вторник, август 31, 2010

Проклятието на четвърта серия.

Проклятие тегне над четвъртите серии в няколко добри филмови поредици, което ме кара да се питам, дали не е някаква закономерност.

Снощи гледах „Шрек завинаги“. Филмът вече не е за възрастни и за деца едновременно. Децата не го разбират, майтапите са главно за възрастни. Историята е изсмукана от пръстите. На места се точи дооооооосттттаааа баааввввнооо. Племенницата ми Дарина едва издържа и дори си свали очилата по едно време. Отделно българската адаптация КУЦА – къде е Кръстьо Лафазанов? Парички ли спестихте, безобразници?! Кой е правил тоя куц превод. Децата знаят ли какво е „шут“? Думичките „смешник“ „палячо“ и „клоун“ знаете ли ги? 3D-то не може да спаси филма от катастрофа.

(В рекламите вървеше трейлър на ново екшънче – „Последният повелител на въздуха“. Навсякъде „elements“ го бяха превели като „елементи“, а не като „стихии“. Как точно се господства над елементите, драги преводачи? )

Преди седмица някъде гледах четвъртия Индиана Джоунс. Навремето го изтървах и нищо чудно, че никой не говори за тоя филм. Ужасен е и твърде пластмасов! Единствено минутите до експлозията стават (първите 15?) Дори Харисън Форд и ефектите не могат да го спасят.


„Умирай трудно 4.0“ също е твърде „четвъртит“. Изтребител срещу ТИР в пътен възел (ТИРът побеждава!), някой за малко спрял интернета на Америка... ама много ви моля. Хубав йекшън, отчайващ сценарий.

Четвъртият от „Междузвездни войни“, а именно „Епизод 1“ е всепризнато най-бозавият филм от серията.

Някой да сподели за „Рамбо 4“ и „Терминатор 4 “ (Терминатор без бате Арни? WTF!). Въпреки 7-те звездички, не съм чул една похвала за тия филми, камо ли да стигнат култовия статус на по-големите си братя.

Вероятно ако залепиш кръпка на една успешна трилогия, резултатът е предвидим.


понеделник, август 30, 2010

Охрана с магия

Научавам, че охраната на паметника на връх „Шипка“ е осигурена само до Нова година. А след това – вероятно ще направят магия за охрана, защото няма пари за полицаи.

И това при положение, че паметникът на Шипка е уникално съоръжение, не само като маркиращо реално историческо събитие, с голямо значение за изхода на Руско-турската война от 1877-1878г и Освобождението, но и е построен от ветерани-опълченци с доброволни дарения. Освен това е и един от най-разпознаваемите символи на България.

В България има пари за мощи и църкви (420 000 лева от министъра на финансите), за „българския Лувър“, за спортни зали и т.н., но пари за охраната на паметника на връх „Шипка“ няма.

Има пари дори за „паметника“ пред НДК.

България има най-много полицаи на глава от населението в ЕС.


Пощенска марка, 1940г, (картинка)

Паметникът през 1939г. (снимка)

събота, август 28, 2010

Джон Клийз за творчеството

Джон Клийз споделя наблюденията си за същината на творческия процес. Много поучително!



  • Ако запецнеш нещо вечерта, на сутринта винаги се получава да го довършиш.
  • Ако напишеш нещо и го загубиш и после го възстановиш по памет, винаги се получава по-добре.
  • Най-опасното нещо е да загубиш концентрацията си. Трудно се възстановява, особено за нещата с по-сложни ситуации.
  • Не знаем откъде ни идват идеите, но със сигурност не идват от лаптопа.
  • Ако попаднеш в правилното настроение, то помага за творчеството, а ако гониш по цял ден задачи, това не се получава.
  • Как да създадем такова настроение? Трябва да си създадеш оазис в живота, с определени граници във времето и пространството. Т.е. освен изолация, трябва и начален и краен час.
  • За да разбереш в какво те бива, трябва да те бива в нещо. Затова много хора си нямат идея, че си нямат идея какво правят. Това обяснява Холивуд ;-)
  • Учителите обикновено нямат въображение и не ценят творчеството, затова трябва да се внимава с тях.

четвъртък, август 26, 2010

Телефонни разговори с Google и барабар Петко с мъжете

Google Chat вече позволява да се водят разговори със обикновени телефони. Цените са прилични.

Едни от най-високите цени са в ЕС. Нормално. В ЕС живеят богати хора.

Най-високите цени в ЕС са в България. Нормално. България е най-богатата страна в ЕС.

Има нещо гнило в ЕС и то се казва България.

понеделник, август 23, 2010

Македонска полиция

Сигурно си мислехте, че сме уникелн народ? Че само Веско Маринов и Цветан Цветанов могат да сътворят химн на полицията? Сериозно сте се заблудили - представям ви песента на македонската полиция, изпълнена от Адриана Алачки и Ранко Рангелов.
В най-скоро време се надявам да имаме и текста, за да можем да му направим по-дълбок литературен анализ :)



Обновяване: Вече имаме и текста на песента, изпълнена за пръв път на фестивала за авторска хумористична песен Тумба фест 2000 в Куманово, Република Македония

А бре мајката, малку народ овде има, а многу педер, педер...полиција
А бе скоро секој на по една глава, пендрек мава, пендерек мава ехееј!


Малку народ овде има
Ама многу полиција!
Секој на по една глава
Пендрек мава, пендрек мава!

Рефрен:
Македонска полиција
Подобра е и од ЦИА!
Кој во раце ќе и падне
Што се родил ќе се кае!

А бе братче ....? да си бидеш добар
Да не бидеш сиот модар
Да ти речам, не си играј, нема фајде
Убав ќотек ќе те снајде.
Ахаа...

Поарно е биди добар
Да не бидеш сиот модар
Не се играј нема фајде
Убав ќотек ќе те снајде

Рефрен:
Македонска полиција
Подобра е и од ЦИА!
Кој во раце ќе и падне
Што се родил ќе се кае!

За полиција...
Полиција пендрек има, лисиц и мерка зима
Ниту твој мајка не ќе знае
Утре да ти препознае
Оф лелеее!


Полиција пендрек има
Пердаши и мерка зима
Ниту мајка не ќе знае
Утре да те препознае!

Рефрен:
Македонска полиција
Подобра е и од ЦИА!
Кој во раце ќе и падне
Што се родил ќе се кае!

Македонска полиција
Подобра е и од ЦИА!
Кој во раце ќе и падне
Беља него ќе го снајде!

Македонска полиција...



Благодарение на Константин Петровски

PS. (от Комитата): Това е част от концерт по случай 1-ви април! Накрая на клипа, конферансието съобщава.

Немската програма

Имах късмет докато още съществуваше Желязната завеса да посетя Западна Германия. Няма какво да обяснявам, че от момента в който пресякох границата с влака, ми се струваше, че съм попаднал в рая. Беше по-яко дори от Австрия, която бях обявил за рая на света само няколко часа преди това. Потресът ми от съществуването на държава, където всичко е „както трябва“ дълго ми държа влага. Очевидно чувствата ми са били споделени от множество българи, защото Германия продължава да е символ, който се експлоатира в множество кампании.



... културният шок на запознанството на „най-доброто“ от немския и българския свят...



...екстазът на „просто фантастиш“ общуването (препратка към немските медицински филми от 80-те)...


... и неминуемото блажено сливане на двете начала – българското и германското!

PS. За съжаление, когато по телевизията вървяха предизборни реклами за партията на „немската програма“, тогава още нямаше Интернет...

Благодаря на @cipisec и @yradunchev за подсказването ;-)

събота, август 21, 2010

Долу край реката



Тия дни с голяяям кеф ще се наглася да гледам и филма, който изпуснах по телевизията.

петък, август 20, 2010

Панаир на суетата

Добре е човек да се обгражда със сериозни хора (макар че отвреме-навреме е плашещо ;-))

Майк Рам си е направил труда да състави електронна книга с признатите блогърски тайни (има ги и моите суетливи напъни, както и това, което Стойчо си призна).

Това започна като верижна игра и не е ясно къде ще му излезе края.

А Майк е вече една идея по-запознат с книгоиздаването, за което му честитя.

Книжката може да се дръпне от тук.


Are you talkin' to me?!

сряда, август 18, 2010

Храната на новото поколение

Много ми харесва, че започват да се появяват фирми, които желаят да направят добро впечатление на хората, които списват блогове.

Писал съм за ПИБ, които обръщат специално внимание на Интернет, наскоро поисках да се включа и в чудесната инициатива на издателство „ЛИК“.

Третата кампания, за която ще ви разкажа сега, започна малко странно.

Получих електронна поща:

Здравейте,

пиша ви от [ПР Агенция]. Във връзка с работната ни кампания с един клиент, искаме да ви изпратим един подарък- изненада :) Но за целта ни е нужен ваш адрес, на който може да ви намери куриер през деня и телефон за връзка.


С уважение,

[Име]
[Агенция]

Като истински параноик, веднага се усъмних в писмото – „един клиент“, „един подарък“, искат ми адреса, а писмото е пратено от поща в yahoo.com. Дали не е схема да ме разберат къде живея и кога не съм си вкъщи, за да ме оберат?

Социалните мрежи дойдоха на помощ – пуснах мейла в търсенето на Facebook, изскочи симпатична млада дама, с която имам общи познати, добавих я като приятел и направо ѝ писах лично съобщение в стила – за какво става дума, писмото истинско ли е. Получих потвърждение, че е истинско:

Здравейте,
става въпрос за голяма, отвърдила се на българския пазар компания, която вкарва нов продукт. За съжаление, не мога много да издам, защото целта ни е изненада, но ще се радвам, ако решите да участвате в кампанията ни.
С уважение,

[име] 

Вчера се появи куриер, който ми достави това и реших, че е от тях:

Нищо не подсказва, какво именно има в кутията.


Отварям:


Какво е това? Вадя един от пакетите:


Очевидно е нещо за ядене.

Продължавам с инспекцията:

Освен посочените предмети – четири пакета „Пълнозърнести пелети“, химикалка с лампичка, три батерии и картичка със стихове, вътре имаше и един бял лист. Текстът върху картичката подсказваше, че върху листа има някакъв тайнопис. Съвсем скоро бях чел последния „Хари Потър“ и съжалих, че съм обикновен мъгъл и (лице, без магьоснически умения) и не мога веднага да видя текста.

„Невидимото оживява
И посланията до теб ще долетят
Писалката осветява
И буквите ще могат да се прочетат
Мистерията се разгадава
И светът става по-голям и по-богат“

Химикалката свети в синьо. Светках, светках по листа и нищо не забелязах.


Продължавам изследването. Върху дясната страна на хранителния продукт откривам множество лозунги:

Ние сме децата на 90-те
Ние сме любопитни
Nie pishem na latinica
We don't mind sleeping with our friends (Нямаме нищо против да спим с приятели)
Ние живеем на ръба
We kiss. Then we meet (Целуваме се. После се срещаме)
We prefer awkward mornings than boring nights (Предпочитаме неловките сутрини пред скучните нощи.)*
We like it simple (Харесваме простите неща)
We are complicated (Ние сме сложни)
Ние сме мултифункционални
Ние не се нуждаем от лого (Оппа, антиглобалисти?! If you can't beat them, join them)
Ние сме материалисти
We ❤ traveling (Обичаме да пътуваме)
We choose „it's complicated“, cause it always is. (Статус във фейсбука)
Ние имаме какво да кажем
А ти?
––––––––––––––––
* Има малка граматична грешка, to prefer... than... вместо правилното to prefer... to...,  което подсказва, че фирмата със сигурност не е международна)

 Другата страна на пакета е още по-енигматична:

Веднага отидох да видя какво представлява сайта на y-gen.net (the eco company), но той още не е готов.

