петък, ноември 30, 2012

Изложбени дневници - ноември

Малко новини около изложбите в София, че ми се насъбраха снимки и впечатления.

„Над дъгата“ (приключила)
Художниците от легендарното списание „Дъга“ показват нови неща и съставят нов алманах. За съжаление не видях алманаха в залата, но изложбата беше приятна и на места някак твърде позната.




„Любов“ (приключила)
Усещам устойчива тенденция българските художници да я разбират любовта като пoрно, но бях приятно изненадан от това, което видях в „Райко Алексиев“ (любима галерия)

Това горе е чужд художник, забравих му името, за нещата с които се занимава любимият човек.



 „Машина за семейно самозадоволяване“, поставена в домашен български екоразградим вариант.

 Любовта на диктаторите като сладникав кич. Изкуство с позиция! Браво.


„Нова религия“ на Деймиън Хърст в Национална художествена галерия (още два дни!)
На мен не ми хареса особено, но племенничката ми Дарина се изкефи много на идеята хора и идеи да бъдат представяни като хапчета, а също и на черепа с блестящите зъби и на набученото бронзово сърце.

„Модернизъм в унгарската живопис“, НХГ
Казват че продължава до 11-ти ноември, но аз я гледах след това, така че още може да е там.





Нито едно име не ми е познато, но много приятно, много освежаващо.

„Париж 1900“, Галерия за чуждестранно изкуство. (до 13-ти януари, 2013)




Страхотна изложба, посветена на всемирното изложение в Париж през 1900 година. Много интересна допълваща българска експозиция, с неща подготвяни за изложението, като горния герб на София.

Не пропускайте френския документален филм, който се върти в една от големите зали.

„Сенегалци влачат колесници, символ на френското колониално могъщество, а зад тях вървят, незнайно защо, жени с ангелски крила“.

Просто безценно.

сряда, ноември 28, 2012

Шекспир за хората

– Добър вечер. Къде отивате?
– За премиерата на новия превод на Шекспир в Камерната зала съм.
– Не можете да влезете, залата е пълна. Освен това, започнахме преди 20 минути.
– За медии изключение няма ли да направите? – импровизирам.

Десет секунди мълчание. В крайна сметка, гладката ми реч надделява над брадатата ми физиономия и вдъхва достатъчно доверие, за да ме пуснат в храма.

– От тази врата надолу. И пазете тишина.

Снощи това беше фейсконтролът на премиерата на книгата „Великите трагедии“, том с четири пиеси на  Шекспир в Камерната сцена на Народния театър.

„Хамлет“, „Отело“, „Крал Лир“, „Макбет“, в превод на проф. Александър Шурбанов.

С издаването се е заело „лудото“ издателство, „Изток-Запад“, което печати най-големите тухли с класика и с тежка философия и печели от тях, напук на общото състояние на книжния пазар.

Нямаше как да пропусна, макар че беше трудно с организацията и закъснях.

Тази премиера е епохално събитие не само за българското книгоиздаване, но и за развитието на българския език и култура въобще.

Предишният превод на Валери Петров, често наричан „оригиналният превод“, с което присъстващите се шегуваха, е от 1973-та година, и вече се е превърнал в канон сам по себе си.

Много се вълнувам, защото новият превод на Шекспир за мен е все едно Пърпъл или Флойд да си изпеят парчетата наново, ама без да са остарели, а просто да са се преродили.

Та какво е новото –

Епохалността на събитието е в това, че превеждането на Шекспир, особено на трагедиите,  не може да мине без дръзки езикови експерименти в лексиката и синтаксиса. Преводът поставя на изпитание способността на българския език да се обновява и възпроизвежда, а отделно прибавя на преводача по някой бял косъм в прическата.


Тоест, на него реално му се налага да измисля нови думи и синтактични конструкции, за да направи съвременен превод, обновявайки пътем и българския език: „злотворен“, „къдроглав“, „кадни обятия“, „усукано витийство“  („осукано“ в книгата), „касателност“ и т.н.

