв по блоговете.

От тогава този блог има ясна позиция по обществено-политическите въпроси. (А и да не забравяме, че имам и съавтор - Стойчо, който също никога не спестява никому политическите си позиции. )

Също така, на практика от 1998 година насам, се занимавам професионално с интернет. След като приключих поредния си интернет бизнес през 2006 година, си казах - интернет бизнесът е хубаво нещо, но може би трябва да се поработи малко върху свободата в самия интернет, защото без нея бизнесът в интернет е невъзможен. И се включих активно в действия срещу затварянето на торент тракерите, Наредба 40, поправките в Закона за електронните съобщения и АКТА. Само че се оказа, че нещата в обществото са счупени на още по-дълбоко ниво. И нормален бизнес не само в интернет, но и никъде в държавата ни (а понякога и по-широко) не може да има.

Оказа се, че свобода, справедливост и истина недостигат не само в Интернет, но и навсякъде в България, което пречи не само на бизнеса, а и на живота въобще.

Затова трябваше да се включа и в екологичните протести през 2012 на Орлов мост, също във всякакви протести срещу презастрояването и унищожаването на природното и културното наследство.

А когато Делян Пеевски беше избран за шеф на ДАНС през 2013 година, чувствата ми бяха същите, като при избирането на Първанов за президент, но по-силни:

„Това е краят на България“, си казах, „мафията превзе държавата“.

И, като истинско чудо, на площада на 14 юни 2013 година вместо дежурните стотина мрънкачи (тук употребявам думата в ироничен смисъл, всъщност тези хора имат най-дълбокото ми уважение), тоест протестиращи, видях море от хора, възмутени като мен от това безобразие.

И започнахме да си търкаме подметките по улиците и площадите. Ден след ден. Седмица след седмица. Месец след месец.

До края останахме една шепа хора, може би само най-твърдоглавите, които решихме че докато не изчистим това, което се нарича „моделът Кой“ от България, няма да мирясаме. С част от тях сме заедно и в „Протестна мрежа“, която е жива и до днес.

С част от тези хора, с които минахме през какво ли не заедно през последните години, си казахме, че трябва и партия. Трябва партия, директно да пожелае властта и която да се бори за европейското бъдеще на България, за нормални отношения в обществото, за качествено образование, против мафията, за смислена съдебна реформа и за какво ли още не.

Ако всички хора, които споделят идеята, че България трябва да се освободи от мафията, да установи върховенство на закона и справедливост, да бъде истинска европейска държава, да оползотвори огромния си човешки и всякакъв потенциал, намерят формулата по която да работят заедно, това няма да бъде просто една политическа мечта, която да си разказваме, а реалност.

А и Христо Иванов показа, че е човек с непоколебими принципи, който заслужава моето доверие.

Затова ще се включа и казвам -  „Да, България“!









петък, ноември 04, 2016

Ще гласувам за Трайчо Трайков





Евгений Дайнов каза в края на 2014 година, че ни чакат няколко революционни години, а минаха само две. И вероятно е прав. Както също е вярно, и проверено на практика, че е трудно да се живее в интересни времена. От 2009 година насам само през 2010 и 2012 не е имало избори. Обществото ври и кипи и тъкмо, когато си кажем, че няма как да стане по-зле, някой отгоре се усмихва и лесно ни доказва, че може. :)

Радвам се, че на тези президентски избори има кандидат, който мога да подкрепя с пълно сърце. Това е Трайчо Трайков. Предимството човек да трупа стаж и години е в това, че успява да премине през много преживявания, да усети дистанцията на времето, да събере опит и да оцени хората, които е срещнал по пътя си.

Не ми трябва кампания да гласувам за Трайчо. За мен е важно бъдещият президент да е честен човек с принципи и с характер. Да има силата да се посвети на нелеката си държавна длъжност, която ще го бележи за цял живот. А той има тези качества.