Късно вечерта реших, че може би дневната светлина ми е пречела да видя буквите на белия лист. Загасих лампите и започнах да шаря с лампичката на химикалката.

Действително пишеше нещо!

Това, което разчетох, преди да ми се изморят очите (около половината лист):

За първи път на пазара се пуска продукт без цена
Между 9 и 15 август в обектите на Пикадили в София и Варна, ще намерите Y-Gen. Той няма фиксирана цена, защото ти сам я определяш. Всички събрани средства от този период ще отидат за написването на историята на едно от най-вълнуващите поколения – поколението Y.
Ние сме поколението на интернет промените на 80-те и 90-те години на 20 век, сексуалната революция и въпросите.
Ние сме граждани на света.
Ние не сме деца на нечий преход.
We don't mind sleeping with our friends.
Ние живеем оn и off-line
Ние вярваме, че голямата любов не е само една.
Nie pishem na latinica
Ние можем всичко, но по-важно е какво искаме.
We prefer awkward mornings than boring nights* (шрифтът на латиница е много по-труден за разчитане)
We kiss. Then we meet
Ние падаме, но винаги ставаме.

Може би има още текст, а може би няма.

И накрая - трам-та-ра-раааам – продуктът!

Това разреши загадката какво са „пълнозърнести пелети“, но не разреши загадката как се ядат. Аз пробвах директно от пакетчето, както и поляти с мляко. И в двата варианта стават, но може би все пак не са предназначение да се поливат с мляко, защото не омекват много бързо.

Рапорт даден!

Някой може би ще каже, че не спадам към възрастовата група, към която е насочена кампанията и да не знам много. Аз пък ще цитирам Красимир Стефанов, директор на НАП:

90% от най-големите дискотеки по морето се водят на физически лица, на млади момчета, родени през 1970-1975 г.“, посочи шефът на НАП.

понеделник, август 16, 2010

За туризма и овчия туризъм

Кой заслужава повече – туристите или овцете?

В коментарите на предния текст се появиха разни малоумни тъпаци, които ме обвиниха, че съм пишел по поръчка статии за туризма в Гърция. Други пък ме набедиха за „елитен“ турист. Който ме познава, знае, че не си падам по луксозните почивки, а предпочитам да съм по-близо до природата и по-далеч от урбанизацията. Предпочитам да спя на палатка на плажа, нямам нищо против да ям консерви и филии, а искам само плажът да е спокоен и да има прилични тоалетни и бани с топла вода (това от възрастта). Това е възможно най-евтиния туризъм, който в Гърция е приятен, а в България – не.

„Енергийният център“ на Балканите за втори път през това лято се изложи с енергийна криза по курортите. И понеже токът (или капацитетът на далекопроводите и подстанциите?) не стига, стигна се до следното „държавническо“ решение:

„От петък насам Югоизточна България си припомня времената на комунизма, когато за чуждите туристи се даваше мило и драго, а българите се третираха като хора втора ръка в собствената им страна. По указание на Централното диспечерско управление (ЦДУ) на Електроенергийния системен оператор EVN въведе от петък режим на тока, който заобикаля курортите с чужденци.

...

Въпреки че няма график, режимът в петък и събота следваше едни и същи часове. В 19.00 часа за 30-40 минути спира токът в Ахелой, Каблешково и селцата наблизо. От 20 часа нататък на тъмно остават Равда, Обзор, всички околни селца и новата част на Поморие. Следващия час без ток е и старата. В Бургас въпреки, че официално няма спиране на тока, електрозахранването постоянно примигва и по-чувствителните уреди изгасват.
"В петък около 18 ми звъннаха от EVN, за да ме предупредят, че нашият режим започва в 20.10 часа. За два часа е доста трудно да съобщя на жителите", оплака се кметът на Обзор Кирил Стоянов.“


Поне в масовите курорти на Гърция ме смятат за нормален турист, а не за втора категория, както в България. Или вие обичате да ви смятат за втора категория и да ви оставят без ток, за да има за „чужденците“?

И да ви цитирам и Георги Марков, който може и да е бил галеник на властта, но написа и със смъртта си изкупи греховете:


И на Слънчев бряг договорът с „Балкантурист“ се оказва нищо незначеща хартия. Отново ни се заявява, че поради прилив на западни чужденци българите ще трябва да си вървят. В края на краищата с големи молби и увещания ни настаняват само за една нощ в някакъв съвсем нов хотел и ни предупреждават, че на другия ден трябва да си вървим. Вечерта откриваме, че в ресторантите за българите са отделени по няколко неудобни крайни маси, на които човек, ако не умре от глад, може да умре от чакане. На следващия ден още преди обяд ни изхвърлят от хотела с лозунга „За българи места няма!“. Но ние се съпротивляваме. Хукваме по всички хотели на комплекса, за да намерим място за следващата нощ. Късно следобед, когато става ясно, че в целия комплекс няма да се намери стая за „българи“, аз прекарвам три часа в пощата, за да се обадя на приятел в София, който пък е приятел на шефа на „Балкантурист“. Но за мое нещастие шефът на „Балкантурист“ го няма в столицата и приятелят, като ми обещава съдействие за следващия ден, ме съветва да намеря на заем завивки и да спим по пейките или на плажа. Вечерта пак тръгваме по хотелите и отчаяно молим да ни се намери стая. Междувременно забелязваме, че не сме сами в туристическото ни изпитание. А най-малко стотина български нещастници обикалят като нас безпомощно. Няма нищо по-отчайващо в България да искате нещо, ако тия отсреща ви смятат за нищо. На много места разните управители на хотели и отговорници въобще не ни изслушват, просто ни обръщат гръб и не само не изказват никакво съчувствие, но с някакво отмъстително удоволствие отвръщат:

„Че кой те е карал да ходиш на курорт, бе!“

На друго място чувам мустакат управител да казва на разплакана жена: „Какво ме интересува дали ще спиш, или няма да спиш, другарко!“ Трудно ми е да смеля това „другарко“. Въпреки прилива на чужденци имам чувството, че хотелите съвсем не са така препълнени и че по-скоро всичко е резултат на организационна неуредица. Но нищо не би могло да извини войната, която туристическите функционери бяха обявили на сънародниците си. Впоследствие всеки ден ще ни се припомня, че най-лошото за един посетител на Слънчев бряг е да бъде българин. Няколко дни по-късно ние ще видим ръката на възмездието, написала върху един картон, закачен на алеята зад казиното „За българи и за кучета — забранено“. Моят приятел, който в миналото бе прекарал тежки години из чужбина, тъжно забелязва:

„Никой никъде не ме е унижавал като българин повече, отколкото тия типове тук, в България.“ Доста пъти в българския печат ще се промъква същата печална констатация за непростимо унижаване на националното самочувствие на българските граждани, вършено от хората на „Балкантурист“. Според мен в България има два най-неприятни и постоянни източника на национално унижение. И това са: на първо място, Паспортният отдел при Министерството на вътрешните работи, и на второ — „Балкантурист“.

Интересно какви преживявания са имали тези, които не са били „галеници“ на властта?

Скъпи „туристически патриоти“, стойте си в България, не ми трябвате да ми задръствате плажовете по Халкидики, спете си по бетонните гета или в полуразрушените соц. остатъци от балкантуризЪма.

Или в крайна сметка, като се замисля, ако по курортите имаш туристи, които взимат рационално решение къде да ходят на почивка и овце, подкарвани само от мъгляви инстинкти, естествено ще оставиш тока за туристите, а за овцете – каквото остане.

На който му е силно лобито, на него му е студен хладилника и му е гореща скарата.

неделя, август 15, 2010

Шествия и произшествия

(публикувано във в-к „Седем“ от 11-ти август 2010г.)

През пролетта на 2006г. посетих едно градче близо до Анталия в Турция, за да наблюдавам слънчевото затъмнение. Градче като градче, напомняше ми на Обзор, само че с огромни мащаби и улици, по-широки от софийските. Все още беше март, но слънцето на моменти напичаше сериозно, а морето беше една идея по-хладно от комфортното. От дума на дума, които разменях с нашенци (изселници от България), разбрах, че дори през август курортът не пустее. Тогава бил сезонът на руснаците.

„Ама как така“, попитах. „Тогава сигурно жегата е адска.“
„Така е“, съгласяваха се местните.
„А защо почиват през август, не могат ли да си вземат отпуската по друго време?“
„Тогава са свикнали“, споделиха опита си запознатите с навиците на братушките туристически работници.

От тогава вече гледам сериозно на инстинкта като фактор при сезонните туристически миграции на населението, инстинкт, наследен от по-ранни геоложки епохи, както при змиорките, щъркелите и сьомгата.

Миналата година реших да посетя за един дълъг уикенд роднините ми на морето, и по случайност нощта, в която пътувах, беше на 31 юли срещу 1 август. Никога, никога през живота ми не съм наблюдавал такова адско движение към Бурагс. Магистралата представляваше безкрайна гънеща се змия от червени стопове, а към зазоряване колата ни беше уловена в мъртвата хватка на задръстванията между Стара Загора и петолъчката.

От 5-6 години не летувам вече там, предпочитам спокойните гръцки плажове, малките ресторантчета без музика и панираните калмари. Бях се излъгал, обаче, че курортният инстинкт на българския турист вече е завинаги променен, че свободата на избора е преориентирала хората към по-човешки територии.

Българският турист продължава масово да мигрира сезонно към морето и очевидно инстинктът е по-силен от него, защото черноморието вече отдавна не е райско кътче за любовни игри и размножаване на населението, а една голяма стоманобетонна мрежа за лов на балъци*, изстискваща до последно портфейлчетата им.

Претъпканите плажове, презастроените градчета и чалгизираните кръчми продължават да привличат тълпите в огромни бройки.

И въпреки всичко, това нашествие НЕ Е ДОСТАТЪЧНО.

Скорошното възкресение(гледай английската версия) на фараона Майкъл Капустин в Интернет бизнеса, ми напомни за безсмъртния бизнес модел на първопроходците на постсоциалистическия капитализъм – пирамидата. Тя е като рог на изобилието – на изхода бълва пари, но на входа трябва да бъде редовно захранвана с идиоти.

Не мога да се отърва от натрапчивата мисъл, че в последните няколко години точно намалелият приток на идиоти клати българската пирамида на туризма. Нима запасите ни от идиотите са ограничени, та това е повод за оптимизъм!

Как да се увеличи бройката?

От една страна, не може както при социализма на хартия да се отчитат няколко милиона туриста, сега зад статистиката трябва да има и пари. От друга – точно с парите, а не с тълпите е проблема - единственото конкурентно качество на туризма у нас са ниските цени (ирония, а), които обаче комбинирани с бакшишите обирджии, честите произшествия (камиони и коли прегазват чужденци, в схватки по баровете умират хора) и презастрояването, дори и сега изглеждат високи.