Неофициални и жаргонни думи и изрази като „ще я отсвиря“, „в разход“, „тайфа“ „вясва“ са мобилизирани и обличат опълченски униформи да дадат рамо на роднините си от литературната норма в тежката битка за смисъла на текста ;-)


Залата е пълна, но имаше няколко свободни места.

 Евгения Панчева, Александър Шурбанов (преводачът!), Милен Миланов, Георги Каприев. Изправен е Явор Гърдев, който разказва за работата си с новия текст.

Леонид Йовчев, имащ удивителна физическа прилика с известните портрети на Шекспир, играе Хамлет в новата постановка на Явор Гърдев. Зарадва ни с няколко монолога




Double, double toil and trouble;
Fire burn and cauldron bubble.

Отвътре качеството на книгата е перфектно, дори и буквичките са разноцветни.

Отвън, портретът на корицата е на Петър Станимиров, известният художник от „Дъга“  и илюстратор на Стивън Кинг. Преди време бях попаднал в Интернет на критики, че портретите му на известни личности всъщност са прерисувани от восъчните фигури от Мадам Тюсо в Лондон, но сега не откривам линка.

Дизайнът генерално малко куца, според мен – книгата излежда насила състарявана, и има леко по-евтин вид от необходимото. Не бих използвал картонена корица – имитация на кожа, не бих правил релефни надписите, но без цвят, не бих сложил подписа на Шекспир, не бих си играл така с големините на буквите и пр.

Но, по вкус и по цвят приятели няма, и това да е проблемът, книгата си заслужава отвсякъде.

Да си я купите ли за 29,90?

Струва си. Има я тук-там и с отстъпка, а в офиса на Изток–Запад (до БТА на Цариградско) е почти с 10лв по–евтина!

Аз няма да ви убеждавам повече, вместо това чуйте тази невероятно добра презентация, защо трябва да имате това бижу в библиотеката ;-)

И последно, преди да си пуснете видеото - помрънкайте малко на издателството да направят още едно представяне на книгата на панаира, защото засега нямат планове за други събития.


PS. Платих си книгата като поп на премиерата - 29,90 и взех автограф от професора.

понеделник, ноември 26, 2012

Благодарим за наградата!

В петък се проведе церемонията по връчване на наградите „Валя Крушкина“ за журналистика.

Валя Крушкина беше една от най–активните журналистки в БНТ, за която, имам чувството няма човек, който да я споменава с лошо.

Валя беше победена от рака точно преди 5 месеца, на 19–ти юни тази година. Признавам, че нямам нерви да гледам редовно телевизия и не я помня ясно, но съм впечатлен от топлия спомен, който всички нейни колеги, независимо от цвят и лични взаимоотношения, пазят за нея.

Надявам се, че и тази ужасяваща болест, която в последните няколко години ми отне трима близки хора – Владко, Боби и Андрей, и е отнела безброй близки на мои приятели, ще бъде овладяна, защото се превръща направо в епидемия.

„Крушата“ е била винаги готова да помогне и винаги е правела нещата с душа и сърце. Затова и наградите се казват „Журналистика за хората“ и носят нейното име.

За мен „журналистика за хората“ съдържа тавтология защото каква може да е журналистиката, освен за хората?  Може би работата е там, че търговията с влияние често се нарича „журналистика“ и затова трябва да се прави някак разлика между двете.

Отдавна мечтая да вляза в Студио 1 на БНР, концертната зала в която свири Оркестърът на радиото.

Страхотното Студио 1 на БНР. Надявам се някой ден да ме пуснат да поснимам вътре по детайлите.

На 23–ти ноември ми се сбъдна мечтата със гръм, защото церемонията беше там ;–) Подозирахме с Асен, че ще ни наградят, защото организаторите много държаха да присъстваме и няколко пъти ни подсещаха да дойдем.

