понеделник, декември 28, 2009

На кеф с Глен Милър

Два дни преди Бъдни вечер ходих на концерта на оркестъра на Глен Милър в НДК.

С две думи спокойно може да се опише „Класиката си е класика“ :-)

Зала 1 беше натъпкана до козирката – направо не очаквах, че на концерт на биг бенд в днешно време ще се съберат толкова много хора. Пък и публиката беше всякаква, но определено мога да кажа, че една голяма част от хората бяха недобити фашисти, избягали от Белене ;-) Честно казано, срещнах и маса познати (вкл. известни) физиономии. Важното беше обаче, че Гоце го нямаше :-)

Ние си бяхме взели билети доста отдавна, като тайната ми мисъл беше да взема и малката с нас – биг бендът е един от начините за получаване на имунитет срещу чалга все пак ;-) Нея разбира се я пуснаха без пари, което си е истинска инвестиция от страна на оркестъра на Глен Милър в младото поколение :-)

Концертът започна с въведение от страна на директора на НДК, а след него на български говорѝ една американка (дали не беше културното аташе?) и ... се започна!

Оркестърът на Глен Милър е основан преди Втората световна война от ... Глен Милър, разбира се. По време на войната е (или става) оркестър на ВВС на Щатите. Не знам дали помните, на таз′ годишния гергьовденски парад освен бойни части имаше и военни оркестри от натовски и ненатовски страни (Гоце няма да е Гоце, ако не покани и руснаци;-) – та помните ли, че имаше и един американски оркестър? Мисля, че това беше оркестър от ВМС на Щатите, та спомнете си как синкопираха марша :-)

Е, оркестърът на Глен Милър е бил нещо подобно, но през Втората световна война. Като такъв има много участия по всички театри на бойните действия, където има американски части. Оркестърът става доста голям и известен, като се сдобива и с няколко певци и певици. Американците от край време явно си имат стройна система за авторски права, така че когато самият Глен Милър загива през 1944г (самолетът му изчезва при полет над Ламанша), то оркестърът продължава да съществува под същото име и досега, като от време на време се сменя ръководителят на оркестъра (трудно бих казал „диригент“, т.к. Вил Салден, днешният ръководител, е пианист и един от вокалите на състава). Та, както каза самият той, той е уполномощен от носителя на авторските права („Глен Милър нещо си“ в Ню Йорк) да представлява и ръководи оркестъра на Глен Милър (Glenn Miller Orchestra) и да свирят така, както би го направил самия Глен Милър, ако беше жив. (В крайна сметка какво щеше да представлява МакДоналдс, ако не беше франчайзинга? И когато антиглобалистите трошат витрините му, те трошат витрините на МакДоналдс, а не на местната фирма, която държи правата за него в съответната страна))

Днешният оркестър се състои от четирима тромпетисти, четирима тромбонисти, петима саксофоности, един контрабас, ударни, пианист и една певица, като в песните се включват и някои от оркестрантите (абе, Америка: не само трябва да можеш да свириш на тромпет, ами и певец трябва да бъдеш :-)

Свириха доста от класическите глен-милъровски парчета, но по-голямата част бяха нови неща, както и доста популярни джаз-стандарти. От по-новите неща много ми хареса „Да пеем всичко заедно“ (Let′s all sing together) и A Cabana in Havana – на това последното се разбира какво значи истинска певица :-)

Певицата Роос Йонкер е... истинска певица. Нямам какво да добавя за нея. По-късно, слушайки диска на състава, се опитах да изтананикам само, това, което тя пееше с глас – е, вярвайте ми, пее та дрънка тази жена, а аз едвам успях да сколасам тананикането.

Както споменах имаше и доста джаз (че и рок енд рол;-)) стандарти (Begin the beguine, Blueberry hill), като ми направи впечатление, че глен-милъровските неща се свирят точно като по учебник, а останалите – с доста различна от оригиналната интерпретация. Е, ако оркестърът на Глен Милър не си изпълнява собствените неща точно както трябва, то за къде сме тръгнали;-) (Ако днес имаше оркестър на Дико Илиев – как би трябвало да свири Дунавското хоро, а и как биха си позволили не дико-илиевски произведения? :-)

Звучеше обаче модерно и съвременно, така както трябва да свири съвременен биг бенд. Публиката, въпреки фашистките си корени се беше побъркала по едно време, особено когато свиреха „На кеф“ (така де: In the Mood). (за тези, които не са запознати с биг бенда – In the mood за Глен Милър е като Дунавското за Дико Илиев).

С него и с „Бяла Коледа“ (White Christmas) завърши концерта.


Страхотно беше.
Сега ще чакам и оркестъра на Дюк Елингтън да дойде някой ден.

6 коментара:

morrt каза...

Блазе ти.

Анонимен каза...

Прекрасно звучи. Благодаря!

Kikimorka каза...

Ужасно ти завиждам за преживяването!! Но съм ти и благодарна, че си го описал така подробно - та все пак да си създам някаква представа за това как е минал!

Анонимен каза...

Благодаря ви за този материал и най-благородно ви завиждам. Е, и добре че не сте успели да го докарате като певицата, иначе току-виж останала жената без насъщния, а това ние като домакини не би трябвало да го позволяваме:-)

Стойчо каза...

Много добър концерт беше наистина :-) И за пореден път се убеждавам, че записите, даже и от най-добро качество, представляват само бледичко копие на оригинала, когато се слуша на живо.

Atanas Boev каза...

Завиждам ти зверски, свински и яростно :)) Блазе! И браво дето си завел малката!

Споделените неща на Комитата

Виж какво споделям , заслужава си повече от това, което пиша. (старите споделени неща)