И това защото роденият в мътилката на пирамидите български „бизнес-елит“ заложи всичко на една карта. Продаде заводите си, взе кредити, съсипа гори и поляни, за да купи по някой ваканционен имот „да капе”. Парите с кризата намаляха, но пирамидата на българския туризъм продължава да иска жертвоприношения.

На тоя фон опитите на екс-министър Масларова да води подбрани пенсионери на море с държавни пари изглеждат почти хуманни!

Мнозина прилагат скромните си силици да спасяват балкантуростопотока. Институтът по анализи и оценки в туризма например предложи пустеещите хотели да станат затвори. Оригинално, а и как да се постъпи с хотели с бетонни дворове, в които никой не иска да спи доброволно.

В светска, европейска България, министър триумфално обяви, че са намерени мощи на светец, министър-председателят подари чисто нова мощехранилница, а министърът на финансите участва в литийно шествие. Това нищо не е, преди години министърът-историк откри еднодръвка от времето на Ной почти на същото (негово родно) място! Благодатен материал за морските страници на ежедневниците, съобщаващи за вълнуващи таверни, барове и попфолк клубове.

Конспиративният ми мозък фабрикува фантастични теории, че осигурената почти от десетилетие с финансиране магистрала „Струма“ не се строи, за да не избягат окончателно портфейлите по лазурното Средиземноморие.

Същите туроператори, които сега врещят за промоции с всички сили, само преди няколко години задраскваха българските имена от списъците си, с аргументи, че хубавите им оферти важали само за чуждите пазари.

То тогава се оказа, че задраскали и хора, които от десетилетия са немски граждани или пък такива, които не знаят и дума български, но от сантиментални причини посещават родината на баба и дядо. Стана скандал, но не можеш да направиш омлет без да счупиш яйцата, нали .

За Ниагарския водопад съм чувал шега, че дори да пресъхне реката, там ще има толкова много забавления, че няма да се усети. Нашият „Слънчев бряг” бие Ниагара по тези показатели, защото хич не се шегува. Типичният турист там е между 18 и 21 годишен и посещава курорта „заради купона” и алкохола. Морето, в случая, осигурява само декора.

Интересен логически проблем е, и не съвсем в темата на днешния разказ, че министър и при това историк, говори за автентични мощи на светец. Това означава ли, че държавата вярва в светци и чудодейни изцеления?

Министъра на финансите поне го разбирам. Не му излизат колонките с цифрите, и тъй като е изчерпил всичките възможности на естествените науки, вече посяга и към метафизиката. Казват, че ако кихнеш половин милион за литийно шествие и ремонт на църква, може да те споходи чудодейна финансова операция, и ето, министърът се старае. Питайте созополчани. А като говорим за чудодейни изцеления, май напипвам и основите на предстоящата здравна реформа.
––––––––––––––––––––––––––––––
* на турски „балък“ е „риба“

Епилог или три дни по-късно
 


Този текст беше публикуван в броя на в-к. „Седем“ от 11 август. Много любопитно – придворният вестник „Стандарт“ потвърждава всичките ми тези и днес съобщава, че и тримата министри са осъзнали грешките си и дават заден ход по пиара с мощите (колкото могат, не очаквайте много):

1. Божидар Димитров вече не държи той да се произнася по автентичността на мощите, а е оставил работата да свърши експерт на религиозна институция (Ватикана) – Михаел Хасеман, т.е. в крайна сметка по въпроса за автентичността опряхме там, където трябва – до богословите, а не до археолозите и министрите.
2. За кутията, дарена от премиера вече не се говори, че е обкована с благородни метали, а че е „облицована отвътре с червено кадифе“, т.е. Бойко Борисов е схванал (бавно, но все пак), че в тези случаи скромността краси човека, и че мощехранилницата не е bling-bling.
3. От две чудеса, Симеон Дянков успя да постигне поне едното, Божидар Димитров потвърждава: „ Те [мощите] вече извършиха своето първо чудо - накараха Дянков да отпусне средства за допълнителни разкопки на островите Св. Иван и Св. Киряк, пошегува се министърът без портфейл“

петък, август 13, 2010

Царски войскари: Продължението

Поради големия интерес, който възбуди в публиката, ви предоставям първата глава от книжката Царски войскари, както и линк към целия текст. Чакам отзиви.

Обичаше да крачи по света фелдфебел Говедарски, ала най-много обичаше да върви по главната улица на града. Та къде другаде, ако не тук, най-добре можеше да изпъкне неговата юнашка осанка?! Витрините ослепяваха от блясъка на шашката му, тротоарът загърмяваше от кралимарковските му шпори. Сила, красота!

Ето и в това свежо неделно утро, лъснат и стегнат като за парад, вместо да удари за по-напреко по улица „Войниш­ка”, той сви край черквата и пое по току-що изметените каменни плочи на „Главната”. Вървеше бавно, с достойнство, вирнал голяма, внушителна глава, набъхал огромния си гръден кош с въздух, сурово свъсил гъсти вежди. Лявата му лапа небрежно лежеше върху темляка на сабя­та, а дясната ритмично отмерваше всяка стъпка. Лъснатите му до блясък ботуши звучно скърцаха, сякаш под тях хрупаха натрошени стъкла.

Срещу фелдфебела се зададе гологлав, възвисок гражданин, с възпалени клепачи и със знака на кавалер на ордена за храброст първа степен върху поостаряла дреха.

— Здравей, Говедарски! — усмихна се той.
— Здрав желая, гос-ин капитан — тракна токове старият войскар, та чак искри се разхвърчаха наоколо.
— Как върви службата?
— Стараем се, гос-ин капитан.
— А здравето, здравето как е?
— Здравето ли? Че какво му е на здравето? Здраве като здраве.
— Растат ли, растат ли дъщерите?
— Хм! — прочисти гърлото си фелдфебелът и се намръщи. Цял живот той бе копнял за синове, бъдещи вой­ници на царя и отечеството, а щъркелите му носеха само дъщери. Че една, че две, че четири! Съдба! — Щерките ли? Че какво им е на щерките? Растат, такова...

Запасният капитан въздъхна:

— Моят син една педя над мене стърчи вече, но ден не минава без щуротия. До гуша ми е дошло от него. Просто не зная какво да го правя...
— Какво ли? Лобут, господин капитан. Дървен господ. Такъв да го докопам, че да му сваля панталонките, че да го нашаря, както аз си знам, на светец... такова... ще го на­правя.
— Хм! Опитах аз, опитах, ала... Не, не става тя май само с бой...
По лицето на фелдфебел Говедарски цъфна тъничка, сниз­ходителна усмивка. Види се, на любима тема попадна блю­стителят на казармената дисциплина. Той поглади мустак и дълбокомъдрено заяви:
— Само грънците не се оправят с тояга, господин капи­тан. Нар... — вдигна показалец той и бог знае още каква неповторима мъдрост щеше да каже, ако съвсем леко драс­кане по десния ботуш не беше прекъснало чучурчето на вдъх­новението му.

Той се намръщи, сбърчи нос. Види се, до обо­нянието му бе достигнала някаква неприятна миризма и с явно усилие изви жестоко пристегнатия си от тясната яка врат. Вирнало задното си краче току до ботуша му, къдраво кутре съвсем невъзмутимо довършваше един от онези ку­чешки актове, за които не е прието да се пише с подробно­сти.

В първия миг фелдфебел Говедарски остана като гръм­нат из засада, а в следващия очите му диво засвяткаха, дъ­хът му секна, по ъглите на устните му изби горчива слюнка. Кутрето и не подозираше какво го очаква. Почеса се зад ухо­то, сви се глезено в краката па господарката си, .залисана в интересен разговор с богато натруфена дама, и предизви­кателно изплези ален език.

— Твоята кучешка ма... — изръмжа Говедарски и пре­крачи.
Кутрето, въпреки че беше твар несъзнателна, скочи и за­праши по „Главната”, като квичеше и подвиваше опашка.
— Пуфи, Пуфенце! ... — сърцераздирателно изписка по­дире му стопанката, но четирикракият беглец не се и обърна дори. Тогава дамата — нисичка, белолика, с вирнато нос­ле и босилкови клепки — стрелна гневно фелдфебела, до­ближи се до него и като го гледаше унищожително от долу на горе, изсъска:
— Нахал! Ще ви оправя аз вас, простак с простак.
Фръцна се и заситни по следите на избягалия ѝ любимец.
— Ха! — изсумтя фелдфебелът. — Ще ми накривиш фу­ражката. Хем тръгнала с пес по „Главната” улица, забране­на със заповед по гарнизона за кучета и войници, хем пък и ще лае. Мада-ма!
По бледите устни на запасния капитан, неволен сви­детел на тая сцена, мина подобие на усмивка.
— А знаеш ли, Говедарски, коя беше тая мадама?
— Изтрябвало ми е да я знам.
— Това е жената на полковник Бръмбаров.
— Много важ... — започна фелдфебелът и изведнъж пребледня. — На полковник Бръмбаров, на новия пол­кови командир?
— Аха!
— Вапцахме я, значи!
— И мене така ми се струва. Е, хайде довиждане, Го­ведарски. И горе главата.

Горе главата ли?

Като пое отново към казармата, от величието на фелд­фебела не бе останала и следа. Вяла бе крачката му, посър­нало лицето, мустаците му не стърчаха войнствено, а клюм­наха. Та шега ли е да влезеш в стълкновение с жената и кут­рето на самия полкови командир заради един нищо и никакъв ботуш?

Изведнъж очите на фелдфебел Говедарски блеснаха, ноздрите му зейнаха хищно, мускулите на огромните му че­люсти набъбнаха.
На ъгъла, досам вестникарската будка, стояха войник и литаклия девойче с огромна пазарска чанта в ръка. За­бравил целия свят и всички изисквания на уставите, войникът пламенно увещаваше в нещо поруменялото като ябълка де­войче. По едно време то пребледня, изписка уплашено и изтърва чантата с продукти. Насреща ѝ с извадена шашка в ръка тичаше фелдфебел Говедарски. Миг и той щеше да насече на мръвки либето ѝ, но войникът скочи встрани, блъсна с рамо някакъв господин с галоши и запраши по улицата. Фелдфебелът се спусна стръвно подире му.
Като се извръщаше тревожно назад и дишаше тежко, тежко, войникът кривна в първата пресечка, без да нама­лява скоростта. Бухна чело о дебелия ствол на един пропу­кан от годините кестен, който съвсем неочаквано израсна отпреде му, и пльосна на тротоара. Рипна с олющен нос и с цицина на лявата вежда и като прескочи една невисока дъсчена ограда, притаи дъх.

