петък, септември 28, 2012

Бях съвременник на Стив Джобс

Прочетох биографията на Стив Джобс от  Уолтър Айзъксън.

В оригинал, така че нямам представа как е превода .

Книгата е много повече от педантична биография на един странен човек. По-скоро е енциклопедия на цяла епоха – епохата на персоналните компютри и произлизащите от тях персонални умни устройства, които до голяма степен (но не изцяло) дължим на Епъл и на Джобс.

Въпреки обема си (английското е към 650 страници, а българското издание е над 700 страници!), е написана много вълнуващо и не позволява да я оставиш, в очакване на по-добри времена. На мен ми отне около седмица да я погълна.

Текстът спокойно би могъл да бъде разделен на достатъчно интересни самостоятелни книги, маркиращи големите събития на Джобс – „Apple ][ “ „Макинтош“ „Пиксар“ „Новият Apple“... и т.н.

На читателя не е спестено нищо от живота на „иконата“, включително неговите не най-приятни черти на характера и много некрасиви постъпки.

Увлечение по електрониката като малък. Открил компютрите и след това нищо друго не му е интересно.

Слушал Боб Дилън, Джоан Баез, Ю2. Не се къпел със седмици, ходел бос, дори на работа (Калифорния, хубав климат ;-)), спал на матрак, купил си 100 еднакви черни пуловера, за да не мисли какво ще облече днес.

Свръхчувствителен човек, визионер, който винаги проправя сам пътя си, но не се срами да гепи някоя идея от конкурентите си, ако смята че си струва..

Една четвърт от обема е посветена на бележки под линия, източници, разяснения за действащите лица, благодарности, илюстрации и други.

Бил Гейтс, който също се появява в няколко ключови момента в книгата, в сравнение с него е скучноват, но благ и добросърдечен човек, което за мен беше откритие.

Демонстрирана е вманиачеността на Джобс в дизайна, в перфекционизма, в създаването на съвършени продукти. 

Някак като кръпка стоят главите, посветени на неговия личен живот, семейството, борбата с рака. Желанието на автора е било да отдаде заслуженото на хората около него, никой от които не е имал лесен живот.

Текстът не се плъзга по повърхността. Клишетата, с които сме свикнали да мислим за С. Дж. (перфекционизъм, минимализъм, груб характер) са верни, но всъщност истината е много по-дълбока.

Без да превръща книгата в един безкраен парад на феноменални успехи, авторът ни дава представа каква е цената, която човекът е платил за тях.

Супер любопитна е главата, посветена на iTunes и начинът по който Джобс успява да убеди големите звукозаписни компании да продават съдържание. (за това ще пиша по-подробно)

Как тази книга ме промени? (не ми се случва често)

Определено имам по-различно виждане за това, на каква цена идва успехът и при кого.

Помогна ми да разбера на какво залагат привържениците на затворени платформи в софтуера и компютрите.

Впечатлих се от непрестанното търсене на духовното начало.

Също така, след прочитането на книгата се затвърди усещането ми, че Епъл няма как да оцелее без отново да се преоткрие с ново лидерство. 

Ще направя и една прогноза: В здравината и разбирателството в тандема Тим Кук (новият изпълнителен директор) – Джонатан Айв (главният дизайнер) се крие разковничето. Ако не намерят общ език, светът няма да е същият.

Не е сигурно че ще бъде за лошо, но няма да е същият.

Препоръчвам я на всеки, който иска много да успее или да успее много!

четвъртък, септември 27, 2012

Покана за рационален уикенд

Ако в събота, 29-ти септември 2012г, ще си бъдете в София, предлагам ви да дойдете с мен на конференцията Ratio (лат. рацио = разум).

Имам лична покана от организаторите, за която съм им дълбоко благодарен.

Събитието се организира от организацията „Еволюционен поглед“ и идеята му е да се възпитава уважение към научното мислене, като науката се представя по достъпен и интересен начин, така че да не изглежда като магия, а като нещо близко, любимо и разбираемо.

Ще има и камъни в градината на суеверията, паранормалното и ирационалното.

Организаторите също се надяват присъстващите да добият увереност, че тайните на Вселената една по една могат да бъдат постигани и то без да умрат от скука междувременно.