Съвсем заслужено награда взе Иван Бедров за репоража си от с. Юруково. Доволен съм, че бях  там и наблюдавах как се твори история.


Мария Чернева от БНТ за потресаващия разказ за една майка, която носи 18–годишния си син, болен от церебрална парализа, всеки ден до училище!


Към края взе да се трупа напрежение за големите награди.


А голямата награда прибраха:


и онзи с накривената шапка


За пръв път виждам отворен официалния вход на старата за старата сграда на радиото. Трябва да намерят начин да го ползват и въобще, красивите неща не трябва да са 
само за украса.

Как да коментирам наградата?

Няма да крия, че съм поласкан, че журито се е спряло точно на нас, измежду всички номинирани. Разбрах, че гласуването е било много оспорвано. За съжаление, не мога да намеря пълен списък на номинираните и на наградените, за да ви го копирам, но можете да видите как събитието е отразено на други места:


Много хора бяха направили страхотни неща и заслужаваха голямата награда, например Мария Чернева, за която говорих по–горе (не искам да споменавам повече имена, за да не се превърне текста в дълго изброяване, но такива хора имаше много от наградените и номинираните). Екипът на „Биволъ“, например, който беше номиниран, но засега не взе нищо.

Пълният запис на церемонията може би го има на радио „Бинар“, което предаваше на живо от мястото на събитието във видео, но аз лично не можах да го открия. Ако го намерите, моля дайте ми връзка, за да я добавя в текста.

PS. В четвъртък от 10.00 ще имаме пресконференция на фондацията в БТА, където ще разкажем за нашите „нови творчески планове“.

понеделник, ноември 19, 2012

Започни днес и изтегли икономиката нагоре, моля

В събота бях на конференцията Startup 2012, която трябва да се занимава с проблемите на прохождащия бизнес в България.

Ситуацията е както обикновено – има хора, които са готови да дадат пари, има хора, които са готови да окажат политическа подкрепа, има хора, които са готови да дадат съвети и всички търсят заедно най–важния елемент – локомотивът, предприемачът, който би започнал бизнес в България и би повел всички след себе си..

Лично аз съм на годинки и вече ще ми е трудно да замина някъде навън, защото не съм сигурен че мога да издържа да работя по 16 часа в продължение на месеци или години, ако се наложи, така че така или иначе ще трябва да правя кариера и бизнес тук, още повече че доста нещо съм оставил зад гърба си.

Търсят се младите, младите предприемачи, които трябва да се хванат на тази въдичка и да изтеглят нагоре цялата ни икономика, вместо да отидат някъде навън и с два пъти по–малко усилия да постигнат в чужбина повече.

Малко закъснях за панела, който най–много ме интересуваше, за политическата воля в подкрепа на предприемачеството.

Аз политическата воля я разбирам по следния начин – да не се мъчат прохождащите предприемачи с бюрокрация и тежести, защото в началото бизнес почти няма, а разходите хвърчат – осигуровки, данъци, подизпълнители, всевъзможни такси и таксички. Електронните услуги, които биха спестили много време, също не са на високо ниво, а дори деградират. Надявям се да е ставало дума за това.

Слушах от самото начало Николай Неделчев Publicis MARC – как е започнал и какви уроци е научил:
  • Предприемачеството се възпитава, предприемач е човек склонен да поема риск.



  • Познавайте бизнеса си. 
  • Мислете мащабно. 
  • Задавайте си добри и трудни въпроси. 
  • Създавайте и разказвайте истории. 
  • Сега животът е виртуален, нямаме време да го осмислим и да го преживеем. 
  • Киното и театърът са кондензирана форма на драма, виждаме живота разказан по интересен начин, много добре е да има история зад нашия бизнес. 
  • Бизнесът е занимание самотно, можеш да питаш само себе си в трудните моменти. Управлявай парите си разумно. Винаги имай план Б за най–лошия вариант;