Мина минута, втора и по циментовите плочи отвън за­ечаха юнашките стъпки на фелдфебел Говедарски. Той спря край кестена с нахлупена „на кръв” фуражка и щръкнали като волски рога мустаци. В десницата му, като светкавица в ръката на Зевс, ослепително блестеше голата шашка.
Като извиваше трудно дебелия си врат, фелдфебелът зорко огледа улицата и изръмжа. Двата му зрителни ор­гана, подобни на зрели бъзови зърна, не можеха да зърнат ни войник, ни дявол. Само едно богоподобно старче подаде глава от отворения прозорец на ъгловата къща и рече с тъ­ничкото си гласче:

— Говедарски, здравей!
— Ням... — започна по навик фелдфебелът, но тоз­час преглътна наполовина думата и като се намръщи още повече, гръмогласно понита: — Накъде избяга войникът?
— Какъв войник?
— Шарен! Този, когото гонех.
— А защо? — повдигна окапалите си вежди старчето и зейна с беззъбата си уста. — Да не е убил някого?
— Не. Първо — намърдал се на „Главната”, и второ — не ми отдаде чест!
— Чест ли? А че може да не те е видяло момчето. ..
— Не ме е видял ли? — отново изръмжа Говедарски. — Слугинчетата помирисва от триста километра, а един коч­коджамити командир от три крачки не можа да... такова...

Не, старчето не беше виждало никакъв войник. Впро­чем, да! Един такъв нисичък, с едно синьо и едно зелено око профучал по улицата и кръшнал по другата. Ей сегичка. Преди миг само.

Фелдфебелът понечи да каже нещо, изгледа накриво стар­чето, което явно измисляше, и с отмерен замах втикна шаш­ката в канията. Опъна пешовете на куртката и разтвори кралимарковския пергел. А пролетният вятър откъсна едно изсъхнало листо от кестена, което зимните фъртуни не бяха успели да съборят, завъртя го във въздуха и го лепна като златен орден на могъщите фелдфебелски гърди.

Фелдфебел Говедарски пристигна в казармата мрачен и страшен като буреносен облак. Не влезе нито в ротното помещение, нито в склада, а направо се запъти към зеленчуковата градина. На стотина метра пред нея десетина опър­пани като катунари войници копаеха трап.

Лишени от зорко командирско око, те неохотно чоплеха изпръхналия чернозем. Нещо повече. Две минути, преди да дойде изневи­делица тяхната „ротна майчица”, те насядаха и засмукаха сладко-сладко фасовете, които един от тях снощи бе събрал от пепелниците из командирските канцеларии.

Както изиск­ва тактиката в такива случаи, те поставиха отвън секретен пост. Но секретният пост за нещастие се оказа недисциплиниран и лаком. Поозърна се той насам-натам и като не видя нещо обезпокоително, измъкна от джобовете си комат­че твърд хляб и червеникава глава кромид лук. Обърса я о брича си, обели лъскавата ѝ люспица, па залапа, сякаш някой ще му я отнеме. Край него тозчас плъпна лютив об­лак, а от очите му като от лейка рукнаха сълзи. Той под­смърчаше оглушително, кашляше, по лакомо продължа­ваше да нагъва витаминозната храна. И нито виждаше, нито чуваше.

Изведнъж един страшен удар накара захласналия се войник да глътне пооръфаната отсам-оттам глава лук и да полети в трапа. Това бе работа на тежката фелдфебелска десница. Нейният собственик разроши мустаците си, на­хлупи още повече фуражката си и закрачи като бик край изкопа. Това беше признак, че той е страшно възмутен и че в могъщия му гръден кош като в кратер на действуващ вулкан свистяха и клокочеха опустошителни сили.

Беше по-ясно от ясно, че ще има буря. Ставаше въпрос за друго — как господин фелдфебелът щеше да започне тържеството? Дали със словесна литургия или без такава. Ако нямаше литургия, трябваше само да се чака кръщав­ката — към кой вид от фауната ще причисли днес войни­ците. Кръстеше ли ги с хвъркати, т. е. с птичи имена — ядваше се. Нагиздеше ли ги обаче с животински — това значеше, че ще се мине направо към „смертию смерт поправ” и „во гробе бой даровав”. А не дай боже, да забравеше от­къде води начало неговата фамилия и да ги прякороса с нея.

— Говеда-а-а! — изрева с все сила фелдфебел Говедарски И грабна една захвърлена лопата. — Говеда-а! —пов­тори той и замахна като Крали Марко. Но пръстта под масивния му ботуш се срина и той бухна в изкопа като вълк в клопка.

Кой знае какво щеше да стане с „говедата”, ако в най-съдбоносния момент от техния живот някой не бе извикал:

— Господин полковникът!... Господин полковникът иде! ...

(Продължава в пълния текст )

четвъртък, август 12, 2010

Вяра, наука и други лични работи

Религиозните възгледи са нещо твърде лично, за да го обсъждам пред такава широка аудитория, каквато е блога, затова ще гледам да съм максимално кратък и няма да обръщам вниманието към себе си, а към някои основни понятия, които ми се струва, че много се бъркат.

Кръстен съм като православен християнин в доста сериозна възраст (37) и приемам сериозно този акт. Освен това съм грешник. Толкова за мен.

Как ги разбирам аз нещата от моята, повлияна от православието, гледна точка:

Вяра - това е актът, в който човек вярва в съществуване на нещо, на което не му се налага да има МАТЕРИАЛЕН НОСИТЕЛ, за да съществува. По-конкретно, това е вяра, че има добро и лошо, че има начин да постъпваш добро и лошо и че добрите постъпки се възнаграждават, а лошите се наказват. Тук освен хората, които са избрали дадена религия за себе си, влизат и хора, които се мислят за невярващи - например привържениците на позитивното мислене, на мартеничките или на дядо Коледа.

Религия - религията е вяра, която е напълно дефинирана със съответните ТЕКСТОВЕ, които ни предоставят конкретен МОДЕЛ на света. За разлика от абстрактната вяра, в основата на религията има определен текст, определено слово, което не се променя или се променя много, много бавно и дава систематизирано обяснение за всички въпроси на живота. Християнството е религия.

Вероизповедание - това е тълкуване на светия текст, който седи в основата на религията. Колкото тълкувания, толкова вероизповедания. Православието е вероизповедание на християнството.

Църква (като организация, не като сграда) - църквата е организация на хора от едно вероизповедание, които са обединени по някакъв практически признак за удобство или по традиция, например граждани на една държава или общ етнически произход. Българската православна църква е църква.

Горното описание е много опростено и ме вкарва в допълнителен грях, така че за повече подробности – в Уикипедия или в най-близката църква (сграда).

Креационисти (за мен са по-скоро буквалисти, но използвам по-популярен термин)- креационистите са хора, които се опитват да ни убедят, че това, което се е случило в Евангелията и в Библията, „реално“ се е случило и е подвластно на законите на физиката (запазване на енергията, гравитацията и т.н.), т.е. че Иисус Христос реално е нахранил няколко хиляди човека с няколко хляба и няколко риби, че Господ действително шест дни се е трудил да създаде целия свят с всичките галактики, включително че и си е поиграл да създава всякакви микроби, болести, жената от реброто на мъжа (което още си е там) и т.н.

Креационистите всъщност си затварят очите за истинската същност на християнството (то има и други, но аз знам за такива, които се смятат за християни), че християнството е система от съвети, координатната система, която ни дава посока на доброто и на злото. Те смесват Божието царство със земното царство, и сами се вкарват в големи проблеми. За това „царство, което не е на земята“, може безкрайно да се спори съществува или не, защото научни експерименти не могат да докажат съществуването му, нито несъществуването му. Ако нещо съществува само под формата на „идея“ т.е. „вяра“ и така променя целия свят, то съществува ли? Ето това е въпрос, на който всеки си отговаря по някакъв начин.

Сега, много хора си мислят че не им трябват „попове“, за да определят кое е добро и кое е зло. Самото формулиране по тоя начин на въпроса показва колко тежко е положението с критериите. Аз няма да споря с никого, нека всеки си търси сам посоките, аз за себе си съм взел решение, само много моля горните личности да не се занимават с мен, а със себе си, когато търсят отговори.

И понеже всяко зло поражда друго зло, креационизмът поражда като антитеза войнстващия атеизъм, който беше политиката на СССР и социалистическите страни, и съзнателно се стараеше в посока изкореняване на религията (и вярата във всичките й варианти освен един, и православието и другите религии) като „опиум за народа“. В редките моменти, в който религията изглеждаше изкоренена, изчезваха ограниченията за доброто и за злото, т.е. „хората“ бяха освободени да постъпват както си искат, защото каквото и да направеха, беше добро или зло само според личната им преценка, т.е. ужасни престъпления срещу хората не бяха вече зло според извършителите им, защото бяха в името на „социалната справедливост“, например. И те постъпваха така, че престъпленията им още ни втрисат, повече от 70-80 години от извършването им.

Какво се случва в днешно време?

Днес нещата се развиват много бързо. Светът се променя изключително бързо и традиционните религии имат проблеми с приспособяването.

Във всички епохи и навсякъде, хората имат нужда от опора, от нещо, което им дава надежда, когато се изправят пред могъщи враждебни сили и явления. В България сме допуснали огромна грешка, като сме спестили на православното християнство и неговите институции усилието да се борят за душите на хората, поднасяйки душите ни на тепсия на БПЦ, правейки го „традиционна религия“ по Конституция, и така по аналогия даваме нечувани привилегии на БПЦ. По този начин, с гарантираното си място, БПЦ не смята за нужно да слиза при хората, а както каза най-младият и амбициозен митрополит, "защо църквата трябва да слиза при хората, хората трябва да се възкачат до църквата". Последиците от такова мислене са ясни на всички. Тепърва ще си плащаме за всички престъпления, които идват от този акт, свързващ църквата с държавата. В началото започваме с малките плащания, например глобите от съда в Страсбург.

Откъде идва това - стар проблем, идва още от Византия. Как може да се промени – много трудно, но не невъзможно. Може би ще е тема на нов текст в блога.

Толкова по теорията.

Наскоро прочетох автобиографията на Махатма Ганди и бях силно впечатлен от усилията, които той полага, за да вниква във въпросите на вярата и религията. Както и бях впечатлен от неговите събеседници, често християни, които също не пестяха усилия за същото. В сравнение с техния труд в тази посока, нашето палене на свещички (почти) на всеки Великден дори не го докарва до имитация.

По казуса Димитров, Дянков, Борисов и мощите (още веднъж, по един мой коментар от друг материал):

Стигнахме до сърцевината на проблема, а именно какво значи да си добър християнин и едновременно с това да си добър гражданин и добър министър.

Човек за да е добър християнин, трябва да се грижи за спасението на душата си, а и за спасението на душите на другите около него, но без да извършва насилие! Както и да изкривяваме Светото Писание, грижата за туризма, осигуряването на финансиране, перченето, подаряването на мощехранилници НЕ СА белег на добрия християнин. Добрият християнин има да направи стотици, хиляди стъпки преди това, като например да води благочестив живот и да спазва определени правила. А и Божидар Димитров, Бойко Борисов и Симеон Дянков с нещата, които правят за църквата НЕ СЕ ОПИТВАТ да си спасят душите. Дори не съм сигурен, палят ли свещички на всеки Великден. Те се опитват – да вкарат туристи в България, например, да си качат личния рейтинг, да осигурят финансиране за разкопки. Няма такъв филм, в който горните постъпки те правят добър християнин.

А добри граждани и добри министри ли са? Злоупотребявайки с държавната власт, която имат, за да се изказват по църковни въпроси? Да използват църквата и вярата на българите, за да си покриват с нея срамотиите като със смокиново листо?! За да замазват очите на гражданите с мощи, когато хиляди други проблеми се обострят? И какъв пример дават на другите около тях? Не са добри граждани, това е мерзко чалгаджийско поведение.