Тайните на божественото и на безсмъртната душа няма да бъдат разглеждани ;-)

Лично аз, като дългогодишен читател на сп. „Космос“, запален зрител на TED.com и TEDx и любител на популярната наука с интерес чакам да видя с какво ще ме изненадат лекторите. Програмата:
10:30 – 10:45 Откриване
10:45 – 11:45 проф. Кристофър Френч: Необикновена наука: Въведение в аномалистичната психология
11:45 – 12:00 Почивка за кафе със Starbucks
12:00 – 12:30 Владимир Божилов: Сами ли сме във Вселената?
12:30 – 13:30 Почивка за обяд
13:30 – 14:15 Д-р Сара Сантош: Съкровищата на геометрията
14:15 – 14:30 Почивка за кафе със Starbucks
14:30 – 15:15 доц. д-р Леандър Литов: Бозонът на Хиггс или как се ражда масата?
15:15 – 15:30 Почивка за кафе със Starbucks
15:30 – 16:00 Дискусионен панел и въпроси от публиката
16:00 Закриване на събитието
Регистрацията е тук. Входът е платен. Колкото по-рано, толкова по-евтино.






Плакатът с летящата крава ;-)

сряда, септември 26, 2012

:)

Да седна да напиша нещо, ама като знам, че коментаторите знаят повече от мене и ме домързява ;)

сряда, септември 19, 2012

Cultural Learnings of Africa for Make Benefit Glorious Nation of Bulgaristan

Не даваме много често трибуна на гост-автори (а може би трябва). Този текст получих по електронната поща от Домоседа, и като го питах защо тъй тайно ми го праща, понеже това е интересен принос към плурализма и демокрацията, той сподели, че няма подходяща трибуна за такъв текст. Неговият блог, както знаете, има по-различен формат. Приятно четене.

Кратка петъчна културна сводка.

Прибирам се днес от работа, гледам - на моравата пред министерския съвет (Union Buildings) - хепънинг. Разпънали някакви шатри и се събрал народец. Отбивам се да огледам. Оказва се, че южноафриканското външно мътило, мътило, та измътило "дипломатически панаир".


 Union Buildings, снимка – авторът

На всяко посолство в Претория се полага щанд, на който да изложи нещо. Каквото му хрумне. Без право на самоотвод. Половината бяха отбили номера със същите сухи агитационни брошурки за бизнес и туризъм, които можеш да си вземеш от консулствата им, докато чакаш на опашка за виза изложили някакви предполагаемо. Други бяха се ориентирали към "традиционни" лакомства.
- Ама тия фурми не ги карате от Ирак нали? Питам леличката на иракския щанд.
- Не, разбира се. От ливанската бакалия са, ама нали ни се водят традиционни. А Вие, господине, сте първият, който се сети.


Испанската шунка обаче си беше оригинално иберийска. Взех си за вечеря. Леличката на еквадорския щанд била аржентинка и не била стъпвала в Еквадор. Канадците направиха добро впечатление, че вместо брошури или мезета бяха измислили простичка, но увлекателна игра за деца - да лепят ескимоски иглута (по образец) от стиропорени кубчета.

И изведнъж - хоп! - български щанд. Бях се отнесъл и едва ли не забравил, че и ние имаме посолство. Родината се представя с избелели плакати на хотели в Borovets и вафли Мура по R6 бройката (= 1.20 лв).

И културно-определящ диалог:
- Добър ден.
- Добър ден. А вие сте българин! Радваме се. Ама то, да знаете, цял ден само черни ни се трупат на това изложение.

Настрана факта, че посолството, в което са на служба, се намира в Африка, и че не си представям как тълпа бели фермери ще се дигнат от фермите си с пикапите (bakkie, афр.) да се натъпчат с вафли „Мура“ в центъра на Претория,  осъзнавам (за кой ли път), че расистките забележки са българската културна норма на светски разговор. Също като английската за времето (или ръгбито) и сръбската за майка ти/му. Бихме могли да ги патентоваме като "нематериално световно наследство" преди да ни ги вземат словенците, както ни взеха rakija-та.

Впрочем точно днес, няколко часа по-ранo, си бях позволил сравнително рядък за мене публичен изблик на расизъм, като размахах среден пръст на черен шофьор на маршрутка, който точно на мене нищо не ми беше направил. Беше спрял насред улицата да чака имагинерен пътник и предизвикал задръстване. Тоест - жестът ми беше подбуден не от
расизъм, а от шофьорска солидарност.

Което той обаче нямаше как до го отгатне, предвид че в случая бях ... пешеходец. Даже от първия път си помисли, че му махам да ме качи за тауншипа Мамелоди, което се индицира с размахване на показалец, а чак на втория се вгледа внимателно кой точно е пръстът и ми благодари с усмивка за поощрението.