Лао Дзъ – 
  • Продавайте добре – продавачи в най–добрия смисъл на думата. 
  • Бъдете упорити. Вроден инат, жилавост, да не се предава.
  • Бизнесът е част от живота, а не е по–голям от него.
Мислех, че ще говори за маркетинг.
Нарочно изброих повечето му съвети. Това са полезни съвети и такива могат да бъдат прочетени във всяка хубава книга за стартиращ бизнес от най–големите светила. Но аз лично бих искал да прочета повече за личния му опит, за личните битки, които е спечелил и как ги е спечелил... Защото аз, а и предполагам останалите в залата, искат да знаят как се успява именно в България.

Следваше панелът с хората от организациите, които дават пари на стартиращи бизнеси. Там, разбира се, има особености – някои дават пари в самото начало, други когато тъкмо си се засилил, трети дават и след това.

Не става дума за благотворителност или за грантове. Става дума за това, че ако идеята е добра и бизнесът е перспективен, тези хора са готови да вложат пари сега, за да спечелят в бъдеще.

Какво казаха те?

Августина Пешева от Voivoda Ventures обясни, че търсят европейски фирми, в които да инвестират (тяхната е американска), а досега не са открили българска фирма, на която да дадат пари.

Атанас Райков, Vivacom посочи целта на участието им – да разпределят един бюджет, отделен за инициативи, в които вярват. Разполагат с най–разнообразни ресурси – например достъп до много комуникационни канали, подкрепят културни и други каузи.

Лично мен леко ме притеснява обвързаността им със Внешторгбанк и твърденията, че там има сирийски пари, които се опитват да избягат от ембаргото. От друга страна се опитват да промотират мобилни приложения на български, което е позитивно.

Константин Петров, Neveq  разказа, че са намерили доста добри компании в България. Винаги опитват да правят международни компании с офиси в България. Тъкмо са минали 5–6 години откакто се занимават с тоа и очакват скоро да започнат да разпродават тези страхотни компании и тогава наистина ще се чуе за тях, защото ще продават на печалба. Пусна мухата на присъстващите, че средната заплата в техните компании е над 3500 лева и че имат над 7 патента в САЩ (софтуерни?)

Дилян Димитров – Eleven се включват на по–късен етап, когато вече е ясно, че нещата вървят окей, просто правят успеха необратим.

Любен Белов (с когото бяхме колеги в НетИнфо), LAUNCHub – биха се включили от самото начало, но искат да видят хора, които са успели да продадат концепцията си на съдружници, клиенти, първи служители.

След това стана наистина интересно, защото стана дума за числа и можахме да разберем доколко е жив духът на предприемачеството у младите българи.

В Еleven, например, на първия конкурс са имали 490 кандидати за финансиране, а на вторите – 280 кандидата.

В LauncHUB са получили 300 кандидатури, от които след дълъг селекционен процес са завели 16 на дълъг уикенд, където са изслушали внимателно всички идеи и са се запознали с хората.

Всички споделиха, че им е трудно да обясняват защо не са приели това или онова предложение – предложенията са твърде много, за да им се отговаря подробно. Основното нещо е, че искат да обръщат повече внимание на клиентите, в които вече са инвестирали.

Съвет от всичките: Абе не се отказвайте, понякога трябват по 15 кандидатствания, докато се получи резултат.


За съжаление и Питър Бродски от SoundCloud е интересен и харизматичен, но и той говореше за уроците, които е получил доста абстрактно, без да влиза в детайли.

Изброи навиците, уменията и принципите, които човек трябва да има, за да успее.

Удоволствие е  да го слуша човек, но къде са конкретните неща!

Имахме зала за почивка.

където имаше странни хора в добро настроение

Там имаше и едни конструкторчета на Superhosting.bg, с които можеше да се упражняваме в креативност. Аз построих този макет на сграда, който беше разрушен безмилостно след като се скрих зад ъгъла. А аз за тях го направих, подарих им проект за нов офис!