За норвежкия посланик, вече казах (А казах, че посланикът има за задача да подобрява имиджа на държавата си, и го прави добре, макар че не одобрявам намесата му и коментарите му на църковните дела).

Сега, надявам се е ясно, че не мразя никого, а само не одобрявам определени постъпки.

сряда, август 11, 2010

Царски войскари

Тази тъничка и наивна книжка (Царски войскари, 1978г., Военно издателство, София) беше любима на нашия клас в гимназията, и дълго цитирахме лафове от нея. На пръв поглед нищо особено, елементарен стил, всичко е предвидимо до последната дума. Въпреки планините книжнина по темата, обаче, беше голяма рядкост да попаднеш на книга, написана четимо, за годините 1941-44г. и при това да не е убийствено сериозна. Като се замисля, и сега е рядкост. Въпреки това ни беше смешно, по начина по който е смешен сериала "Ало ало". Имам чувството, че публиката у нас твърде много се задълбочава, обаче, в светини и символи и затова смешна книга, посветена на онова време, е невъзможна в България. А това книжле пък съвсем е невъзможно днес, защото партизаните в него са "добрите". Еднаквите имена в редакционната колегия (илюстрации Фико Фиков и худ. редактор Гичо Гичев) подсказват солиден партиен гръб на изданието. Аз не бих дал и лев за екранизацията й (да не храним излишно комунистическите тролове), но въпреки това си я препрочитам понякога.

Фелдфебел Говедарски дочака вечерната проверка в склада. Извади джобния си часовник, който в лоша минута прекрасно можеше да му послужи като боздуган или като бомба-лимонка, погледна го с едно око и щракна ключа. Вирна глава, набъха с въздух могъщия си като ковашки мях гръден кош и закрачи към ротното помещение. Беше дошло време да се срещне лице с лице с новобранците, които втори ден вече се радваха на новите си премени, и да им предаде някои от своите мъдрости.

В полутъмния коридор трима новобранци едва не се сблъскаха с него и като го видяха, замръзнаха на местата си. Прилепиха ръце към разтрепераните си бричове, изпънаха шии, ококориха очи. Това ясно показваше, че те бяха чули туй-онуй за буйния нрав на своята ротна майчица.

— Какво цинкулирате из коридорите, вашата мам. . .? — поздрави ги фелдфебелът.

Новобранците мълчаха и не шаваха. Единият от тях бе повдигнал дясното си рамо повече от лявото и напразно се опитваше да преглътне. Говедарски крачна към него и едва не го бодна с върха на мустака си по пребледнялото чело.

— Какво си отпуснал колана като такова. .. трудна невяста? Ти войник ли си или на комар пищялка? Я да се таковаш. . . стегнеш, че като те храсна, само едно мокро петно ще остане от тебе.

И като го стисна за врата с яката си, татуирана с прободено сърце десница, тласна го и ревна:

— Марш!

Другите двама също побързаха да офейкат стратегически, но вторият получи един такъв майсторски ритник, че едва не продупчи с глава тавана.

В ротното помещение Говедарски завари гробна тишина. Само едни очи бяха останали у новобранците. Ококорени, пълни с неясна тревога и. . . страхопочитание. Това донякъде поразсея яда му от днешната случка и той засука мустак. Изкашля се, премина бавно от единия до другия край на помещението и съвсем спокойно нареди:

— Строй се!

Строиха се криво-ляво младоците и трепетно зачакаха. Говедарски мина край всекиго, измери го с око колко струва и се разкрачи насред строя. Словесното си той започна с въпроса:

— Знаете ли кой съм аз и знаете ли кой е този? „Този" беше цар Борис III, който се подпираше на златната си сабя на Двуметровия портрет над вратата.

Излезе, че новаците познават добре и единия, и другия. Така-а-а. А когато влизат в помещението, прави ли им нещо впечатление? Не! Друго и не може да се очаква.

— Точно там, където е носът на негово величество, но само че от другата страна, откъм коридора, има един пирон — заяви на всеослушание фелдфебел Говедарски. — Ей такъв! ... — удари се той с лявата ръка по лакътя на дясната. — Ще запитате кой го е таковал там. Кой ли? Аз! ... — тупна се по гърдите той и в помещението се понесе такъв звук, сякаш бяха думнали тъпан. — А защо? Ето защо. . .

Фелдфебел Говедарски метна на гръб яките си ръчища, поразходи се пред смълчаните редици, спря се на старото си място. Повдигна се на пръсти, разкърши широките си рамене, та чак подът изпука, и изкриви джуки. В гласа му имаше и раздразнение, и презрение, и нещо друго, неясно за войниците.

— Между вас за нещастие на царя и отечеството има много такова. . . висшисти и даже. . . среднисти. Те са си губили времето по разни там публични учреждения — нивирситети, гимназии, училища и пансиони — и са си натъпкали главата с такова. . . с така наречения умствен багаж. А такива такова. . . тук в казармата не са нужни. Обратно. Доказано е, че от много ум файда нема, а зарар има. И затова. . .

Тук фелдфебел Говедарски сви джуки пак и вдигна нагоре огромния си показалец, сякаш искаше да направи дупка в тавана.

— И затова — натъртено продължи той — прекрачиш ли прага, таковай си торбичката с умствените джунджурии и хоп на пирона. А когато му дойде времето да се изволните — вземайте си ги и вървете на майната си, ако щете, ваша си работа.
И махна с ръка. Поразходи се отново, повзря се тук и там, за да види какво впечатление беше направило словесното му, и запита високо:
— Ясно ли е?
— Тъй вярно! — беше нестройният отговор.
— Така-а-а-. А някой да попита нещо, да иска нещо. . . такова?
Новобранците мълчаха. Може би наистина всичко им беше ясно, може би наистина нямаше какво да питат и продължаваха да стоят неподвижно. Само едно дребничко, белолико като момиче средногорче погледна няколко пъти в краката си и заекна:
— Гос. . . господин фелдфебел, ботушите ми са малко големички. . . Да бяхте ми дали някои по-малки. . .

Складът на фелдфебел Говедарски пращеше от имущество, но той просто беше забравил думите „има" и „ще има". Беше стигнал дотам, че когато някой му речеше „здрасти", той отговаряше: „Няма бе, човек, нищичко няма в склада."

Ботушите на средногорчето наистина не ги биваше. Те бяха сбръчкани, изкривени и широки като саксии и имаше опасност да оставят бос притежателя си в някоя устремна атака срещу коварния враг.

— А два ли са, молим? — злъчно запита фелдфебелът и присви очи.
— Тъй вярно, два. Ляв и десен.
— Трай тогава! Защото има войници, които боси такова. . . изкарват службата си. Абисинците например. И не само абисинците. Ти знаеш ли, бако, че аз, фелдфебел Гроздан Говедарски, изкарах цялата Първа световна война само с един ботуш?! Да знаеш! И друго да знаеш! И не само ти, ами всички, дето сте се насъбрали в тая свещена сграда. . .

Но в този миг, като опъна ръце край кантовете на брича си и вирна глава, един височък, мургавичък войник с кривнат като орлов клюн нос изрева с всички сили, без да снема опуления си поглед от портрета на царя:

— Разрешете да доложа!
— Казвай! — намръщи се фелдфебел Говедарски, който не обичаше много-много да го прекъсват, и приближи с недобър блясък в очите.
— Ние — все така високо, сякаш декламираше, започна войникът — трябва да носим с песен на уста това. което ни давате. Ако се наложи, ще ядем и камъни дори и ще питаме за още. Това е за доброто на царя и отечеството. Защото колкото по-малко ядем и колкото по са ни скъсани дрехите, толкова по-силна и непобедима ще бъде България.
— Точно така! — светна фелдфебел Говедарски и ревна гороломно: — Юнаци, българският войник трябва да бъде готов гол и бос да стигне до Дарданелите! ...

От мисълта за Цариград, Дарданелите и велика България фелдфебел Говедарски настръхна. Очите му засвяткаха диво, мустаците му щръкнаха като щикове, по устата му се появи слюнка. Той стисна челюсти, та мускулите по лицето му заиграха, докопа дръжката на шашката и аха да я измъкне и да засече... Ала се сепна навреме, че не отоманци, гърци и сърби, а българи стоят насреща му, изръмжа глухо и неопределено и неспокойно закрачи из помещението. Сложи юмруци на кръста си, разкрачи се пред орловоносия войник и попита:

— Как те думат, юнак?
— Млад войник Вълко Лъвчев Вълков от село Мечка, господин фелдфебел.
— Ега ти зверо! — избоботи фелдфебелът и се усмихна само с десния си мустак. — Ти ми изглеждаш на такова... отракано момче и може да изфабрикувам добър войник от тебе. Но опиташ ли се да таковаш-онаковаш и да не вървиш в крак, само на вълчета, лъвчета и мечки ще ми станеш. На челото си го пиши това. И вие бре, лонгури уночукундурски. Да не смятате, че тук е такова-онакова?! Не и напротив. Но. . . ние пак ще си разменим визитации. Има време. Сега за сега стига за пирона и за умствения багаж. Разбрахме се, нали? Добре, много добре. Отлично дори! Но я ми кажете вие на мене: има ли между вас такова. . . агрономия?
— Агроном ли?
— Така де, агроном.
— Аз следвах агрономство, господин фелдфебел — усмихна се, без да подозира какво го очаква, същото онова белолико войниче, което бе поискало други ботуши. — Ама не можах да завърша.
— Няма значение — махна презрително с ръка фелдфебелът. — Аз министрите не назначавам. Я ела малко насам — повика го той и сложи ръка на рамото му. Отдалеч двамата досущ приличаха на Давид и Голиат. — Ха сега кажи ми хвърчи ли биволът?
— Та как е възможно, господин фелдфебел? — засмя се агрономът войник и една трапчинка заигра по момински па бузата му.
— Възможно е, всичко е възможно в казармата — добродушно заклати глава фелдфебелът. — Аз пък казвам, че фърчи и пушек се дига.
— Ама. . .
— Нема ама, нема туй-онуй. Ти си ми кажи направо такова. . . фърчи ли биволът или не фърчи.
— Не хвърчи, господин фелдфебел. Аз просто. . .
— Добре — повдигна рамене фелдфебелът — Щом е така, ела за малко в коридора да те таковам. . . посъветвам.

Вратата хлопна зад двамата и за миг в помещението се възцари църковна тишина. И в коридора беше тихо. Само нещо рече „пляс" и „бух" няколко пъти и. . . толкоз.
След пет-шест минути вратата зейна и пред озадачените новобранци застанаха усмихнатият фелдфебел и белоликият войник. Впрочем, от белолик по някакво странно стечение на обстоятелствата той беше станал червенолик. Дори червеният цвят под едното му око бе започнал да придобива морав оттенък. Фелдфебелът отново дружелюбно сложи ръка на рамото му и кротичко помоли:

— Ха сега пак ми отговори: фърчи ли биволът или не?
— Лети, господин фелдфебел, лети — побърза да отвърне войникът и за всеки случай се поотдръпна мъничко.
— Така — засия фелдфебелът. — Добре, много добре, дори отлично! Ами вие какво ще кажете, юнаци — обърна се той към всички новобранци, — фърчи ли такова. . . биволът или не?
— Хвърчи! — беше дежурният отговор.
— Така! Много добре! Отлично! Фърчи. . . Ех, как фър-чи-и-и такова! . . .
В този миг вратата рязко се отвори и на прага застана. . .