Весел уикенд!

http://www.imdb.com/title/tt0443453/ (писали сме за този филм)

Редакцията не разполага със снимки от събитието, затова можете да се насладите на цъфтящите джакаранди в Претория, на които точно в момента им е сезона.
Открихме материал на канадското външно министерство за събитието.



вторник, септември 18, 2012

Време за намиране на трудните решения

Радикални ислямисти намериха повод да влязат в открита война със САЩ заради едно нискобюджетно филмче (не мога да разбера дали това е целия филм), направено от частни лица и пуснато в youtube.



Причината за това, че няколко американски и други посолства бяха атакувани и за човешките жертви, вкл. един американски посланик, не е във филма. Филмът е само повод за мобилизацията и за войната. 

Причината е в силата, която тези групи усещат в себе си и най-вече в слабостта на евроатлантическия блок и неговия лидер САЩ.

В момента те знаят, че могат безнаказано да атакуват американски и други западни посолства, граждани и институции и шансът да бъдат наказани е минимален.

Тоест, конкурентите като млади вълчета искат да грабнат плячката от устата на големия сив вълк, който показва сериозни признаци на слабост и умора.

Те са готови да проверят какво и колко ще им бъде разрешено и в момента правят точно това.

Има голям риск в това да се говори за „Запада“ като за монолитен блок. Всяка генерализация съдържа своите рискове, но „Запад“ има, независимо как го дефинираме. За мен това е мястото, където хората не вярват сляпо на управници и авторитети и където е разрешено съществуването на критични гласове, където разгласяването на факти не е престъпление и където всеки може да взима решение какво да прави в личния си живот и как да възпитава децата си.

Западният (нашият) свят е изправен пред смъртна опасност, сравнима с опасността от ядрена война със СССР и Варшавския договор преди десетилетия. 

Дори опасността е по-голяма от тази през студената война, защото, по странна прищявка на съдбата, още преди да започне тя, след 22. юни 1941 г. дните на сърпа, чука и петолъчката бяха преброени. Това беше датата на най-голямата относителна сила на СССР в света, след която той загуби способността си за експанзия в световен мащаб, загуби голяма част от идеологическата си привлекателност (която беше свързана с имиджа му на непобедима и завземаща нови територии система) и единственият път, който можеше да поеме, беше само надолу. Още тогава става ясно, че победата в битката между двете системи няма да е на комунизма, не само поради по-малките ресурси, но и поради по-неефективната икономика, по-тежката демографска ситуация, по-малкото уважение към човешката личност, по-затворената култура и силната враждебност към иновациите. 

В момента, когато на сцената спорят Китай, западният свят и радикалният политически ислям положението е доста по-неясно и драматично и няма абсолютно никаква гаранция, че именно западните демократични общества (включително и прикрепената към този клуб България, която е от най-уязвимите), ще победят или поне ще оцелеят.

Радикалният политически ислям, а донякъде и радикалният политически теократизъм изобщо в момента трупат сила и тепърва имат да завземат територии. 

Каква е ролята на религията и виновна ли е религията за нещо? 

Както в случая с Pussy Riot, така и в случая с атаките над американските посолства, а и с част от защитиниците на Опиц, тънките политически сметки на фундаменталистките лидери се съединяват в гърмяща смес с невежеството и долните инстинкти на тълпата. На тълпата, на която демократичната свобода за правото и задължението да мислиш със собствената си глава в категориите на доброто и злото натежава твърде много.

Особено сложно е в страни с тежко наследство като България, които се люшкат между войнствения атеизъм и религиозния фундаментализъм, в които трудно се прави разграничение между търсенето на духовно начало, реално съществуващите духовни традиции и долнопробната фундаменталистка пропаганда.

Пълното отстъпление, тоест директното предаване на властта в ръцете на ислямистите и другите религиозни фанатици, с надеждата, че те ще запазят потребителското общество,  свободите на словото, мисълта и съвестта, западния начин на живот и стандарта на живот поне в общи линии (тоест ще запазят компютрите, Интернет, модата, високите технологии, спорта, медицината, литературата, модерната музика и т.н.) са силно преувеличени. В историята е пълно със случаи, в които цветущи градове са били разрушавани заедно цялата си култура и достижения, от които  завоевателите са можели да се възползват за собствено добро, но не са го правели.

Ако се направят безпринципни отстъпки, демокрацията ще трябва да се превърне в своята противоположност, а резултатите от просвещението ще бъдат до голяма степен нулирани.

