неделя, септември 30, 2007

Разрушиха хотела в Правец

Разрушиха хотела в Правец. Новината научих от Иван Бедров

Жал ми е, честно казано. Епохата на комунизма ни завеща много малко качествени архитектурни паметници. Хотелът край Правец беше един от тях.

Друг е въпросът — има ли място за туризъм в Правец. Според мен, може да се намери.

Не знам какво ще видим на негово място — може би поредният архитектурен динозавър — като хотел Роял Марина в Дюни.

И не е като да е имот в центъра на София, та да трябва да се освобождава
мястото. Хотелът е сред голо поле и място — колкото искаш.

В България първата жертва на прогреса е красотата.

събота, септември 29, 2007

Бизнесът среща правителството - Халтурка

Тия дни ще се проведе среща между бизнеса и правителството.
Неприятно впечатление ми направи сайтът на събитието.


Предполагам, с цел да се запази голямото Д,
може би и да се запази шрифта е цопнат този текст като картинка (!?).
Да не говорим за текста - къде са новите абзаци, как е подравнено отдясно...


Д-то може да стане много елегантно, колеги. Абзаците могат да се отделят по няколко начина. Е, шрифтът на текста няма да е същият.

Но вие си знаете за шрифтовите ограничения във уеб дизайна, щом вътре в сайта и в навигацията ползвате нормални шрифтове.



Космати ръце с криви пръсти се опитват да хванат юзера за гушата.



Може би спонсорите на събитието нямат пари за свестен сайт?
Или се стискат за правителството?
;-)

И после искате правителството да ви уважава.

Дизайнерът е последният, когото бих винил за този позор. Казали са му да скалъпи нещо за час и той е скалъпил. Неприятната страна на професията.

петък, септември 28, 2007

Генерал Аспарухов - нарочно губещият кандидат

Главният въпрос около кандидатурата на ген. Аспарухов за кметското място в София не е — дали ще спечели, главният въпрос е, защо БСП иска да загуби тези избори.


Странни неща стават в БСП. В момента те са най-силната и най-масовата партия. Може би и единствената партия в страната, в която има истински вътрешнопартиен живот, а не просто Лидер (каква ирония на съдбата!).


БСП отдавна иска да спечели изборите в София. То не беше показване на червени карти на България, то не бяха заклинания. Кой знае защо, столицата не се дава — дали защото тук перспективите пред всеки са видими, и на никой не му се занимава с леви партии, които да му пазят работното място и социалните помощи (друг е въпросът какво въобще могат червените да опазят).


Отломките от СДС едва мърдат, отломките от жълтите се упражняват ту в дясна реторика, ту в ляв популизъм, Бойко не е ясно ще танцува ли повече от един сезон — какъв по-добър момент да се вземе властта и в София и да се обяви „окончателната и пълна“ победа на социалистическата идея в България.


Но върхушката в БСП не иска властта. Нямам за момента теория защо. Въпреки че симпатизантите и искат, поне веднъж като се разходят с бастуна и вестника през квартала и вятърът развее белите им коси, да се похвалят че на власт най-накрая е и техния кмет.


Така че задачата на БСП става сложна — хем да изберат кандидат, който да изглежда „сериозен“, хем да няма никакъв шанс да спечели изборите.


Ген. Аспарухов е идеалният за тази работа. Първо — неговата репутация в Европа е близка до нулата — като бивш войник на службите в Европа му нямат доверие. (спомнете си фиаското със съветничеството му)


Второ — в момента Държавна Сигурност е почти толкова мръсна дума, колкото беше през 90-та година. Кандидатът на БСП сам не може да спечели изборите. Би му се наложило да търси съюзници. И кой ще е този съюзник, който ще си направи политическо харакири и ще подаде ръка на бившите служби?


Трето — самото БСП не го харесва достатъчно, а и вече битата карта Овчаров е в екипа на Аспарухов. Двама лузъри за победа?


Единственото, което доказва тази номинация е това, че и електоратът на БСП са овчици (ние това си го знаеме и без друго).


А ген. Аспарухов е бивш съученик на майка ми, и тя много ласкаво се е изказвала за личните му качества. Така че нищо лично.




четвъртък, септември 27, 2007

Риба


За тия, които жалят по комунизма. Едно мъничко парченце от визуалната среда (това е от хубавите парченца!). Това е ароматизирана мокра кърпичка, ако се чудите.

сряда, септември 26, 2007

Ето такива рекорди харесвам аз

На плажа на Сидни 1000 жени поставиха рекорд за едновременна снимка по бански костюми.

Ето такива рекорди харесвам аз.




Снимката е взета от тук, има и фотогалерия.
А тук има и кратък видео репортаж

вторник, септември 25, 2007

Обслужват ме

По есенному реших да сложа малко ред в отношенията си с различни институции.

1. БТК (приватизирана) — Влизам в касата на бул. Вапцаров. Чисто новият бизнес център, заради който беше пожертвана градинката на телефонната централа е обезобразен. Точно по средата на клиентския салон стои прясно иззидана и измазана стена, която намалява броя гишета точно наполовина. Интериорът завинаги е унищожен, а окаченият таван е варварски разбит. Стаята в която се намираха операторите, е затворена и носи надписа „директор“. Вътре няма никого. Работят 4 гишета — 1 гише каса и три гишета оператори.

„Добър ден“
„Добър ден“
„Искам да платя телефоните си — 868 хх хх и 962 хх хх “
„Момент.“

....

„Ххх лева и хх стотинки“
„Заповядайте. Мога ли да си сменя тарифния план?“
„Можете, но чак след като ви пуснем телефоните.“
„Ама те не са спирани. Вчера говорих по единия.“
„При мен са спряни. Промяната отнема два (!!) дни. Елате вдругиден.“

....