вторник, август 10, 2010

Млада воля: Запад и нашият идеал



Вече знаете, че под влияние на купчините книги, които вече ми отнемат сериозно от личното пространство, реших да ви направя нова рубрика – „забравени страници“. В нея ще ви сканирам разни неща, които ми се струват интересни и, със сигурност, странни за четене днес. За вас имам още един цитат от вестник „Млада воля“, орган на младежката организация при Всебългарския съюз „Отец Паисий“ от 2-ри март 1936г. Още повече, че чувствам илюстрацията много близка до себе си ;-)

Западъ и нашиятъ идеалъ

„Западъ е въплотения егоизъмъ и алтруизъмъ, безъ никаква следа отъ човещина. Западъ прониква въ жадните за култура и напрѣдъкъ народи, не съ въображението и симпатиите, които създавагь и вършатъ единение, но съ преднамѣрена зла цель и страсть къмъ завоювание и богатство“. (Изъ книгата „Моето учение“ отъ Рибиндранатъ Тагоре).

Разбита и отчаяна, изпитала горчевинитѣ отъ покруситѣ на единъ националенъ погромъ, въ който, заедно съ скѫпите, лелѣяни национални идеали, бѣха погребани и всички най хубави, присѫщи само на младитѣ, качества, българската младежь, следъ голѣмата война, попадна въ шеметенъ хаосъ.

Лѫжа и поквара, фатална апатия и сантиментално лекомислие, наедно съ лошия примѣръ на възрастните, които въ тия години на тежки   изпитания се бѣха отдали на развлѣчения и удоволствия, на грубъ материализьмъ и вражда, за задоволяване на най-долни желания и инстинкти прорѣзаха дълбока бразда въ душите на младото поколение. И така, младите останали сами попадаха въ мѫчително раздвоение. Моралъ, вѣра въ доброто и красивото въ своя народъ, нѣкаква цель, която осмисля живота имъ бѣха само думи, които нѣкога бѣха слушани на ученическитѣ   скамейки И дойде денъ на страшенъ разколъ едни къмъ лѣви утопии, други къмъ площаденъ патриотизъмъ, а всички заедно съ най-голѣма охота поглъща а „културнитѣ“ поуки на „модерна“ Европа.

И дойде день, когато единъ футболистъ, който умѣе да вкарва голове, стана националенъ герой, а другъ, който поля съ кръвьта си поробена земя – „кокошкарь". И дойде день, когато човѣкъ не можеше да разбира матерния си езикъ, защото се бѣ „поевропейчилъ“.

Маса реформи и съмнителни учения за държава, народъ, моралъ, идеи, и какво ли не още, наводниха трескавото отъ „модернизъмъ“ време. Никакви стремежи, никакви духовни устреми, никакви упования за по-хубаво бѫдеще. Та защо ли? Нима нашите бащи, които имаха такива, не се згромолясаха наедно съ своитѣ развѣнчани кумири? . . .

А „модерния западъ“ предлага животъ – удоволствия: кино, танци, футболъ и всичко необходимо за „културния съвремененъ младежъ...“ Но има нѣщо друго. Има нещо, чисто като снѣга по родните планини, има нѣщо неопятнено отъ праздния животъ на всѣкидневието.

Нѣщо вѣчно като самия създатель. Нашето скѫпо минало съ своитѣ свѣтли примѣра и завѣти.

Да. Далече презъ вѣкове, въ стари времена, когато благоуханието на тамяна и кръвьта на свѣтитѣ мѫченици – Народни будители сѫ се сливали въ една чудна, мистична сплавъ, вѣчна и по-твърда отъ най-твърдия гранитъ, когато безпределната любовь къмъ Отечеството е била религия, а нейнъ святъ знакъ – жертвата за доброто на Родината, тогава животътъ е ималъ съдържание, а смъртьта – възкресение.

Въ тѣзи скѫпи за насъ спомени, тъй далечни, но така красиви, ние отправяме нашиятъ взоръ. Съ затаенъ дъхъ ние следимъ и виждаме въ праха на миналото, дивни легенди за себеотрицание и най-висши морални завѣти.

Тѣ сѫ нашата опора. Те сѫ нашия идеалъ.

Люб. Савовъ



А тук бягам от някакъв луд с меч.

понеделник, август 09, 2010

Млада воля: Победата на Германия

Следващият текст от рубриката „забравени страници“ е един малък политически анализ на ситуацията през 1936г. в Германия, публикуван във вестник „Млада воля“ (орган на младежката организация на съюз „Отец Паисий“) от 2-ри март 1936г.

Победата на Германия

Лани III-тия Райхъ прогласи по света, че достойнството на Германия отхвърля срамнитѣ клаузи на Версайлския договоръ и въ резултатъ въведе задължителната военна повинность. Франция протестира, но накрая се помири.

Презъ изтеклата историческа година г. Хитлеръ изненада свѣта съ оттеглянето на Германия отъ О. Н., напусна Лондонската конференция по разорѫжаването и въ трескавостьта на международната политика улучи момента. – Стоманенитѣ каски на една отъ най-силнитѣ армии въ свѣта влѣзоха съ параденъ маршъ въ демилитаризираната отъ 16 г. Рейнска область.

Печата описва невъобразимата радость обхванала жителитѣ на Франкфуртъ, Есенъ и Дюселдорфъ, посрѣщнали германскитѣ войски. Съ патриотиченъ захласъ, подъ звука на камбаните, хиляди, мѫже, жени и деца сѫ. постилали съ цветя пѫтя, дългитѣ редици отъ млади войни.

Ние живо и силно си представяме вълнението на ренанци, които безъ да сѫ изживели ужаситѣ и страданията на нашитѣ малцинства, раздѣлени отъ чернитѣ гранични бразди отъ майката Родина, сѫ празднували възкресението на германската мощь.

Последниятъ жестъ на г. Хитлеръ, трѣбва да се признае, предизвика паника въ международнитѣ отношения. При наличностьта на африканската акция съ проблематиченъ край, при опаснитѣ азиятски усложнения за колониалните интереси на Европа, липсва проницателното противодействие на германската акция.

Ето защо, основателно дѣлото отъ 7 мартъ поставя въпроса за война на дневенъ редъ. Ясно, че по пѫтя на политиката на свършените факги въ Европа чакатъ утре германския реваншъ и върху последната точка на ревизионизъма – завземането на отнетите колонии.

Затова европейската тревога е по-голѣма за утрешния день много повече, отколкото военното завладѣване на Ренания и денонсирането на пакта Локарно.

За да обвърже и ограничи германската агресивность, свиканата въ Лондонъ конференция на заинтересуванитѣ четири сили се примири съ положението и санкционира военната акция въ Ренания. Явно, че и сега Европа преглъща горчивъ хапъ!


Съдържание на броя

Очаквайте още материали от същия брой.

неделя, август 08, 2010

Нека винаги да има животни

Това е главата "Нека винаги има животни" от преводното издание на книгата на Джералд Даръл "Хванете ми колобус" (Catch Me A Colobus, 1975),  Земиздат, 1981г, превод Борис Дамянов и Владимир Ганев. Изумително е, че след 35 години текстът звучи напълно актуално, а преводачите през 1980г едва ли са мислили, че частта за депутатите ще може и да се приложи в България. Странно е също, че тези книги, които бяха любими на много хора в България сега не могат да се намерят в елекронен вид. Илюстрациите са оригиналните, но не мога да намеря автора им.


Като продължава да унищожава природата, човек реже клона, на който седи, защото разумната защита на природата е същевременно и защита на човечеството.
„Изчезнали и изчезващи животни"

От книжните лавици, ограждащи отвсякъде моя кабинет, постоянно ме наблюдават две дебели книги с червени подвързии. Те първи привличат сутрин погледа ми и последни ме изкушават вечер, когато затварям кабинета си. Те стоят на постоянна стража. Това са Червените книги, издадени от Международния съюз за защита на природата. Едната е посветена на бозайниците, а другата — на птиците. В тях са посочени всички бозайници и птици, заплашени от изчезване — в повечето случаи пряко или косвено от вмешателството на хората. Засега са излезли само тези два тома, но предстои издаването и на други. Те ще направят положението още по-потискащо, защото единият том ще бъде посветен на влечугите и земноводните, другият — на рибите, а третият — на дърветата и тревистите растения.

Веднъж един репортер от някакъв вестник ме попита, когато ме интервюираше:



— Кажете ми, господин Даръл, в същност колко вида животни са изправени пред опасност от изчезване?
Отидох до лавицата, взех двете дебели червени книги и ги сложих на коленете му.
— Не съм сигурен — отвърнах аз. — Не ми достига смелост да ги преброя.
Той хвърли поглед върху двата тома и вдигна изпълнените си с ужас очи към мен.
— Боже мой! — възкликна той. — Нима искате да кажете, че всичко това са застрашени животни?
— Не, това са само половината — обясних му аз. — Тези томове се отнасят само за птиците и бозайниците.
Той остана потресен, защото дори днес повечето хора не осъзнават колко много рушим света, в който живеем. Ние приличаме на група малоумни деца, които са въоръжени с отрова, триони, сърпове, пистолети и пушки и са оставени на свобода в прекрасна, нямаща равна на себе си градина, която превръщат бавно, но сигурно в гола и безплодна пустиня. Напълно е възможно през последните няколко седмици от лицето на Земята да е изчезнал още един бозайник, птица, влечуго или растение. Дано да не е така, но зная със сигурност, че дните на някои от тях са вече преброени.

Светът е крехък и сложен като паяжина: докоснете ли една нишка, трепетът преминава по всички останали. Ние обаче не само докосваме паяжината, а правим огромни дупки в нея; обявили сме своеобразна биологична война на заобикалящия ни свят. Изсичаме съвсем безпричинно гори, създаваме ерозирани места и променяме по този начин дори и климата. Замърсяваме реките с промишлени отпадъци, замърсяваме моретата и атмосферата.

Започнеш ли да говориш за защита на природата, хората веднага правят извода, че като страстен любител на животните имаш пред вид защитата само на пухкавата коала или на нещо подобно. Не, под защита на природата се разбира нещо съвсем друго: това е запазването на всичко живо в света, независимо дали е дърво, трева или дори самият човек. Не бива да се забравя, че някои племена са били изтребени много успешно през последните няколкостотин години, а други, като патагонските индианци, ескимосите и др., се намират на границата на изчезването. С нашето безразсъдство, алчност и глупост през следващите петдесет години и даже по-скоро ще създадем такава биологична ситуация в света, при която ще стане трудно изобщо да се живее.

Независимо от това, че преди всичко се занимавам със защитата на животните, аз съм дълбоко убеден, че трябва да се защищават и местата, които те обитават, тъй като едно животно може да се изтреби успешно не само с пушка, капан или отрова, но и като се унищожи средата му. Когато ме питат, а това се случва често, защо взимам всичко така присърце, аз отговарям: навярно затова, защото съм щастлив човек и през целия ми живот светът ме е дарявал с най-големите радости. Аз се чувствувам задължен на него, затова се мъча да направя нещо в отплата. Хората винаги ви гледат малко смутено, когато говорите по този начин, като че сте казали нещо неприлично, но на мен ми се иска повече хора да се чувствуват задължени на света и да проявяват готовност да сторят нещо за него.