Отстъпките, които бяха направени в областта на спорта и дипломацията не донесоха нищо, освен увереността, че Западът е слаб и безпринципен.

Очакванията са толкова оправдани, колкото очакванията през 1945 г. в Източна Европа комунистите да запазят гражданските свободи и пазарната икономика.

Дилемата е трудна – от една страна трябва да бъдат защитени фундаментални права и свободи, от друга – трябва да бъде защитен животът, собствеността и достойнството на гражданите на западния свят.


Къде са решенията?

И всичко това трябва да се прави в ситуация на тежка криза на запад, предизвикана от години живот и съществуване на кредит, от простиране „извън чергата“, която силно ограничава възможните варианти на действие и води до малки капитулации, маскирани като компромиси.

Президентът Обама беше избран главно заради това – да окастри „сухите клонки“, да остави само най-жизнеспособното и така да извади не само САЩ, но и целия западен свят от кризата.

Само че популистките лидери (може би и Обама принадлежи тук), готови да вървят с тълпата, да избират лесните решения и да и пригласят са твърде много и твърде силни в много страни по света.

Епохата изисква да се появят лидери, които са готови да застанат срещу тълпата, за да спасят цивилизацията. А после и да я преоткрият в духа на новото време.

За момента резултатите от политиката на Обама са противоречиви, особено наблюдавайки какво се случва там, където Арабската пролет победи и откъдето тръгна разговора.

Какво е правилното решение? Не знам, но знам че правилното решение обикновено е трудното решение.



понеделник, септември 17, 2012

Човекът и природата

Представям ви финалната част от тазседмичния коментар на Юлия Латинина за радио Ехото на Москва. Преводът, бележките в скоби и заглавието са мои. Приемам забележки за превода – правил съм го на прима виста. 





 Сега за най-тъжното, което искам да кажа и което отдавна исках да обясня и без връзка с Владимир Владимирович (Путин – заради снимките му с жерави из руските медии – бел.Ст.), което се отнася до това, че за съжаление е безполезно да се бориш за спасяването на природата в бедна страна, защото да се спаси природата може само построявайки нормална икономика и нормална държава. За съжаление, бедните страни не могат да живеят в симбиоза (така е в текста, бих казал „хармония“ – бел.Ст.) с природата. Да живве в такава симбиоза, въпреки бълнуването на зелените ескейписти (които бягат от действителността – бел.Ст.), които през цялото време разправят, че „Много е важно да се върнем в старите времена и да живеем в симбиоза и това е много важно“, може само постиндутриалният човек.

Ето, има страна Израел, която в последните година стана убежище за жерави и много други птици. Те се събират там в огромни количетва. Израелците, представете си, са им осигурили welfare (помощи). Ето, те долитат, а пред тях един трактор разпръсква царевица по полето. И птиците, естесвено, ядат. По всички птичи ята минава слух „Там има папо“. Само че израелците го правят хитро – хранят птиците само докато зрее реколтата. След прибирането ѝ спират да ги хранят и птиците започват да ядат вредителите. Хармония, симбиоза, икономия на пестициди. Въпрос: „Може ли това да се направи и в съседна Палестина?“ Отговор: „Не става.“ Защото, първо, там няма селско стопансктво, т.е.няма смисъл. Там и без друго няма пестициди. Второ, ще ги окрадат. Трето, птиците ще бъдат изпозастреляни, и то даже не за храна, ами просто за кеф.

Тоест приказките за

това, че хората са живели в симбиоза с природата, са си (само) приказки 

(За последно) ние сме живели в симбиоза с природата преди да станем разумни същества. Тогава сме заемали почетната екологична ниша на мършояда и сме се конкурирали с чакалите и хиените за място в свитата на тигъра.

От това време у човека е останал генетичният страх и обожествяването на големите котки. Възможно е и от това време да е останало това, че тигрите не закачат много силно хората. И ние сме се хранили с останките от масата на господаря. Ето, вие сте виждали как човешкото дете винаги обръща всяко камъче и оглежда това, което е под камъка, дали не става за ядене? Това ни е останало от времето, когато сме се хранили с остатъци.