След два дни. Пристигам в касата и веднага на същото гише.
„Добър ден.“
„Добър ден.“
„Искам да си сменя тарифата на телефоните.“
„При мен не може. Идете при колежките. Вижте там има младички, хубавички (!).“
Поглеждам гишетата. На всяко чакат средно по двама души. Е, колко може да се чака тук.. Започвам да чакам.
Имам чувството, че тези пред мен стоят по половин час на гишето.
Поглеждам си часовника.

.....

След 45 минути (!) идва моят ред. (Ами ако имаше трима души?)
„Добър ден.“
„Добър ден.“
„Искам да си сменя тарифата на телефоните с някаква с по-ниска месечна такса.“
„Аха, ясно. Кажете си телефоните.“

Оказва се първо, че не може двата телефона да бъдат обработени едновременно. Трябва един по един. Второ — След всяко натискане на бутон или кликане с мишката следва чакане няколко минути, за да реагира системата.

По някое време се налага и рестарт.

Смяната на тарифата и отпечатването на двата договора в по два екземпляра с рестартите отнемат около 25 минути. За „щастие“ зад мен има само един човек. По същия въпрос.

Подписвам. Излизам от касата. Поглеждам си часовника. Днес няма да мога да свърша повече нищо. Трябва да изям още един работен ден.

2. Софийска вода (приватизирана)

Пристигам на добре замаскирания „Бизнес център“ на софийска вода на ул. Димитър Хаджикоцев. Добре че не дойдох с колата, паркирането е абсолютно невъзможно. „Бизнес Центърът“ отвън прилича на обикновен гараж-магазин. Влизам вътре. Има две гишета, от които работи само едно. Вие се опашка от около 6—7 човека. В продължение на около 20 минути опашката не помръдва.

„Какво става“ — пита възрастна жена от края на опашката
„Не разбрахте ли, че компютърът не работи“, троснато се обажда бодигардът, който досега е водил дружески разговор с клиентите.
„Ами не разбрах“ — казва бабата
„И ние не разбрахме“ — обажда се останалата част от опашката.
Девойката на първа позиция дава инструкции на касиерката как да рестартира компютъра. След рестарт и някаква допълнителна процедура плащанията най-после започват.

„Добър ден.“
„Добър ден“
„Казвам се.... и живея на...., кажете ми колко ми е сметката, да я платя“.

Касиерката се усмихва криво. Започва да ми диктува абонатите на моя адрес. Оказва се че в кооперацията имаме само магазини и гаражи.

„Ама как така, нали ми пращате всеки месец сметки“

Пак крива усмивка

„Няма ви в системата, нищо не мога да направя“

Излизам.

3. Данъчна служба, район Лозенец.

Влизам в касата и плащам данък сгради.

„А за колата къде трябва да платя?“
„Пак тук, кажете си ЕГН-то“

Казвам го

„Нищо не се води на ваше име. Трябва да подадете декларация, за да ви начислим данък. В стая 62“

Отивам в стая 62, където трябва да декларирам.

Намирам следното:





А аз си мислех, че щом съм си регистрирал колата в КАТ, ще получа някой ден бележка за данъка по местоживеене.

Изводи:

1. Отвратителното обслужване не е прироритет на държавната и общинска админитрация, ами и на „успешно приватизираните“ фирми.
2. Монополът не се лекува, а се изкоренява, защото е болест.
3. Набавянето на хиляди документи за да подадеш ДЕКЛАРАЦИЯ (която по принцип е просто констатиране на факт от твоя страна, който подлежи на проверка по принцип само при съмнение), праща в боклука всички административни реформи от последните 15 години. Може би това е една от мерките за борба с твърде многото автомобили в София.

Официално съм записан като потенциален престъпник

Някои явления от Интернета все повече започват да ми навяват спомени за Държавна Сигурност.

В руския интернет чета следния материал, т. е. затварят мрежата на eDonkey. Понеже новината ми се струва вехта (нещо подобно бях чел някъде другаде и не много скоро) и тъй като материалът няма дата, реших да проверя на сайта на самото eDonkey има ли някакво съобщение.

Влизам през Гугъл и чета на сайта на eDonkey:

The eDonkey2000 Network is no longer available.

If you steal music or movies, you are breaking the law.

Courts around the world — including the United States Supreme Court —
have ruled that businesses and individuals can be prosecuted for illegal
downloading.

You are not anonymous when you illegally download copyrighted material.

Your IP address is 66.249.65.147 and has been logged.

Respect the music, download legally.


Мда, записался в преступники, както викат братушките. Честито!

понеделник, септември 24, 2007

Чии са надарените деца?



Интересни новини има днес Дзверо за образованието, в който е цитирал (благодарности!) предния ми пост по темата.

Италианският лицей за който става дума накрая, или Училището за надарени деца, както беше името му преди 90 та година, е държавно училище, по принцип предназначено за млади таланти, вундеркинди, които изискват особени грижи талантът им да оцелее докато навършат пълнолетие — специални учебни планове (да не тъпчат на едно място), психологическа помощ (да не стават жертва на агресията на по-обикновените деца, и да се социализират нормално), спорт (да не се заседяват) и прочее важни неща.

Такива училища съществуват по цял свят.

Въпросът с нашето училище е, че с него очевидно се ЗЛОУПОТРЕБЯВА.

Лично гарантирам (познавам хора, завършили училището), че там по татово време учеха две категории ученици — наистина много талантливи деца и отрочета на върхушката. Което в системата на тоталитаризма, когато се обожествяват лидерът и олигархията, това си е съвсем в реда на нещата (кой би посмял да отрече, че децата на шефа са гении).