Сред безбройните писма, които получавам всеки ден, винаги има такива, в които хората ме питат дали действително е необходимо да се защищава природата. Както току що обясних, аз наистина мисля, че това е едно от най-наложителните неща в един свят, изпълнен с толкова безсмислени работи, а природозащитниците не вдигат напразен шум. Получавам писма и от хора, които очевидно никога не са насочвали погледи към заобикалящия ги свят. Те разбират единствено от цифри, само записаните върху хартия цифри означават нещо за тях. На такива хора давам цифри.

В това отношение североамериканският континент предлага два много убедителни примера за опустошителната дейност на човека. Когато европейците открили Северна Америка, там съществували два вида в най-многобройните струпвания, каквито човек може да си представи на Земята. Един от тези видове бил североамериканският бизон. В началото животните били избивани заради месото. След това започнали да ги изтребват по политически съображения — за да уморят от глад индианците, които не можели да съществуват без бизоните. Те представлявали всичко за индианеца — дори. костите и кожата били важни за съществуването му. Прословутият Уилям Коди, наречен Буфало Бил, веднъж убил само за един ден двеста и петдесет бизона. Пътуващите през местата, населени с бизони, затваряли прозорците на вагоните заради смрадта от разлагащите се трупове, защото по това време бизоните били избивани само заради езиците, смятани за голям деликатес, а телата оставали там, където падали мъртвите животни. За щастие бизонът бе спасен навреме, но какво означават жалките останки пред милионите животни, които са се носели с величествен грохот през североамериканските прерии!

Другият вид е странствуващият гълъб — по всяка вероятност един от най-многобройните птичи видове, каквито е имало и ще има на Земята. Ята гълъби, наброяващи до два милиона птици, засенчвали небето. Под тежестта им се чупели дори огромни клони на дървета. Всички смятали, че е невъзможно гълъбите да бъдат изтребени — месото им било много вкусно, но те били толкова многобройни. И така хората започнали да ги избиват и избиват; стреляли по възрастните птици, ограбвали яйцата и малките от гнездата. През 1869 г. само в един район уловили седем и половина милиона птици. През 1879 г. в щата Мичиган заловили един милиард птици. Постъпвали така, защото било „невъзможно" напълно да се унищожат странствуващите гълъби. Те били многобройни. Размножавали се бързо.

Последният странствуващ гълъб в света умира през 1914 година в зоологическата градина на Цинцинати.

четвъртък, август 05, 2010

Рецензия

„Такива книги не трябва да се дават за деца. Много е скучна и е пълна с глупости – напълно измислени истории, които не знам на кого могат да са интересни. „Нарисувай ми овца!“ – и той рисува кашон с дупки! Такова нещо никъде не се случва. Пък и как може да обикаля планетата? То въздух няма там, а той за вулкани разказва. Много скучна книга! „Децата от Шумотевица“* е сто пъти по-добра, а тук лъжат още със заглавието – „малкият“?!? принц. Добре, че я прочетох вече и свърши“

Не искам да се фукам, но в къщи расте девойка, която със сигурност когато порасне няма да казва, че на нощното ѝ шкафче има Паулу Коелю или Хорхе Букай :)

*„Ние, децата от Шумотевица“ е с автор Астрид Линдгрен

вторник, август 03, 2010

Реликвариум в терариума

Няма две мнения, че темата, разлюляла държавата в последните дни е връхта на безумието. На остров св. Иван, срещу Созопол, където има полуразрушен манастир, е намерена мощехранилница (реликварий), т.е. кутия с мощите на християнски светец. Надписът е интригуващ – това трябва да са костите не просто на някой светец а на светецът на светците – Св. Йоан Предтеча. Професорът-министър-църковен авторитет Божидар Димитров вече натисна с цялата сила на властта си, за да потвърди недвусмислено автентичността на находката. България е била спомената с един ред в световните медии и сега чакаме наплива от богомолци.  Уж успех.

Няма по-чалга новина от тази. Но моралът на министъра си е за негова сметка.

Един религиозен предмет, намерен при разкопки, има две значения - светско-научно и религиозно. Учените трябва да си свършат работата като датират находката, опишат я старателно и установят максимален брой исторически обстоятелства, свързани с нея. Тяхната задача е да свършат светската работа по предмета. Второто значение на намерения предмет е свързан с оценка на предмета от гледна точка на вярата. По правило първата оценка рядко съвпада с втората. Защото за вярата се изисква да вярваш на това, което ти казват авторитетите в твоята вяра. Може всички научни доказателства да сочат 14 век като дата на смъртта на човешките останки и изработка на кутията, но ако верският авторитет (обикновено свещенослужител) обяви, че това са мощи на светец, живял векове, дори хилядолетие по-рано, вярващият вярва и с това се приключва въпросът, освен ако друг, по-голям верски авторитет не се противопостави. Иначе не би било вяра, а наука.

Аз досега мислех, че Божидар Димитров заема светска позиция в държавата ни, министър, все пак. Но изведнъж той обявява мощите за автентични. Не би могъл да направи това като представител на светската власт (България все още е светска държава, по смисъла на Конституцията си), тъй като не са извършени никакви действия по датирането на находката – радиовъглероден анализ и т.н., и още – за качествено светско-научно тълкуване не са направени никакви изследвания, а още по-лошо – лаици са изпотъпкали археологическата площадка и кой знае колко още щети са нанесли. Значи му остава да направи само религиозната оценка, а той дори не е богослов, за да се произнася по религиозното значение на намереното.

 Симеон Дянков и Божидар Димитров в литийно шествие. картинка: btv 

Премиерът Борисов  му приглася като подарява сребърна мощехранилница. Ало, господин премиер, все още сме светска държава.

А свещениците от БПЦ напълно безкритично възприемат цялата вакханалия.

Точно от такива „акции“ страда авторитетът на православието и БПЦ.

За пореден път беше злоупотребено с чувствата на по-наивните вярващи християни. Изфабрикувана беше добра новина на фона на глупостите които слушаме в икономическата сфера. Днес се добави още една – паричките ни за доброволно пенсионно осигуряване ще отидат да крепят мъдете на пишман бизнесмените, които не могат да привлекат капитали по нормалния капиталистически начин (побеждавайки в конкурентна борба.)

Да ни е честит реликвариума в терариума!

Втълпяване или загнездване

Генезис като превод за Inception е приемлив вариант, но защо такъв страх при преводачите да не изглеждат поне толкова добри, колкото авторите. Аз бих рискувал със „загнездване“ или „втълпяване“. И, според мен, по-добре ще се предаде идеята.

Четох няколко похвални рецензии за филма. Значи, филмът не е лош, но не е и много добър като такъв.

Вълнуващото в този филм е оригиналният модел на действителността, който продължава да ме занимава и денонощие след прожекцията. Вселена, която се състои от слоеве. Във всеки по-долен слой времето тече десет пъти по-бързо, а във всеки по-горен – десет пъти по-бавно. Смъртта ни издига към горното ниво, а сънят – към долното. Героите на филма са измислили начин да пътуват между слоевете, както и да се връщат към реалността. За да не полудеят, и да различават сън от реалност, всеки от тях намира начин да се закотви към реалността.

Творбата бъка от визуални ефекти, стрелби и зашеметяващи пейзажи, но въпреки това към средата се точи мудно и доскучава.

В останалото време е динамичен екшън с големи дози патаклама и драматична музика. С повече старание можеше да се превърне в класически хорър трилър с фантастични елементи.

Във филма играе и Eлън Пейдж (Ellen Page) – устатата тинейджърка от Juno, която заедно с Рейчъл Хърд-Уд (Rachel Hurd-Wood) са двете причини да ми се иска да съм на 20, да съм богаташко синче и секс-символ, да живея в Холивуд и да ги каня на разходки с яхтата.

Хелън не е особено подходяща за ролята си в екшън частта, където изглежда доста детски и нелепо сред батковците, които си раздават тупалки (особено полегнала е истинско детенце с късите си крачета), но иначе в сцените с повече приказки се справя отлично и демонстрира на 100% поразяващата си уста.

Ellen Page, снимка
А Леонардо е велик актьор, прокълнат цял живот да изглежда като тинейджър. Чудя се, как би изглеждал някой по-харизматичен на негово място, Хийт Леджър например.

Имах проблем да следвам действието, когато то се развиваше на три места едновременно.

А финалът можеше ли да не е чак толкова плосък? Ясно, че сте си оставили място да се направи продължение, ама не можеше ли малко по-елегантно да стане. Ясно беше, че то ще се върти чак до надписите.

И изводът е, че независимо от технологиите, добрата стара манипулация като метод за напредък в живота и кариерата, ще си остане во веки веков.

Абе, все пак става за гледане и предразполага към дискусия след финала.

Филмите за виртуалната реалност започват да стават все по-актуални. Не случайно в рекламите преди филма показаха трейлърите на „Социалната мрежа“ (филм за това колко е страшен фейсбук), и „love.net“, който трябва да е българският отговор в жанра (плашим се какво ще бъде). Но, да видим дали ще са достойни продължители на живота и делото на братя Уачовски (Матрицата).

понеделник, август 02, 2010

Георги Марков: Охтичави години

Исках да ви напиша текст за истинските неща. Вместо това, обаче, просто ще ви копирам един прекрасен текст, достоен за гениален български филм.

Бяха времена, когато болници и санаториуми бяха изпълнени с туберкулозен свят. Може би общата мизерия на следвоенните години и изключително лошите жизнени условия на първите няколко петилетки бяха главната причина за продължаващото върлуване на тази така добре позната у нас болест. Режимът трябваше да създаде голяма мрежа от противотуберкулозни диспансери и стационари. Полагаха се доста усилия за ограничаване на заболяванията. Но въпреки модерните лекарства и подобряващите се условия на лечение за дълъг период нещата останаха почти непроменени. Много народ измря. Обзема ме странно чувство, когато погледна една снимка от първото ми влизане във владайския санаториум. От седемте студенти, снети в общата стая, само аз оцелях. В паметта ми са останали безброй ярки спомени от множество лица, живи и мъртви, от обстановки в различни санаториуми, от армия болногледачи, сестри и лекари, от хладното и неумолимо присъствие на смъртта. Пред очите ми е утрото на 11 март 1960 година, когато моят съсед по легло, млад човек, който се казваше Борис Колчев, получи внезапен кръвоизлив. Той падна по гръб на земята и кръвта му шуртеше като фонтан през устата. Всред безполезната лекарска суматоха все още чувам разплакания глас на една от сестрите:

„Защо го оставихте да умре на пода?“

Помня върволица от дни, изпълнени с толкова много събития, сякаш съдбата милостиво ни поднасяше живота в сгъстено състояние, за да живеем повече в по-малкото време, което ни оставаше. Без разлика на възраст и състояние повечето от хората, които познавах, изпитваха истинска жажда за живот, истинска воля да се живее „както трябва“ до самия край и твърда надежда, че ще се устои. Ние плувахме в океан от надежда и предизвикателно пренебрегвахме жълтата гостенка. По-късно, като излекуван, щях с изненада и съжаление да установя колко по-жизнени бяха другарите ми от болничните години, колко по-човечен, реален и смислен беше болничният свят, защото плиткостите и дребнавостите на здравите граждани бяха отпаднали от само себе си.