Основната зала беше претъпкана почти през цялото време.

Участвах в един от уъркшопите (работилниците), където трябваше скоростно да измислим  предложения за подобрение на бизнес средата за стартапи в България. Аз си казах моите болежки (по–горе ги описах) и изведнъж се оказа, че в напредничава инфраструктурна България има като че ли твърде много неща за правене в тази област.

От нашите идеи ще произлезе писмо–обръщение, а надеждата ми е, че в предизборна година поне част от нещата ще бъдат чути и осмислени.

В неделята събитието продължи, но аз трябваше да ходя на тазгодишното DiVino Taste, където да жертвам черния си дроб, във ваше име, скъпи читатели.

Очаквайте и разказ какво се случи там.

Леля Джейн знае най-добре

Н. и П. предложиха да гледаме заедно „Мир, любов, недоразумения“, и тъй като наскоро бях на хипарска вълна, се съгласих.

Малко ми е странно какво прави филмът в афиша на Киноманията.

Вероятно е заради Джейн Фонда, която на 75 прави доста добра роля и изглежда направо страхотно.

Казах ви, че е приказка - майка баба и внучка носят един и същи размер дрехи. (снимка)

Посветен на семейството и развода, на отношенията майка-дъщеря, на разкрепостяването, на израстването, на творчеството и любовта, той очевидно е насочен към женската публика.

Която и се беше събрала преди прожекцията пред залата, в съотношение 5-6 към 1 спрямо мъжката.

А пък мъжката можеше да се наслади на опашката, което пък говори за силата на позитивното мислене.

Иначе като кинематография не бих казал, че творбата има кой знае какви достойнства (гледам и imdb ѝ дават скромните 5/10 звездички ).

Жалко и че Кайл Маклоклън има общо три сцени и две реплики.

Комедийният потенциал се състои във факта, че бабата е доста по-разкрепостена от майката и това което майката забранява, бабата поощрява. Смешно е баба ти да ти дава нещо за пафкане и да те подтиква към по-интензивен полов живот, а майка ти да ти забранява.

Така че филмчето става да речем да се видиш с приятелки на неделно лате, да поклюкарите над торбите с шопинга, после да ги заключите в колата и да влезете за диетична порция духовна храна в киносалона.

Да се гледа ли? Феновете на Джейн Фонда трябва да го гледат, защото лелята прави добра роля. За останалите - не знам. Може би, ако силно вали навън.

Саунтракът е по-добър от филма, имам намерение втори път да погледна кои песни бяха включени вътре.


Под звездичките следва преразказ с елементи на разсъждение на филма, продължавай на свой собствен риск...

*******************************************************************************

На адвокатката Даян, „tight-ass lawyer in a need of a soul transplant“, (Катрин Кийнър), въпреки че е омъжена за Марк (Кайл Маклоклън), нещата не ѝ вървят блестящо и той иска развод.

И тъй като тя не може да си намери място, не ѝ идва по-добра идея от тази да натовари децата в семейния SUV и да види майка си, която не е виждала на живо от 20 години.

Майка ѝ Грейс (Джейн Фонда) е вълшебната фея от хипарските приказки. Живее на село, на място кръстено Удсток, където е царицата-майка, командваща парада и където времето е спряло малко след 1969г. Там се слуша музика от грамофонни плочи, карат се фолксвагени-костенурка, кокошките щъкат и цвъкат из къщата, а ганджата е най-отглеждания зеленчук.
Царуват свободните нрави на поколението на цветята.

Милите семейни спомени са от концерти на Хендрикс, Дилън и Грейтфул Дед.

Всяка седмица комуната ходи да протестира срещу войната за да не губят форма (не става ясно дали знаят срещу коя война и дали сменят плакатите) и размахват плакати някъде в близкия град.

Винаги съм се чудел тия хора откъде намират пари, за да живеят.