За честта на Тодор Живков трябва да кажа, че внукът му учеше в нашето училище в мизерни условия (Да, няма шега — в „елитната“ 114-та гимназия поне половината от материалната част беше в ужасяващо състояние в средата на 80-те)

Интересно е да се види днес останали ли са вундеркинди в училището в Горна Баня, или там учат само „вундеркинди по подразбиране“ — децата на елита. Защото къде отива нашата демокрация, ако пътят към върха е отворен само за наследниците. Ще се потвърди май старата максима, че заклетите републиканци всъщност тайно са най-върли и безкомпромисни аристократи.

Според мен трябва това училище да се извади на светло — да видим как се кандидатства там, какви са критериите и как се формират списъците на учениците. Ако училището е държавно, редно е да се фокусира общественото мнение там.

А ако училището е приватизирано по пазарни цени и се финансира на пазарен принцип съм готов да оттегля всякакви възражения. Но нещо ми подсказва, че едва ли е така.

Абсолютно против съм превръщането на едно елитно училище в посредствена  клоака, с цел възтържествуване на някаква академична справедливост (както е на път да се случи с моето училище). Елитни училища е имало откак свят светува и ще има още доста дълго време. Те имат своята роля именно в подготовката на елита на нацията (без кавички).

Интересно дали смяната на името на училището в началото на 90-те, не е именно основна брънка от схемата за злоупотреба с него.

ВСИЧКО НА СВЕТЛО, викам аз.
Гарантирано ще изскочат интересни нещица.
Например начинът на стимулиране, подбор и приходите (нарочно не казвам заплатите) на учителите там.

неделя, септември 23, 2007

Два култови филма в илюстрации

„И ето го, гледа в небето и бяга от куршумите...“

„А ето, аз мога и винце да си наливам и девица да прегръщам...“

Хубавото е, че и двете картини могат да се купят за смешни пари според мен (ето тук), жалко, не е ясно как стои въпросът с доставката.

събота, септември 22, 2007

В Русия раздадоха "Златните Орфеи"

В Русия раздадоха ежегодните награди за телевизия. Церемонията едва ли щеше да ми привлече вниманието, ако наградните статуетки не бяха кръстени "Златен Орфей"

Ето го руският Златен Орфей

Не че ми е жал за този безпомощен фестивал, но се намерило какво да крадат братушките. Някой пак май е забравил да си защити правата. Вместо да си пазим правата, можеме да мачкаме блогери, нали ;-)

Източник

петък, септември 21, 2007

Спешно: Пазарни механизми в образованието

Българското "безплатно" държавно образование е на път да се срине до основи. Учители, които досега са били анти-стимулирани да работят добре, се бунтуват за по-високи (и неясно колко заслужени) заплати. Само с аргументите - "ами нали на шофьорите дадохте" и "с тая заплата не се живее".

Проблемът с образованието е, че сегашният обществено политически строй - ранен капитализъм със социалистическо образование и здравеопазване, не предполага под никаква форма пазарни отношения между субектите в образованието и стимулира пилеенето на пари и безотговорността.

Там още действа правилото - даваме на учителите, защото са учители.(т.е. защото някога си са избутали някакъв педагогически факултет) А заплатата им се увеличава като на фронта - за прослужени години и оцеляване, а не за качеството на продукта, който произвеждат.

Т.е. първият проблем е, че няма никаква връзка на заплащането на учителския труд и качеството на продукта, който се произвежда. Но животът си иска своето, някои от учителите дават частни уроци, които напълно следват пазарните принципи - топ имената в частните уроци взимат наистина сериозни суми за работата си. Тъй че пазарният механизъм си работи, само че малко на заден план.

За частните уроци и спестените данъци срамежливо се мълчи по митингите. Сигурно защото тия, които протестират не (могат да) дават частни уроци?

По време на българското Възраждане нещата са стояли доста по-демократично: всяко село е определяло само заплатата на учителя. Добрите учители са били много търсени, включително се е случвало добри учители да бъдат привличани от Македония в по-богатата Тракия с щедри трансферни суми (виж например биографията на Григор Пърличев). От друга страна, случвало се е и учители да бъдат гонени позорно от училищата си. Всекиму своето.

Все си мисля, че някаква система с ваучери, с които ученикът (респ. родителите му) да възнаграждават добрия учител може би ще помръдне напред нещата. Допълнителни ваучери може да се полагат на ученици в отдалечени места или при малцинствата, където предизвикателствата са повече...

Вторият проблем, не толкова видим, е нелибералният хараткер на образованието. Въпреки мизерното си заплащане, учителите в България представляват затворена каста (секта?), която следва ревниво всички кастови правила.

В кастата влизаш само след като си завършил някоя от изсушаващите ума педагогически специалности. Полагаш различни видове изпити и получаваш сертификати, без които не би могъл да станеш учител в България.

Заплащането ти расте според това, колко дълго си бил в мафията - според стаж, клас и прочее социалистически отживелици.

Кой е най-добрият учител? Най-добрият преподавател е този, който практически се е сблъсквал с нещата, за които говори. Например най-добрият учител по езици е бившият преводач. Най-добрият учител по физическо е бившият спортист. Най-добрият учител по компютри е бившият програмист.

В момента системата на сертифициране не позволява по никакъв начин практическият опит да навлезе в образованието. Дори ако съответният топ специалист желае доброволно и без заплащане да сподели знанията си (защото всеки професионалист има такава потребност)

Дори аз, който учех първите си компютърни предмети в средата на 80-те години, си спомням как се подигравахме зад гърба на преподавателката по компютри, която дори не можеше да произнася правилно командите на BASIC, да не говорим за повече...

А се оказва, че специалистите с призвание, практика и педагогически талант на практика са отрязани от системата на образованието.

Отделно, че един такъв специалист преставлява живата връзка на образованието с живота. Т.е. той представлява модел, живият продукт на предемета, който преподава.

Или се пазиме - да не би да им стане изведнъж интересно на учениците в училище? И аз да бях ученик в днешно време, сигурно и аз щях да се занимавам с глупости.