Когато учех в Английската гимназия в София през 80-те години, свирех на тромпет в училищния оркестър. До мен на тромпет свиреше и бъдещият кандидат-президент. С него сме водили дълги разговори на политически теми. Дълго време сме обсъждали историческите перипетии на България и особено съдбата на Македония.

По време на едно пътуване с оркестъра до Западна Германия и обратно, бродихме с неизчерпаемо любопитство по улиците на чужди градове и разсъждавахме защо (Западна) Германия и Австрия изглеждат толкова добре, а всичко на изток изглежда някак овехтяло и неподдържано. С особено настървение обикаляхме Белград, с надеждата да открием някакво македонско присъствие там. В крайна сметка се снимахме пред табелата на ул. „Призренска“. (нямам идея къде съм си заврял снимките от тогава)

Призрен не е в Македония, но е най-близкото нещо до нея, което открихме там.

Нещата на тези избори предизвикват оптимизма и на най-големите оптимисти. Трудно е да се повярва, че обществото, вместо да си взима исторически поуки, затъва все по-дълбоко в приспивното блато на митовете и пропагандата. Че вместо да потърси вътрешни сили да се отръска от популизма и обещанията за лесни решения, затъва все по-опасно в полуистини и празни очаквания.

Под българската демокрация е заложена ядрената бомба на референдумите. И не бяхме прави да се подиграваме на британците, защото ние сме на път да я свършим още по-зле.

Всички ме питат как ще гласувам на втория тур. Неудобен въпрос, нали. Имам още по-неудобен. Какъв беше пътят да не се стигне до втори тур? Защото такъв път имаше. Но изискваше известно дистанциране от мафията и олигархията в името на реалното европейско бъдеще и настояще. Да се направи първа стъпка към съдебна реформа, после да се издигне смислена кандидатура. Такива имаше и всъщност такава кандидатура има, макар и да не е обща.

А невъзможността за дистанциране от мафията и провалът на реформата на съда и прокуратурата, не означават ли, че по-малкото зло е вече твърде пораснало? Че е неотличимо от „голямото“? Все едно някой да ме пита, абе ако утре те удари кола и те утрепе, ти какво ще правиш тогава?  Тогава ще е късно за правилни решения и ще трябва само да се ограничават щетите. Не желая да участвам в това. Нима можем само толкова?

Горчивите чаши на историята винаги се изпиват до дъно. Историческите „аванти“ винаги се плащат скъпо и прескъпо. Умственият и физически мързел днес винаги се изплаща с тежка работа и ужасна умора утре. Но какво да се прави, такива сме си, и единственото, което ни остава, е да правим каквото трябва, пък да става каквото ще.

Аз ще гласувам за Трайчо Трайков


събота, септември 10, 2016

Липсващото плешиво куче

В селски клуб, някъде в провинцията в Източна Европа, в началото на 80–те, се събират Курт Хауенщайн, Мик Джагър и Ян Гилън...

Не става дума за виц. Гледах култовия унгарски рок филм „Плешивото куче“ и от там някак си изскочи това начало :)

На морето размених няколко приказки с В., един от видните български музиканти от по-ново време, и като си говорехме за музика, той сподели: 

– За мен много по-важен филм от „Коса“ е „Плешивото куче“. Жалко, че сега никъде не може да се открие.
– Защо да е по-важен?
– Защото той показва как не трябва да копираме чужди ценности, при положение, че имаме наши. Показва как в Източна Европа е било възможно да правиш нещо... да има друг вариант за развитие на рок-музиката.
– Имаш предвид, че трябва сами да си пишем парчетата, вместо да пеем кавъри?
– Точно това, да. Аз затова сам си пиша парчетата.