Когато у човека се е появил разумът, човекът е престанал да живее в симбиоза с природата. Той започва да я преобразува, вкл. и да я унищожава. И количеството цивилизации, древни цивилизации, загинали заради неумелото преобразуване на природата, е изключително. Там, в моята беседа с Вячеслав Всеволоводич Иванов давах може би най-страшния пример – Австралия. Преди 40 хил. години там се появява Homo sapiens. Само за хиляда години той не само унищожава цялата мегафауна и почти всички торбести, но и превръща континента в пустиня, защото там е имало евкалиптови гори, които човекът е открил, че горят отлично. Представяш ли си: палиш гората и получаваш печено кенгурско, дори не е нужно да ходиш на лов.

Ето на прима виста няколко жертви на екологични катастрофи: маите, индианците анасази. Ако някой не знае, анасазите са едни личности, строли каменни къщи на по 6 етажа в Колорадо и Юта, много преди европейските градове. Това е класическа картина, живели са в долините на реките. Разорали тези долини и после се размножили. Когато се размножили, се наложило да разорават и склоновете. Склоновете, неподдържани от дървета, падат в долината и отнасят както нивите по склона, така и нивите от долината. Всичко това свършва с човекоядство. В къщите, в които се правят разкопки, има следи от изсмукани и изпечени човешки кости. Великденският остров също унищожава природата си. Централна Азия и Месопотамия загиват от засоляване.

Налице е и забележителният пример на страната с име Афганистан. Нея я унищожават монголите, унищожавайки (тъй като са номади) всички градове, които те възприемат като враждебна среда на обитание. Защото, обърнете внимание, преди монголите Афганистан е страна на търговски градове и зелени долини. Всички са го завоювали – от Александър Македонски до ефталитите. След монголите Афганистан става страна на безплодни пустини и планини, които никой не може да завоюва.

Ето и близкият нам (за руснаците близък - бел. Ст.) пример на Златната орда. Много преди всякакъв Дмитрий Донски ордата загива от екологична катастрофа. Пичовете натрупали толкова много пленници и плячка в степта, че я превърнали в пустиня.

Нека погледнем сега тези

цивилизации, които са станали постиндустриални 


Например Англия. Анлглия в X век е покрита от гори. Помните ли забележителната фраза „Катерицата може да мине цяла Англия без да слезе на земята“? Гори вече няма, на тяхно място има всякакви полета с прескачащи се козички. Горите са изсечени за гориво за топене на желязо.

Това добре ли е? Да. Нима искате да живеета в Англия през X век, когато всичко наоколо е гора, а в нея – един Господ знае какво има? Много е приятно да бродиш из девствена природа, само когато тя е парк.

Или моят любим пример – Сингапур. Град – градина. Рай на земята. Особено впечатлява, когато разбереш, че през 50-те години Сингапур е бил бунище, че това е била зона на абсолютно екологично бедствие, че населението е изсякло всичко гори. Екваториални гори. Дъждовете мигновено отмиват почвата. Край рекичката Сингапур са живеели 800 хил. прасета и е можело да бъде помирисана далеч преди да бъде видяна. И всичко, което сега има в Сингапур, а там растат в момента 1500 вида дървета, всичкото това е докарано от премиера Ли Куан Ю – още един авторитарен държавник, който действително могъл да се грижи за природата. Докарани са в рамките на вторично озеленяване на острова.

Та още веднъж ще повторя,

в хармония с природата може да живее само високотехнологично общество


Примитивният човек унищожава природата. Той прави канали от реките – а те засоляват почвата, той изорава склоновете – и те се срутват надолу в кални потоци. Той унищожава автоматично (несъзнателно), защото се размножава. А когато популацията стигне пикова стойност без внедряване на технологични постижения, тя изяжда всичко като скакалци.

А когато имаш високи технологии, даваш помощи на прелетните птици, за да изкълвават те после бръмбарите.

Още една история за Израел. Има една забележителна костенурка, която се нарича Супена костенурка, защото по времето на остров Тортуга тази супена костенурка е използвана за супа. Всъщност, пиратите на Тортуга точно с това са и живели (хранили).

А днес, в същия този Израел за Супената костенурка се правят резервати, копаят ями, слагат им ограждения. Когато се излюпват костенурчетата, на зрелището се събират хиляди посетители.

Между другото, забележете, нито Голда Меир, нито Ариел Шарон са се занимавали със спасяването на костенурките или с привличането на жеравите.

Те се занимават с това, с което трябва да се занимава един държавник – изграждане на държавата и война с арабите.


събота, септември 15, 2012

Този луксозен министър-председател



“Купихте тези два нискотарифни Еърбъса”, които се чудим какво да правим. Затова ги пращаме да возят, който ги поиска”, бяха думите на Борисов. Те бяха отправени към депутатите на БСП в пленарната зала.