Това вече не се търпи. Нито учителите могат да живеят с тия заплати, нито ние трябва да търпиме повече учителското безхаберие и непрофесионализъм, нито можем да наблюдаваме повече похабяването на децата в образователната система.

Всеки учител трябва да живее с мисълта, че ако се труди и има талант ще получава толкова пари, колкото и всеки върхов специалист в България - т.е. единици ще взимат стотици хиляди на година, десетки ще прибират десетки хиляди, а кадърните ще имат достоен живот. А останалите бързо-бързо ще си намерят друго занимание.

След като 15 години вече рецептата за просперитет ни е пред очите - а именно - либерализация и пазарни механизми, какво чакаме?

Очаквам предложения

четвъртък, септември 20, 2007

Тити Папазов - момче за безупречно пране

За да подчертаят цялостността на триумфа си на президентските избори, червените политтехнолози съзнателно избраха две млади self-made (които са постигнали успеха си най-вече заради собствения си талант и труд) лица, които пред всички (и вероятно срещу сладък хонорар) да подкрепят "социалния " кандидат-президент.

Сърбят ме ръцете да пиша за Тити още откато беше декор на президентските избори.

Тити Папазов заедно с Мариана Попова бяха лицата на победата на Първанов, т.е. те трябваше с авторитета си да покажат че в подкрепа на Първанов/Гоце/Седефчо са не само беловласи пенсионери, материално и етно-мотивирани малцинства и червена аристокрация, но и хора, които сами по себе си са постигнали нещо в живота. (демек, толкова е готин нашия президент, че и десните го харесват)

И Тити и Мариана идват от професионални области, където е съвсем в реда на нещата да изтъргуваш изгодно лицето или мнението си. Нито е неморално, нито е подло.

Но да изкажеш подкрепа на президентски кандидат не е като да се кефиш на сапун или на чипс в ефир срещу хонорар, а по-скоро да дефинираш цялостното си отношение към политическия живот и въобще личната си философия.

Дали политтехнолозите са обяснили разликата на двамата да подкрепяш чипс или президент и са им разяснили бъдещите рискове не се знае - историята още известно време ще мълчи по въпроса.

Може ли горещ привърженик на президента Първанов да бъде новият обеднителен десен кандидат за София?

Няма две мнения по въпроса - това е виц!

Лирично: Имаше един комик в българското Интернет пространство, който направи почетен член на собственото си неправителствено дружество президента Стоянов, а след това от името на дружеството подкрепи кандидатурата на Първанов. Същата работа и сега.


Като част от червеното хоро, Тити можеше да се кандидатира с по-голям успех за червен кандидат. (Червената стратегия на тия избори ще я дъвча отделно..)

И ако Тити не беше се полакомил за сребърниците на Гоце, можеше и да се представи като човекът с горещо сърце, който излиза от задните редици на прогресивната общественост да защити веруюто си... Какъв по-добър сюжет за предизборна сапунка...

Липсата на автентичност (същият проблем като при МЗ, но в много по-остра форма) обрича неговата кандидатура на безобидна клоунада тип Жорж Ганчев - да имаме и ние на какво да се смеем, докато върви кампанията.

Жалко е, защото Тити има някои от ключовите качества за кмет и политик - състрадателен е (осиновил дете, без да има проблеми с възпроизвеждането), амбициозен е, трудолюбив е, не търпи мърлячи, лидер е.

Но допусна капиталната грешка още в зората на политическата си кариера. От неопитност или нетърпение да си играе с големите батковци - не е ясно засега.

И ако се отдам на любимия български спорт - да броя точки и да се надявам чуждият отбор да се самопрецака за да се класирам - точно процентчетата на Тити не стигат, за да изглежда кандидатурата на МЗ сериозна.

Ако отдясно имаше само един кандидат, с избираема кандидатура без сериозни недостатъци, неговите шансове за балотаж са съвсем реални - и сините политтехнолози които лапат пари по проекти по НПО-тата могат да блеснат с познанията и уменията си и наистина да произведат чудо.

Но дори и чудесата се случват само в рамките на възможното.

А Тити може да се върне в политиката, ако се оттегли от надпреварата и призове всичките си привърженици да гласуват за М.З.

сряда, септември 19, 2007

Политиците и ябълките.



Представете си политиците като ябълки, които са на пазара. За да си купи човек ябълки, те трябва да са зрели, сладки и без дефекти.

Има определена група хора, която би си купила ябълки от вашата сергия, дори те да са по-зле от конкурентните. Това са феновете, или т.нар. "твърд електорат". Да речем майка ви или баба представляват такава група предани потребители.

Синята сергия ни представя от известно време или твърде зелени ябълки или твърде гнили и спаружени. Кандидатът за даден пост е продукт, който трябва да премине през определени цикли, докато стигне до идеално състояние да се кандидатира, така че кандидатурата му да е наистина конкурентна. Т.е. трябва да се изчака ябълката да узрее, да се опази от вредители и да се поднесе във възможно най-добър вид на потребителя.

На синьото дърво отдавна всички зрели ябълки са одрусани и или са изядени или са приведени във вид, негоден за консумация.

Трябват търпение, любов, себеотрицание и немалка дисциплина (да не изядеш готовия продукт преди да е стигнал до пазара например), за да отгледаш нещо, което да спечели потребителя.

Поражението на сините през 2001 г. не беше просто тактическо, то беше стратегическо. При една партия с развити вътрешнопартийни механизми то би трябвало да доведе до смяна на поколенията, изхвърляне на ненужното, консолидиране, израстване (именно израстване!!) , така че ръстът, предизвикан от обновлението, следващо шока, да компенсира изхабяването в управляващата партия /коалиция и да доведе до логично връщане във властта на едни бъдещи избори.