Това беше своеобразна република на охтичавите, където човешките закони на живота продължаваха непоклатимо да господствуват и да превръщат партийните повели на деня, дребнавите органи на властта, амбициите на болни властолюбци и игричките на политическите хитреци в купчина смет. Болестта категорично отказваше да следва предписанията на партийната идеология и разяждаше дробовете на хората, без да се съобразява с тяхната партийна или идейна принадлежност. Нещо повече, туберкулозата властно налагаше своето чувство за равенство пред закона на смъртта и превръщаше титли, звания и позиции в никому ненужни дрънкулки. Всички привилегии в последна сметка биваха свеждани до една — привилегията да живееш. И тъкмо поради тази неоспорима власт на болестта населението по болниците и санаториумите живееше далеч по-човешки, по-нормален живот, отколкото здравото население на страната. Едни и същи хора като болни се разбираха много по-добре, отколкото по-късно като здрави. Това е твърде многозначителен парадокс.

Години наред трябваше да постъпвам от една болница в друга, от един санаториум в друг. Днес си мисля, че трябва да бъда много благодарен на болестта, защото ме срещна с толкова хора, защото ми даде възможност да видя истинско човешко богатство от възхитителна искреност, смелост, доблест, чисто съзнание и непобедими надежди. У тези хора имаше много по-здрави неща, отколкото имаха физическите здравеняци отвъд границите на туберкулозната република. Свидетел бях на незабравими жестове на съчувствие, състрадание, любов и жертвоготовност. Хората по болничните легла изградиха пред мене образа на друга България, която сякаш съхраняваше най-красивото и най-съдържателното от всички исторически Българин. Видях хора да жертвуват жизнено важни за тях собствени лекарства, за да спасят други, да пренебрегват изкуствени прегради и да си помагат един друг, да се свързват в отношения на най-безкористно приятелство, да поемат един другиму мъките си и взаимно да си дават кураж. Имаше толкова много трагедии. Имаше толкова много подлости на света отвън. Здрави съпрузи и любовници напускаха болните си партньори. Учреждения и предприятия забравяха за свои заболели служители или работници, семействата се разрушаваха, губеше се работа, професия, кариера, връзки, болният се озоваваше в трагичното положение на изоставен и може би обречен човек. Но тъкмо тук идваше спасителната идея, че голямата част от тези загуби всъщност нямаше значение, че заедно с тях бяха изчезнали и много заблуди, картонени кули и долнокачествени измислици. Че новото положение предлагаше ново начало, нови отношения и в някаква степен нов живот. Болният комунист-фанатик внезапно омекваше и започваше да проумява, че фанатичното служене на една идея от черно и бяло всъщност е отричане на живота, че смесицата от хора около него не са непременно група врагове, че едва ли някой от тия, които не мислят като него, има намерението да го убива. Болният заклет противник на режима проумяваше, че е глупаво и безразсъдно да посвети скъпоценното време от живота си на омраза и борба за изправяне гърбицата на гърбавия. Хората, намиращи се по средата, установяваха, че имат толкова много общи теми и толкова много общи интереси. В края на краищата всички бяха свързани с веригата на един и същ вид страдание, което ги сродяваше и сближаваше. Същевременно очите на всички бяха отправени към един и същ хоризонт на надеждата — там, където трябваше да се появява всеки божи ден слънцето на живота. Не зная друго място, където животът да е бил толкова боготворен и толкова силна да е била страстта към него. Гледайки назад, изпитвам огромно съжаление и скръб, че толкова чудесни хора, вероятно талантливи професионалисти, достойни граждани с богати и интересни характери, станаха жертви на болести и мизерни години.

Мисля, че тъкмо престоят ми в този свят на „ничията земя“ има решаващо значение за мен, за отърсването ми от доста заблуди или поне за опита ми да се отърся от тях. И от друга страна, ме приближи много до възприемане на идеята, че „другите — това съм аз“, или още по-точно, че без другите хора — мен ме няма. Живеейки под един покрив с толкова много хора, станах неизбежна част от техния живот и те — от моя. Чрез всичко, което ставаше с тях, можех да разбирам по-добре собствените си проблеми и да се чувствувам обграден с взаимност. Разрушавайки дробовете ни, болестта същевременно разрушаваше и бариерите между нас. Изчезваха класови, възрастови, идеологични, образователни и всякакви други прегради. Професор по ботаника намираше общ език с файтонджия, поет споделяше с каменар, цигулар се разбираше щастливо с дърводелец, възрастни тежки граждани намираха приятелство с вчерашни хлапета… И всичко това сякаш категорично демонстрираше КОЛКО ФАЛШИВИ, КОЛКО НЕЛЕПИ, КОЛКО НЕНУЖНИ И ВРЕДНИ СА ВСИЧКИ ДЕЛЕНИЯ, КОИТО ПРОТИВОПОСТАВЯТ ЕДНИ ХОРА НА ДРУГИ.

Мога дълго да разказвам епизоди от онова време, които днес ми звучат почти като притчи.

Никога няма да забравя стареца, когото поставиха в нашата стая. Той беше много слаб и когато пристигна, едва се движеше. Отказваше да яде. След като бе заболял от туберкулоза, жена му и дъщеря му го бяха напуснали. Това го бе накарало да реши, че не трябва да живее. Поради изтощение туберкулозата се беше развила застрашително бързо. Дни и нощи той лежеше между нас неподвижен, мълчалив, с очи, отправени някъде в пространството над него и като че беше прекъснал всякаква връзка с околния свят. Никой не бе чул изобщо гласа му. Подносите с храната оставаха недокоснати и трябваше да го хранят по изкуствен път. Той просто чакаше да издъхне. И тогава в играта влезе нашата медицинска сестра Мария. Тя беше рядко сърдечно и мило създание, с истински талант да разбира каквото трябва и да прави каквото е нужно. Тя някак се привърза към нашия сломен старец. Стоеше с часове при него, говореше му какво ли не, опитваше се да го разсмее, приемайки образите ту на добродушно сърдита майка, ту на игрива дъщеря. По нейно нареждане бръснарят се погрижи за лицето му, тя му изписа нов хубав халат и една вечер успя да го смъкне долу на кино. Сама идваше да го храни и полека-лека го застави да яде, но той продължаваше да упорствува с мълчанието си. Ала постепенно лицето му започна да просветва, очите му загубиха твърдостта си и омекналият му поглед стана по-подвижен. Той дори забеляза нашето присъствие. А сестрата продължаваше да бъде все така добра и мила, сякаш знаеше, че може да разчита на своя чар докрай. И един следобед, както тя държеше ръцете му и говореше, че трябва да отидат на разходка, защото наблизо край хълма имаше цяла ливада с теменуги, старецът внезапно се усмихна и тогава чухме за първи път гласа му — странно дебел, като че малко ръждясал глас. Той каза:

„Сестро, знаете ли как мога да свиря на цигулка!“

Това „как мога!“ беше пълно с възвърнато самочувствие. И то беше началото на оздравяването му. Сестрата наистина върна този почти мъртъв човек към живот. И това тя стори не по силата на партийни или комсомолски поръчения, не за да получи награда или медал, нито да бъде повишена, а просто следвайки човешкото си чувство.

Пак в един санаториум бях свидетел на една от най-красивите и романтични любовни истории, за които някога съм чул. Тя се казваше Катя и беше много красива студентка някъде от Западна България. Той беше 35-годишен висш държавен служител, с голям политически актив зад гърба си и още по-голямо бъдеще. Отгоре на всичко природата го бе надарила с безспорна мъжественост. Двамата се срещнаха в санаториума и се влюбиха един в друг. За всички нас те бяха лика-прилика и може би най-красивата влюбена двойка, която бяхме виждали. Но докато той беше на оздравяване, имаше съвсем лек инфилтрат, тя беше обречената. Дробовете й бяха напълно разрушени и реална надежда нямаше. Всеки, който има представа от туберкулоза, знае този измамно здрав, розов цвят на бузите, който сякаш разкрасява онези, чиито дни са преброени. С тъмните си коси и големи тъмнозелени очи Катя изглеждаше истинска ориенталска красавица. Той скоро бе изписан, но вместо да се завърне в министерството си, подаде оставка, заряза всичко и тръгна с нея от санаториум в санаториум. Местеха я с бледата надежда, че може би смяната би предизвикала чудотворна промяна. А той се назначаваше навсякъде като шофьор или куриер в съответния санаториум, само и само да бъде непрекъснато до нея. Двамата станаха за нас някаква легенда за голямата и истинска любов. Въпреки съзнанието за близкия край Катя се държеше с великолепно самообладание и живееше така, сякаш й нямаше нищо. По-късно, когато тя умря, от неговите уста чух цялата история. През всичкото време тя се измъчвала само от ревност спрямо онази жена, която неизбежно щяла един ден да заеме опразненото място. Тя въобще не могла да понася мисълта, че друга ще я наследи, и го накарала да се закълне, че ще умре пет минути преди нея.

„И аз й обещах — каза той, — че ще умра точно пет минути преди тя да издъхне. И, разбира се, се надявах, че тия пет минути ще дойдат след много години!“

Когато настъпили последните й дни и тя не могла да става от леглото и дишала с все по-голяма трудност, той стоял денем и нощем при нея и имал най-сериозното намерение да сложи край на живота си преди последните пет минути.

„Аз успях да убедя себе си, че наистина няма смисъл да живея след нея! Ти знаеш какво беше Катя!“ — ми каза той.

Той стоял със зареден пистолет и чакал не толкова идването, колкото закъснението на петте минути. Живял с някаква луда надежда, че природа или съдба ще й помогнат. И както седял една нощ изтощен край леглото й, той заспал и въобще не усетил кога тя умряла. Дошлият по-късно лекар го обезоръжил и събудил.

„Чакайки тия пет минути, аз наистина ги пропуснах!“ — говореше той със самоирония, зад която аз чувствувах нестихващата му болка.

Години по-късно той се ожени и сега живее с жена и две деца. Неговото поведение през цялата тази мъчителна година и половина го издигна високо в очите на санаториалното население. Ние се възхитихме на способността на този човек да пренебрегне кариера, партийни и държавни задължения, разни делнични обществени повели и да се посвети на онова, което според нас беше най-смислено и най-значително. В неговата постъпка вееше романтиката на друго време и друг морал.

В последвалите години, всред света на здравите, много пъти щях да чувствувам грозното отсъствие на точно този вид красиви хора, на силните им и благородни жестове, на способността им да се жертвуват.

„По отношение на щастието хората се делят на две групи — ми каза моят приятел. — Има хора, които са щастливи, когато лично на тях им е добре и хубаво. И има хора, които са щастливи, когато онези, които те обичат, се чувствуват добре и хубаво.“

Може би той беше прав. Ала върху фона на тези отношения, облагородени от общото страдание, външната действителност от време на време провождаше своите душевно осакатени пратеници.

Споделените неща на Комитата

Виж какво споделям , заслужава си повече от това, което пиша. (старите споделени неща)