 Борисов: Тоя евтин “Еърбъс” става само за возене на футболисти, Offnews


По дървена стълба бях отведен на горния етаж, където се намираха спалните. Стаята, в която влязох, беше мебелирана скромно, с голямо легло, нощни лампи със старинни абажури и почти голи стени. Може би единственият модерен елемент беше отоплението. Разглеждайки обстановката, не можех да не си помисля колко скромни са били българските монарси в сравнение с техните „народни“ наследници. Спомних си за кой ли път известна фраза на член на Политбюро по адрес на бившата монархия:
„Поне дворци да ни бяха оставили! А те — кокошкарници!“ 
Може би затова всеки член на Политбюро, всеки жаден за блясък местен ръководител се опитваше да надмине „кокошкарниците“ на царете.
Георги Марков, Задочни репортажи за България 


Без да искат, опозицията и гражданството напипаха една болна тема за премиера Борисов – че правителствените самолети са твърде скромно обзаведени за неговите претенции. Ето, той иска да се вози като емира на Катар, а какво получава – летящи нискотарифни кокошкарници!

Малко нахално от страна на момчето, расло с филия със свинска мас в ръката на селската мера, при положение че дори бившият монарх често ползваше редовни полети за пътуванията си.

В крайна сметка, да не забравяме с какви пари се купува всичко това.

Кой, кой плаща за този твърде луксозен министър-председател!?

Препрочитайки Георги Марков, мисля че си доуточних критерия за това, какъв да НЕ бъде следващия министър председател.

Следващият министър-председател НЕ трябва да бъде ловец, спортист, полицай или потомствен червен аристократ.

P.S. Поднасям извиненията си на тези, които очакваха текст насочен към настоящето, а не към миналото. Щях да пиша за важността от възпитаването на вкус в обществото (литературен и всякакъв).


неделя, септември 09, 2012

Новият ден на лъжата

Ето, и дойде този 9-ти септември.

Отношението към датата в най-новата българска история е много симптоматично. Колкото по-на зле отива държавата, толкова по-позитивно е отношението към 9-ти.

Имаше едно такова време, някъде през 90-те. Жан Виденов беше дошъл на власт и беше направил първи опит за реанимация на 9-ти, правейки го почивен ден (09.09.96г.) (ако спомените ми не са верни, поправяйте ме). Беше понеделник, аз бях на морето в още незастроения „Слънчев бряг“ и помня как на една от сергийките имаше радио, по което говорителката жизнерадостно обяви – „Вие сте с предаването 'Делови понеделник'“.

Тогава медиите имаха гръбнак и чувство за хумор.

Всичко е много просто – опираме до въпроса за лъжата и истината.

Днес от 17 ч по телевизията ще се прави изкуствено дишане на „правилното“, облечено във власт и с пагони дисидентство.

Днес допуснах една грешка, която никак не беше трудно да допусна – по телевизията вървеше  концерт на руски композитори в парка на голям дворец. Реших, че концертът е в Петербург и написах в туитъра:
Симфоничен концерт от Петербург по тв, неделя е, Кеворкян в 17,00. Абе, да не е 9-ти септември?
Бдителни читатели ме питаха за подробности около концерта, проверих в сайта на БНТ и се оказа, че концертът е от Виена, парка Шьонбрун.

Е и?

Защо имах дежавю?

Още щом чух първите акорди на музиката, си спомних  как едно време, по официални празници, София напълно опустяваше (след манифестациите) и човек можеше спокойно да се разхожда по жълтите павета без да види жива душа. Нито едно заведение или магазин не работеха в центъра, така че нямаше и сериозна причина да се ходи там.

За озвучаване, по радиоуредбата (радиоточките, високоговорителите, разположени на всеки ъгъл в идеалния център) пускаха музика – но музика, в никакъв случай не весела или развлекателна. Пускаха само „сериозна“ музика – революционни песни, маршове и руска симфонична музика.

Подобна беше ситуацията в дните на официален траур, когато умираше поредният генерален секретар на ЦК на КПСС (съветската компартия).

Един познат ми каза, че най-смисленото парче, пускано по тази уредба била „Душа“ на „Диана Експрес“ и след този случай тонрежисьорът си имал проблеми с политическото ръководство, защото песента била „неподходяща“ за случая.