Не може да се пренебрегват тези механизми. Както не можеш в икономиката да печаташ пари, за да вдигаш жизненото равнище на населението. Или ако си унищожил детско-юношеската школа на даден отбор, не можеш да хванеш всеки от улицата да го играе нападател. Пренебрегването на основни закони трябва да се заплати и толкова.

Аз отказвам да бъда част от твърдия електорат на когото и да е - смятам да бъда отговорен потребител главно към себе си.

Не възприемайте текста към призив за гласуване или негласуване за някого - гласувайте, за когото сте решили.



И още нещо, конкретно за кметските избори. По моите наблюдения листата на съветниците е също толкова важна, колкото и избора на кмета в дадена община (а май дори е и по-важна). Доколкото разбирам, именно синята листа мисли да вкара в общината хората, които олицетворяват "модела Софиянски"?? Не съм много запознат с казуса, но звучи като подигравка. Т.е. хората, които бастисаха градинки, паркове и стара архитектура, сега да гласувам за тях "защото не са ченгета"?

Спирам дотук. Останалото, което напира - в нов пост.

вторник, септември 18, 2007

А казват, че футболистите били прости

Въпреки че Ницше е казал: "Най ме е страх от моето състрадание." Това обаче е една философска гледна точка, която като всички философски виждания е недотам практически приложима.

Иво Димов
Цялото интервю тук

Благодаря на Светлана Б. С. СКГ. за интересния линк ;-)
Явно трябва да продължа със серията "Оригинални таланти"

Disclaimer: Не се интересувам от футбол и дори не го знам от кой отбор е.

понеделник, септември 17, 2007

Мартин Заимов - Отново слаба кандидатура и слаб PR

Никой не може да залепи счупеното синьо гърне.

След като СДС се разпадна на трите си съставни клана — далаверисти, ултраси и п***ки, които в името на оцеляването сега се обединяват за да ни предложат кмет, нищо продуктивно не излиза от цялата работа. Кривите усмивки си личат дори в най-тържествените моменти, а какво да говорим за ефективната работа.

Родителите на синята идея могат сега да се събират заедно колкото си искат „в името на детето“, но бракът завинаги е разтрогнат а отношенията отдавна са парцелирани като от бракоразводен съдия. А детето е сърдито и на двамата, че са го изоставили.

Събирането на родителите не сработи за кандидатурата на Неделчо Беронов (за когото гласувах с удоволствие, но и с чувство за обреченост), не работи и за Мартин Заимов (за когото не знам дали да гласувам, защото ми писна да ме правят на маймун).

Вече е напълно очевидно, че тези хора (лидерите) не попиват никакъв исторически опит, че живеят в безвремие, започнало още в първите часове след изгубените през 2001г. избори.

Лъже ли ме паметта, или Иван Костов подаде оставка след президентските избори? Оставката на Иван Костов все повече прилича на обещанията на Владимир Путин да не влезе в трети мандат. Владимир Путин поне избра по-прикрита стратегия да царува.

Чудя се, какъв беше смисълът Петър Стоянов ту да влиза, ту да излиза от политиката в последните две години. Но дори и той, въпреки слабата си психика, е за предпочитане пред Пламен Юруков — сегашният СДС шеф, който най-вече е известен като горд притежател на Мазерати Куатропорте, когото определено не го интересува какво мисли електоратът за него. (като например колко е платил за мазератито и откъде са парите)

И така — двамата „безгрешни“ се събират и ни предлагат Мартин Заимов за кмет. Вместо да се насладят на обществена кариера „на полза роду“.

Имената, които предлагат М. З. за кмет са първия му проблем.

Родословието на Мартин Заимов, въпреки че не е „важно“, е важно.

След като дълго време ни убеждаваха в „историческата вина на Кобургите“ и непрекъснато прехвърляха грехове от бащата и дядото на Симеон (а и от един братовчед, точно в навечерието на президентските избори), сега същите кресливи агитатори (става дума главно за „независимата преса“) се опитват да ни убедят, че връзка между Мартин Заимов и дядо му няма. Освен че бил осъден за шпионаж в полза на най-кръвожадната диктатура в света, и произведен в герой на СССР, дядото на Заимов бил съвсем почтен човек.

Баба ми, когато правеше проучвания за потенциалните ми гаджета, винаги първо питаше „От какво семейство е?“

Добре де, аз не съм като баба ми — приемам да разгледам кандидатурата.

Интересно ми е например (питам печените политолози, които четат тук), какви шансове за кмет на Вашингтон (или на Ню Йорк) би имал внукът на Олдрич Еймс, или пък внукът на Ким Филби за кмет на Лондон (и двамата — разкрити и осъдени съветски шпиони). Просто така, да ме консултирате.

Но, да оставим дядото. На всеки му е интересно (а признавам си, и на мен ми е ОСОБЕНО интересно) в каква среда е расъл малкият Мартин Заимов. Как се е случило така, че баща му, топ-кореспондент на Асошиейтед Прес, не играе никаква роля в живота му?(Въпреки че е бил топ-кореспондент, не открих нито един материал или цитат от него в нета) Нямам нищо против хората без бащи, но имам против хората, които психически са деформирани от това, че са расли без баща. Какво, защо, интересува ме, а сигурен съм интересува много и други хора. Какво е правила майка му в Женева по времето, когато за да отидеш до Ниш трябваше да се провреш през иглените уши на паспортния отдел на Народната Милиция. Искам да ви призная, че и на мен ми се учеше в Женева, като бях ученик. Но не учих. А някой друг е учил. Как е успял, защо? Работила майка му, къде, каква роля изпълнявала, какви са постиженията и.. С какво да се гордее колективът един вид.

Произходът на Мартин Заимов е вторият му голям проблем.