Филмът със сигурност е бил прожектиран и в България след излизането му през 1981 г., но никога не съм успявал да попадна на негова прожекция. Познати казаха, че самият филм не е бил забраняван, но е прожектиран само във филмотечното кино Дружба/Одеон и то със специален кино–предговор, в който известен артист въвежда „прилично“ подстригана младежка публика в „страшния“ свят на унгарските хипита (става дума за публиката във филма, а не в салона). Многобройните коментари във Фейсбук пък твърдят, че филмът е вървял по големи екрани навсякъде из страната. Нямам спомени за това. Аз помня, че поне пускаха отвреме навреме песни от филма по радиото.



И, въпреки скромния си достъп до българска аудитория, той се превърна в мигновен хит и при нас.  Имам приятел, който дълги години ми говореше за него.

И песента на „Омега“ (които са гост-звезди в сюжета)  „Момичето с перли в косите“  стана мегахит тук (макар и години по-рано) и мигновено влезе в попкултурата, макар и с доста по-различен текст. Ще се сетите за нея още с първите тактове

Затова и щом се прибрах от морето (крайно нелюбимо действие) реших да го намеря и около три часа след това вече го гледах.

И така – някъде в унгарската провинция, в малко заспало населено място, в местния клуб,  бандата „Колорадо“ се раздава, пеейки хардрок кавър на Johnny B. Goode. Но песента свършва, лампите светват и се вижда, че в салона има само няколко човека, а и те не са възхитени от видяното. 

Нехаресана от публиката, групата намира буса си  с две спукани гуми, докато отстрани в проливния дъжд Алън Гинсбърг (самият той, да) разказва своите виждания за гибелта на Вселената, докато групата се мъчи с гумите. 

Явно е, че съставът преживява криза и героят на Лорант Шустер, който е техен мениджър, има идея как да излязат от нея – да изработят собствен репертоар, чисто унгарски, основан на това, което обикновените унгарци преживяват всекидневно. Намират си и талисман – едно наполовина оплешивяло куче, което измъкват от крематориума. Сменят си и името и то вече е „Плешивото куче“. (В реалния живот групата се казва Hobo Blues Band ).



Трансформацията е дълга и мъчителна, с весели и тъжни моменти, с прескачане отвъд границата на закона и на морала, все в името на Голямата Цел. 

Защо казвам, че Хауенщайн, Джагър и Гилън са се събрали? Заради приликата, която ми се стори че забелязах, съответно с  Лорант Шустер, Ласло Фьолдеш и ... (третият не го познах в титрите, човекът с хармониката). 

Със сигурност е имало защо да бъде забранен, според критериите на комунистическата цензура. Въпреки че тогавашната власт със символиката и функционерите си на практика отсъства пряко от сюжета, той съдържа твърде много андърграунд, твърде много „неприличие“, твърде много секс (за времето си, сега тия сцени са смешни), твърде много „песимизъм“ ( а изкуството по време на социализма може да бъде само „оптимистично“, да припомня :)), твърде много мизерия и (неявна) социална критика, за да бъде пощаден просто така.  Като социалната критика присъства без думи в кадрите на филма, но не и в репликите или музиката. Но в Унгария филмът не е бил забранен, а само албумът към него, който излиза чак през 1993 г.

Дори само потресаващите кадри от кучешкия крематориум, биха били напълно достатъчни цензорите да си отдъхнат, след като са положили съответните подписи.




Филмът може да бъде разглеждан и като учебник по рокендрол и музикална кариера, защото е илюстриран/интерпретиран/коментиран чрез цитати на велики музиканти, и така вкарва чисто унгарския сюжет и филм в контекста на големия свят. 

Да се гледа ли? Да, да, да. Вече горчиво съжалявам, че не съм успял да го гледам още тогава... макар че сега не знам какви са били дори теоретичните ми шансове да попадна на прожекция, преводът да е приличен и аз да стопля за какво става дума във филма. Българската рок музика може би щеше да бъде различна, ако той беше видян от повече хора. Българският бунт през 1989 г. може би щеше да е различен. А може би не.  


Споделените неща на Комитата

Виж какво споделям , заслужава си повече от това, което пиша. (старите споделени неща)