В момента в България най-трудно се влиза в клуба на русофилите, да ви споделя искрено. Ето, аз почти всеки ден слушам радио „Эхо Москвы“, вълнувам се от съдбата на Pussy Riot и Михаил Ходорковски, от руско-грузинските отношения, гледам руски филми, слушам руска съвременна музика и класическа такава, чета руски блогове, но винаги съм заклеймяван като русофоб...

Сигурно защото русофобите в България всъщност са тези, които не харесват Кремъл (не архитектурата му, а екосистемата по стаите). Отношението към Русия на практика няма значение за горното определение.

Ситуацията с киното е най-деликатна.  Ето и другарят Ленин е казал – „За нас киното е най-важното изкуство“. А за нас телевизията, другарю Ленин.

Та, колко „съветско“ е съвременото руско кино?

На 6-ти септември, празник с изключително значение за съвременна България, който беше отбелязан с подобаваща кичозна помпозност, гледахме филма на натегача Михалков „12“, римейк (филм направен наново със същия сюжет) на великия „Дванайсет разгневени мъже“ на Сидни Люмет.

Как пък не се излъгахте да ни пуснете Люмет!

Каква е разликата с оригинала ли (ако не сте ги гледали)?  Вкарването на политика, разбира се –  за добрият руски офицер в Чечения, ключовата фраза, че „няма бивш руски офицер“ (това е ролята, която Михалков е избрал за себе си) и окарикатуряването на „професионалния демократ-антикомунист“. Художествено решение на лош вкус, сервиран ни точно за празника от БНТ.

В малките часове на 9-ти септември пък гледахме друг натегачески филм – „Адмирал“ – игрален филм–сапунка от една серия за адмирал Колчак, в който лошите не са толкова комунистите, с които се е бил истинският исторически адмирал, ами чужденците от Запад, антируските демони.

Разбира се, БНТ има право на лош вкус и това е най-желязно спазваното правило на демокрацията в България от ден първи, но аз все още имам друго право, най-крехкото – свободното слово и смятам да се възползвам от него, докато мога.

Срамота е, че почти четвърт век след 1989г още търсим дефиниции и категории, още броим жертвите на комунизма, още се огъваме пред руския натиск.

Брат на баба ми е бил съден по време на войната от военен съд и едва остава жив. След идването на 9-ти, заедно със съкилийници, вижда сметката на надзирател, който е обичал да се гаври с него.

Сестрата на баба ми е била тормозена от полицията с обиски и подигравки (полицаите са чели публично любовните ѝ писма) и след 9-ти е търсела пистолет, за да види сметката на няколко полицаи. Не е успяла да намери.

До ден днешен се повтарят нацистко-комунистическите измислици за играчки-бомби, пускани от съюзническата авиация върху България, като оръжие, насочено специално срещу деца. И в моето семейство са заблуждавали роднините ми, че братът на баба ми е загинал от такава играчка.

От друга страна, повече от 20 години семейството ми води титанични борби за реституция на  земя (около Варна, затова е такъв проблем ), която е отнета пак като следствие от горната светла дата.

Одобрявам ли? Нищо не одобрявам – нито разчистването на сметки, нито колективизацията. Не одобрявам доносниците, нито еднопартийната система, нито слагачеството, нито цензурата.

Не си е отишъл 9-ти и няма да си отиде ако малоумно-умилително-лигаво продължаваме да го възкресяваме година след година без да го осмисляме, пък било то и предпазливо с изложби на Рьорих, предавания за езерото Байкал, славословене на Людмила Живкова, руски филми и руски композитори точно по празниците, припомнящи най-лошото, което Русия е направила за България точно на тези дати.

И разбира се, няма как да забравя – националноотговорна журналистика с пагони, която смята да възкресява „морала“ в телевизията, но без Пинко – розовата пантера.

Американският камион мистериозно се превръща в танк.  Добавят се лозунги, знамена и въобще – 9-ти като 9–ти, ден на лъжата.

За оправяне на вкуса в устата, не забравяйте да гледате днес (9-ти септември 2012г) от 18,30 Асен Генов с гости Венци Мицов и Калин Терзийски в „Разгневени млади хора“.

Снимка „Изгубената България







сряда, септември 05, 2012

Баце, защо няма спирка „Япония“?


Тези дни не мога да се нарадвам на метрото. Наистина, стига на две спирки от нас, спирка на „Хладилника“ до нас ще има най-малко след три години, а крайна спирка на Околовръстното  (и надявам се, паркинг) ще има най-рано след 7(?) години.