Но да приемем, че и там всичко е наред — приемаме възможно най-добрия вариант — Мартин Заимов е израснал като почтен, работлив и талантлив човек.

Да говорим за човека — приемаме, че избирателите ще забравят да питат като баба ми за роднините.


Разглеждам снимки на Мартин Заимов отпреди да се кандидатира за кмет и сега. Това са два различни човека аз да ви кажа. „Преди“ е строг банкер, с лице на покераджия, „след“ е усмихнат, благ и състрадалетен общественик (прототип — дядо Коледа).

Не само на мен ми прави впечатление, че мускулите, отговарящи за усмивката у М. З. са закърнели от дългия престой във финансови институции и в момента преминават интензивна предизборна тренировка.

Една от любимите фрази на банкерите е „Аз не съм дядо Коледа.“ Гарантирам, и на „преди“ това е била любимата фраза също.

Ние така и не разбираме за какви заслуги финансистът Заимов е дотолкова заслужил, че да заслужи доверието на десните да го предложат за третия най-отговорен пост в държавата. Кога ще ни запознаят с моментите когато е проявил истинско мъжество и професионализъм на предишните си постове. (а в Русия изплува друг финансист — Зубков, парадоксално, може би по същата логика). Да знаеме защо го харесваме, освен че ръководството го препоръчва. Ще узнаем ли някога?

Първата снимка на М. З, която съм видял е неговата превързана глава по време на протестите през 97 г. Въпроси, въпроси, въпроси...

Третият голям проблем на Мартин Заимов е липсата на автентичност.


Изводът от всичко това е само един — това не е кандидатура, готова за победа. Кого заблуждавате? За пореден път ли очаквате да гласувам за губеща кандидатура? Нима не знаете това, което току що ви казах?

Господа политически лидери, на българските ПР специалисти им е писнало да ги смятате за богове, въпреки че няма да откажат да си приберат хонорарите.

Защо, Костов, Защо, Юруков? (Въпросът нарочно е двусмислен)

Оригален талант търси работа

Помогнете на човека (не съм аз ;-)) да си намери работа. Кой казва, че в България нямало оригинални таланти...

четвъртък, септември 13, 2007

Окончателно решение на криминалния въпрос

Румен Петков наскоро споменал че престъпността се върнала до нивата преди 1990 г.

Чувам тази добра новина и бързам към къщи да се спасявам някак си, защото още помня „ниското“ ниво на престъпността отпреди 1990 г.

Не знам как да реагирам на такова дебелоочие. Но какво значение имам аз - обикновеният избирател. Важното е „да не се изложим пред чужденците“, които са присъствали, когато нашият полицейски началник е хвърлил бомбата. Тъпото е, че чужденците са били полицейски професионалисти, които сигурно са стоплили шегата на момента, но са били твърде учтиви да посмеят.

Преди 90та година престъпността се вихреше в огромни размери. Възможно е през 60-те и 70-те години престъпността да е била по-ниска от сега, но през 80-те, гарантирам, беше на моменти страшна.

Не е зле полицията да прави такива изказвания, придружени със съответните цифри и методология, защото иначе се излага за пореден път като кифладжия.

Преди 1990 година кражбата беше норма на живот. Не само норма - без кражба голяма част от семействата сигурно нямаше да връзват двата края. И тъй като всичко беше държавно, най-сладко се крадеше от държавното, т.е. от общото, но и частната собственост също страдаше.

Моят приятел от казармата Н.П. например, имаше навика да ходи на море с гаечен ключ, и с вдъхновение разказваше как с помощта на ключа и няколко тухли лишавал разни по-лъскави коли от алуминиевите им джанти и ги продавал на негови хора на морето. Една джанта - една седмица на морето, по социалистическия стандарт.

Друг познат - Н. разказваше как работел в цех за пластмасови изделия и всеки ден си тръгвал от работата с едно малко стекче, от което изкарвал поне по 20 лева (големи пари по онова време). Стекчето беше с пластмасови чашки, които той продаваше на сладкарници и кафенета по стотинка парчето.

Трети познат - В., възпитаник на елитна гимназия, сега търговски директор на представителството на много авторитетна фирма в областта на хранително-вкусовата промишленост ръководеше банда джебчии на новия битпазар в София.

М.М., мой съученик от основното училище, редовно обираше складове и апартаменти, главно от спортна злоба - после раздаваше всичко крадено на познати и приятели. Един ден беше обрал склад за дрънкулки (като тоя на Седларов в „Опасен чар“) и няколко седмици всичките ми съученички се кипреха с бакърени обички и медальони.

Аз, заедно с тайфата от махалата, редовно тарашехме пункта за вторични суровини, който се намираше в нашия квартал. Търсехме най-вече западни списания, от които си изрязвахме рекламите и си ги лепяхме по стените (странно хоби, като се замисля), но също така прибирахме и други интересни неща, като стари пишещи машини, а аз като радиолюбител се снабдих с цял чувал дефицитни елементи.

Единственият честен човек, който ми изглеждаше леко чалнат в тая ситуация беше баща ми, който ми заповяда с цялата строгост на авторитета си, да изхвърля пишещата машина (архивна Олимпия, със стария правопис, в идеално състояние) и чувала с елементите.

„Моят син не краде!“

„То това хубаво,“ си казах аз, „ама дано никой друг не разбере, че ще ми се смеят и врабчетата“

Машината ръждяса в тревата зад блока, а чувала подарих на мой приятел, също радиолюбител.

Точно преди 90та година набраха популярност купоните „с тараш“ - групи обикаляха по непознати апартаменти на купони (напълно в реда на нещата в онези години беше половината ти гости да са напълно непознати), гледаха да се доберат до спалнята, където обикновено се пазеха семейните ценности и задигаха всичко до което се докопваха - семейни бижута, пари, ценни вещи, електроника.