Бабата-фея се заема веднага да уреди дъщеря си и внучетата с гаджета и почти веднага успява, но както може да се очаква от един филм за по-романтична аудитория, романтичните развръзки са към края на филма, докато, знаете, романтичните развръзки във филмите за мъже са в началото, за да има повече време за хепиенда.

Свръхинтелигентната внучка пък има морална дилема, която я измъчва през цялото време – може ли да си хване за гадже местния месар, след като той се е посветил на такова страшно и антихуманно занимание – разчленяване на животинска плът.

Но почти веднага разбираме защо един толкова подходящ за гадже младеж реже мръвки и ги мята на кантара – защото баща му е бил разорен от корпорация, продаваща ГМО семена и той има мисия да победи тази несправедливост.

Както можете да се сетите, всичко свършва окей, дори малкото внуче (изгряваща надежда на американската кино-индустрия) успява да се уреди с млада хипарка горе-долу на неговата възраст.

Накрая майка и дъщеря дори се сдобряват и започват да живеят заедно (надявам се, че дъщерята има спестявания).



неделя, ноември 18, 2012

Войната като продължение на семейството с други средства



Снощи ми остана време да гледам „Кориолан“ от Киноманията.


снимка

Режисиран от Ралф Файнс и със същия него в главната роля.

Въпреки че съм голям шекспиролюб, не бях чувал за пиесата, която е посветена на сложните взаимоотношения между политиката, войната и семейството. За предателството, отношения между родители и деца, за горделивостта и надминаването ѝ.

И за отмъщението, като най-скъпия лукс.

Кориолан е генерал, сигурно най-талантливият генерал, спасяващ Рим от външните врагове и запазващ гражданския мир в една трудна жанвиденова зима, когато хлябът не достига и тълпите аха-аха да катурнат властта.

Той минава през ада, за да даде на родината и на семейството си това, което се очаква от него – победата.

Само че, след като е стигнал до най-висшия военен пост, е време да стане политик, а той май не е съвсем готов за това.

Всяка секунда от филма е истинска наслада за сетивата. Всяка дума от Шекспир, внимателно претеглена, е прецизно вписана в общия ритъм на словото. Допълнителен плюс е възможността да се слуша и оригиналният говор. Ралф Файнс прави голяма роля. Ванеса Редгрейв, играеща майка му, също.

Още едно нагледно обяснение, защо момчетата са такива, каквито са.

Гениалността на Шекспир позволява всяка негова пиеса да бъде поставена еднакво добре в произволен декор и да звучи съвсем актуално.

снимка

Този път действието е в античния Рим (изглеждащ досущ като съвременния Белград), а оръжията и униформите бяха американски и от бивша Югославия.


Да се гледа ли? Да. А ако харесвате Шекспир, ще е непростимо да не го гледате.

събота, ноември 17, 2012

Два часа и малко по пътя


Пиян съм се клатушкал през нощта...
И днес тъгувам за неспастрените дни.
Като куршуми, неизстреляни в целта,
отидоха те накъде встрани,
прахосани с врага без бой.
И кой ще ми ги върне, кой?

Ще разбереш ли моята тревога, поколение?
Ще разбереш ли как из нея се роди
горчилото на уплах и съмнения:

***

- Не е ли днеска празна пещера човекът,
където лозунгите хвърлени отекват с екот
на дните в шеметния бързотек?
И тоя век не е ли моя мащеха?
Дали не съм завареник на тоя век?
Дали роден съм рано?... Или закъснях?

***

Ще има пак звезди... и кучета... ще има,

виещи към тях... като преди.
Яснее този мирен ден отвъд. На път!
Човекът е човек тогава, когато е на път!*


Пропуснах фестивала за независимо кино, за което горчиво съжалих и реших да не пропускам Киномания просто така.

В петък вечер какво може да се гледа?

Реших да се пробвам на Керуак.




Не съм чел култовия му роман „По пътя“  (голям срам за стар почти хипар като мен) и освен, че е икона на хипи поколението, за романа повече не знаех.