Непрекъснато си измислям начини да го ползвам, може дори на някое гости в „Надежда“ да отида (хем имам покана за гости с екзотична кухня), за да тествам връзката и да разгледам станциите.

Няма съмнение, че метрото ще бъде сред главните хвалби на управляващите за следващите парламентарни избори и е вероятно, че ще замести и много от политическия дебат, който ще се превърне в нещо такова:

Опозиция, граждани: В България се влошава медийната среда.
Управляващи: Южната дъга на околовръстното.
О, г: Има корупция в земеделието, храните, горите...
У: Магистрала „Тракия.“
О, г: В България е намаляла демокрацията.
У: Метро.

Бях много малък, когато баща ми ме разхождаше за ръчичка в подлеза на ЦУМ. Една от стените на подлеза беше закрита с тараби, и аз го попитах:
– Татко, какво ще има тук?
– Тук ще построят метрото, – обясни той.
– А кога ще го построят?
– За 1300-годишнината ще стане. (има предвид 1981г.)

Само че, плановете на народната власт за 1981г. бяха по-различни. Вместо метро беше построен НДК и невероятният паметник пред него (който вече се саморазпада и има нужда от спешно демонтиране и преместване в посока Музея на тоталитарното изкуство). Чисто транспортно, беше много добра идея построяването на подлез за трамваите и свързването на бул. „Скобелев“ с „Васил Левски“ под НДК. Още тогава под НДК стояха входовете към метростанцията, където дълги години се помещаваше базар „София“.

През 1983-1984г. булевард „Черни връх“, в участъка между НДК и хотел „Хемус“ беше тотално преустроен. Под булеварда беше изкопан гигантски тунел, за който казваха че е за метрото, а подлезът пред музея „Земята и хората“ трябваше да е вход към метростанцията.

Част от тунелите за втория лъч са копани тогава, включително и станция „Европейски съюз“

Тогава трамваят се промъкваше по временна линия, пълзяща там, където е тротоарът покрай „Земята и хората“. От прозорците му наблюдавах гигантската дупка и тунела под булеварда и си мислех, че изпуснах 1981-ва, за да се повозя на метрото, но през 1988, когато се очертава да завършвам училище, най-вероятно с метрото ще отида на последния си учебен ден.

Прекръстването на точно тази станция от „св. Наум“ на „Европейски съюз“ е пример за най-долно слагачество и популизъм.

Вече знаете как завършва тази история.

Искам да дам още един пример.

През 1985 г. лицето П. закупува от „Мототехника“ синя „Лада 2105“ след 8-10 годишно чакане. Колата е налице и може да превозва пътници и товари от точка А. до точка Б. но как да оценим това събитие?

– Като грамаден успех на икономиката, обществения строй и управляващата партия, защото до 1939г, коли са можели да си закупуват само богаташите?
– Като грамаден личен успех на П., защото е имал нервите да изчака тези 8-10 години и да събере парите?

Но ако разрешим на мислите си да шават в неразрешена посока, можем да питаме и:
– Дали все пак във върволицата от лични и общодържавни успехи може да забележим и някое проблемче?
– Можем ли да критикуваме цената, сроковете за доставка и техническо-естетическите качества на Лада 2105 или просто трябва да ѝ се радваме, защото я има?

И да стигнем до най-опасния въпрос:
– Възможна ли е някаква алтернативна реалност, където нещата стават по-бързо, по-добре и колата е по-хубава?

Достигаме до фундаменталния въпрос на живота и битието:

– Помага ли лъжата някому?

Кой тип въпроси можеше да ни подготви по-добре за промените след 1989г?

София и България изостават с транспортната си инфраструктура с около 8-10 години от нуждите си.

Благодарение на помощта от Япония и Европейския съюз и в София се появи що-годе смислено метро.

Като изключим обясненията за собственото величие на управляващите, показвайки еврокомисари по телевизията, но без да вникват в думите им (прочети анализа на Иван Бедров какво всъщност каза Барозу) , метрото ни беше подарено от по-развити приятелски и съюзнически страни, за да не изглеждаме като страна от третия свят в клуба на богатите и демократичните.


Защото там, накъдето сме се запътили, има метро по-отдавна.

Баце, защо няма спирка „Япония“?

Допълнително четиво: „София, година 2000“ – Как щеше да изглежда столицата и метрото, ако се беше сбъднал плана от 1979г., публикуван в списание „Космос“.

Споделените неща на Комитата

Виж какво споделям , заслужава си повече от това, което пиша. (старите споделени неща)