На 1 май 1989 година организирах подобен купон у нас, при който щетите бяха направо символични - липсваха един буркан с нескафе, няколко бутилки алкохол и хладилникът беше напълно опустошен, нямаше какво да закусвам на следващата сутрин. Вместо да приема случката като нещастие (както я приеха нашите), направо бях радостен че се отървах само с толкова.

Да продължа със спомените - когато бях в 10 клас, работих в градска бригада в комуналното предприятие в Хаджи Димитър, близо до ж.п. линията, където се вихреше абсолютен произвол и безстопанственост. От там свихме няколко шишета разредител. Работниците пък бяха абсолютни шампиони в кражбите (когато въобще идваха на работа)

Да не говориме, че целите системи на тогавашния държавен туризъм, търговия (особено тази на дребно!) и хазарт бяха пропити от горе до долу с духа на далавераджийството, подкупите, кражбите и връзките.

В епохата на всеобщ дефицит, всеки, който работеше зад щанд беше едновременно желан приятел, но и корумпиран престъпник - книжари (и те!), месари, бензинаджии (иха!), вестникари, всякакви видове майстори и техници, всеки с достъп до строителни материали, други видове продавачи, работещите на рецепции на хотели и дори къмпинги, всички прибираха „полагащата“ им се комисионна под някаква форма.

Лично съм наблюдавал как офицерите и сержантите в поделението (с извинение към честните единици между тях), в което служех, изнасяха храна, бензин (водата беше по-дефицитна от бензина), крадяха грозде от блоковете, където давахме караул, задигаха всякакви други благинки и непотребни дреболии, които можеха да се свият от казармата. Старшина на съседна рота се хвалеше, че цял живот се миел само със сапун МНО (ако е само сапунът, цял живот с френски сапуни да го къпеш).

Преди 1990 година ако влезеш в нечие жилище, веднага можеш да се ориентираш къде работи собственикът, по огромното количество принадлежащи на местоработата предмети. Работещите в хотели имаха килограми сапунчета и десетки еднотипни кърпи, работещите в бръснарски салони разполагаха със всякакви гребени и ножици и какво ли още не, работещите в Булгартабак имаха тонове цигари. (разбира се, някои от нещата бяха задигани просто да не се съсипят, или им се полагаха съвсем легално - голяма част от предприятията практикуваха натуралното поощрение като някакъв вид привилегия към заплатата)

Но задигнатите вещи обикновено служеха за валута в дефицитното натуралното социалистическо стопанство, така че подобен подход общо взето се изплащаше.

Шофьорите на камиони си докарваха пари с черни курсове.

Крадеше се и масово бензинът за служебни коли, който се боядисваше в специален розов цвят (бензинът за личните коли беше син). Крадеше се от селскостопанските блокове покрай пътищата, крадеше се всичко, което можеш да сложиш в багажника.

Пътните полицаи редовно организираха хайки срещу тия масови набези - проверяваха цвета на бензина в колата, отваряха багажниците.

Мога да изброявам примери до утре.

Толкова масови бяха кражбите, че намериха място и в българското кино. В „Голо хоро“ кокошките ядат и правят фъшкии между санитарен фаянс и плочки. В "Да обичаш на инат" шофьорите удряха в кантара зарзавата. В „Опасен чар“ соц кражбата беше приравнена дори към изкуство.

Имам чувството, че докато някой велик филм или литературно произведение не изследва в цялата дълбочина отношението на социалистическия и пост-социалистическия българин към кражбата, ние никога няма да получим пречистването, необходимо да продължим напред като цивилизовани европейци.

Никога и никъде след 90та година не съм виждал такова царство на корупцията, кражбата и злоупотребата, каквото се вихреше по времето на развития социализъм и особено в последните му години.

Мутрите, подкупните митничари, циганските набези над къщи и реколта, разбитите апартаменти, посегателствата над природата - всичко това е логично продължение и мутация на времената отпреди 10 ноември. „Добрите стари времена“, според Румен Петков, към които сега се връщаме. Нека някой ме ощипе, да съм сигурен че не сънувам.

Той ни „успокоява“ че сме се върнали именно към това. Пази боже.

И да приемем, че той е прав - ще даде ли пример шефът на полицията, като махне блиндираната врата и алармата от апартамента си, като си демонтира алармата на колата и ако живее на партера - да си махне решетките от прозорците?

....

Не искам да забравяме и методологията - а именно, как господин Петков изчислява престъпността. Преди 90-та година беше престъпление почти цялата частна стопанска дейност, емиграцията, разказването на политически вицове, писането на вредни литературни произведения, дори на моменти носенето на панталон или пола с неправилна дължина/ширина или определени прически. Броим ли ги?

Преди 1990 година имаше и един престъпник, който никой не закачаше - срасналият се организъм на партията-държава. Колко престъпления, извършени от партийни функционери и децата им въобще не бяха регистрирани или бяха прехвърляни на невинни хора? Колко пъти държавата брутално отнемаше собственост? Познавам десетки случаи на хора, чиито хубави имоти (които днес струват повече от злато), са били конфискувани от държавата в името на някакви „висши“ интереси, а пострадалите са били „обезщетени“ със маломерни панелни апартаменти в крайни квартали.

И това се е случвало чак до 90-та година (като на моята близка приятелка Н. от Пловдив, чиято къща е била конфискувана и съборена през 90-та година.) Дали се сеща въобще господин Петков за партията-държава-престъпник и я включва в бройките? Или може би грешката е вярна и да очаквам утре на вратата си пратеник на сегашното правителство, който ме уведомява че ме лишава от собственост в името на поредната велика идея?

Как е изчислил великото си изказване - събирайки компютри и компоти, коне и кокошки, баби и жаби на едно място?

Ясно е като бял ден, че читава методология за това няма, а въпросното изказване е ПР акция, която трябва да вдигне поувяхналата гордост на комичното днес МВР.

....

Поне спряха да крадат чистачките на колите.
(Тодор Колев ... „Дай ми ги чистачките, или си ми ги върни“)

сряда, септември 12, 2007

Две случки в съседни държави


Прекарах последните почивни дни в Гърция.

От няколко години гръцкото море ми е любимо - безкрайни пясъчни плажове, кристално бистра вода, почти няма туристи и е много спокойно (по българските мерки), отлична рибна кухня в кръчмите и отлично обслужване.

Бях в Аспровалта, селце, което сигурно щеше да е гранично според Санстефанския договор и щеше да играе ролята на днешния Синеморец или Резово.

За пътуването ще разкажа друг път, а сега за две показателни случки.

Заредих бензин на OMV в Дупница. Догоре. Помолих младежа, който пълнеше резервоара, да ми провери и гумите и го възнаградих с бакшиш от 1 лев.

За да намаля ефекта от предполагаемите по-високи цени на бензина в Гърция (всъщност разлика в цените на места просто няма), заредих отново на OMV на Сандански.

"Господине, нямате капачка на резервоара" обади се младежа от колонката.
"Как така?"

Гледам, действително нямам капачка. Ха, сигурно младежът в Дупница я е забравил в джоба си. Пътуващите с мен бяха по-категорични - според тях капачката е била открадната.

Колата ми е с разни технологични джаджи и едно от нещата които запомних от ръководството беше, че ако се кара с отворен резервоар, компютърът може да блокира колата и да се наложи разблокирането и във фирмен сервиз. Чудесна перспектива за началото на почивните дни!

Оказа се, че проблемът е често срещан (изчезнали капачки по бензиностанции) и си купих временна капачка от Шел. Реших на връщане да проверя за капачката.

В Гърция беше страхотно, но последната вечер, в опита си да го изиграя кавалер прехвърляйки пуловери и якета, изръсих несръчно без да искам портфейла си.

Чак на другата сутрин усетих липсата му.

В портфейла имаше - солидни суми в евро и в долари, всичките ми лични документи и документите на колата, всичките ми дебитни карти, разни важни телефони и визитки.

Въобще неприятна ситуация. В най-лошия вариант трябваше да пътувам до Солун, да намеря консулството, да си извадя временни документи (може би и да чакам един ден и да търся къде да преспя, защото беше неделя), да оставя колата на платен паркинг, да пътувам с влака до София, да си взема големия талон на колата, да се върна до Солун, да си платя паркинга и да си прибера колата... Въобще песен, като добавим и проблемите по вадене на нови документи и карти в София.

Прехвърлих наум вариантите за мястото на загубване на портфейла. Единственото вероятно място беше сладкарницата с палачинките, където споделих пуловера си с нуждаещо се другарче.

С надежда за около 10% успех и то най-вече за документите се появих в сладкарницата. Тъкмо майсторите разглабяха чадърите за края на сезона.

Почуках на вратата. Появи се възрастен човек с очила.

"Добър ден"
"Добър ден"
"Искаме да попитаме случайно да е намиран портфейл тук?"
"Портфейл?" (wallet - разговорът се води на английски)
"Да, портфейл, с пари и документи"
"Да, намерихме."
"Наистина ли??!!"
"Да, намерихме."
"Ами може ли да си го получа?"
"Заповядайте"

Минахме по някакви коридори и влязохме в луксозен асансьор (сградата е триетажна). Качихме се на горен етаж и ни поканиха в апартамент.

Госпожа на средна възраст говореше по телефона.

"Извинете ме, говоря с Нова Зеландия, да, вчера намерихме портфейла ви, дори жените които работят в заведението (две българки) тръгнаха да ви търсят по улицата, но не ви намериха. Обадихме се и в полицията, че портфейлът е при нас."

Възрастният човек извади портфейла ми и ми зададе няколко въпроса за съдържанието му.

Отговорих. Получих си го обратно.

Госпожата ми показа тетрадка, в която беше описала всички банкноти по номинал и бройка.
Нищо не липсваше. Документите си бяха там.

Отказаха пари.

Потресен от случката се прибрах в хотела.

Същият следобед пътувах да София. С напълно редовни документи пресякох границата. В Дупница реших да се отбия в OMV, за да проверя за капачката. След няколко маневри (точно там обратният завой е сложен) спрях на бензиностанцията.

"Добър вечер, в четвъртък зареждах при вас, липсва ми капачката на резервоара, да знаете нещо?"
"Тогава е била другата смяна, нищо не знаеме"
"Хм, благодаря"

Говоря с още няколко човека от смяната. Никой нищо не знае.
Благодаря учтиво, взимам номера на бензиностанцията и си тръгвам.

В главата ми започват да се въртят размисли.

"Ако си бях загубил портфейла на ОМВ, а капачката в Гърция какво ли щеше да стане?"

Ами ако въжделеният Санстефански договор беше се осъществил, и границата действително минаваше покрай Аспровалта?

- Как щеше да изглежда Аспровалта с безкрайния си пясъчен плаж и кристална вода, ако беше част от българското крайбрежие?

- Какво щеше да представлява като услуги, цени, хотели, природа, ресторанти и обслужване?

- С каква вероятност щях да си намеря портфейла, ако това беше Резово или Синеморец?

И въпреки че произхождам от семейство, силно пострадало именно от гръцките власти след 1913 година, останах с впечатление, че все пак историческата справедливост е възтържествувала. Може би и не заслужаваме да ни дадат тая страхотна природа в ръчичките. Сегашният стопанин се справя по-добре и е по-гостоприемен и изглежда по-честен.

Тук работят безупречно честни хора.
Goofy´s e заведението с палачинките.

Споделените неща на Комитата

Виж какво споделям , заслужава си повече от това, което пиша. (старите споделени неща)