На Керуак съм попадал по време на най-интересния момент в българското книгоиздаване – през 1990-та година, когато публиката беше жадна за нещо ново и различно, а на пазара нямаше почти нищо. На български трескаво се издаваха страшно интересни книги с ужасно полиграфично качество, които потъваха в пазара като капки вода в пресъхнала пустиня.

Това беше една тънка книжка с поезия, която си купих по време на Аполонията в Созопол и вътре имаше стихове за неща, които дотогава не бях виждал в рими – полицейски лампи, коли, шосета и арести.

И във филма е горе-долу така.

Филмът е още едно доказателство, че глобализация има – той е франко-бразилска продукция, но с американски актьори.


Сюжетът му е една безкрайна импровизация, като импровизирана джаз мелодия. Героите спират, опитват се да построят някакви отношения и точно преди развръзката напускат, за да пътуват и отново да търкалят камъка на предопределението си нагоре по склона на съдбата.

Всичко се върти около личността на Дийн Мориарти - харизматично лошо момче, което омагьосва околните и въпреки че се държи отвратително с тях, всички искат да са близо до него, защото само когато са с него и са на път, се чувстват живи.

Това е Америка в края на 40-те години – когато колите са без аларми, магазините без камери, когато в автобусите се пуши и когато по радиото и в най-яките клубове се свири джаз.

Едно време, което сега ни се струва като раят на земята. За някого обаче е било задушаващ затвор, чиито стени е трябвало да бъдат разрушени.

Саундтрекът е в унисон със сюжетното колебание - няма нито една завършена песен, повечето музика е джаз импровизации без край и без начало.

Да се гледа ли? Не знам. Лично на мен са ми интересни филмите правени по книги и творбите, разглеждащи връзката между творчество и свобода.

Запазих концентрация докрая, но втори път не бих го гледал. Усетих прилив на вдъхновение след филма, но защо - и аз не мога да кажа.

Кирстен Дънст, Виго Мортенсен, Стив Бушеми правят прилични второстепенни и епизодични роли. Актьорите в главните роли не са ми познати, но се справят добре. Младежът, който играе Дийн има бъдеще, но има и да учи още.

В НДК беше хладно и неособено гостоприемно, залата беше полупразна, а на касите имаше гигантска тълпа. Билетите се пишеха на ръка.

Мултиплекси има повече от 10 години в София. Време и в НДК да се научат как да печатат билети.



*Това, разбира се, не е Керуак, а негов съвременник

петък, ноември 16, 2012

Да се развива ли ядрената енергетика в България, чрез изграждане на нова ядрена централа?

Ако вчера не сте гледали, ето ви запис на разговора по темата от референдума „Да се развива ли ядрената енергетика в България, чрез изграждане на нова ядрена централа?“

Участват:
  • Диан Червенкондев; (ГЕРБ)
  • Иван Иванов (ДСБ, Синята коалиция);
  • Явор Куюмджиев (Коалиция за България);
  • Петко Ковачев (Зелените);
 
Watch live streaming video from politikatnet at livestream.com

Получи се добър и оживен разговор, на Асен определено му беше трудно да овладява нещата през цялото време и дори малко пресрочихме времето.

Аз съм радостен и тъжен от факта, че познах в разговора, който аз водих във формата на „Гневни млади хора“ с Иван Стамболов-Сула и Атанас Славов, че детайлите около информационната кампания и инициативните комитети на референдума ще доведат до абсурдни парадокси, както и е станало (в първите няколко минути Петко Ковачев обяснява)

Говореше се още –

Кой е за и кой е против ядрената енергетика?
Въобще възможно ли е да се строи АЕЦ „Белене“
Кой в миналото каква отговорност носи за сегашното състояние на нещата?
Колко всъщност ще струва АЕЦ-а?

и още многобройни въпроси, реплики и контра-реплики.

Темата е голяма, детайлите са много, изисква се експертно познание по много теми. Как целокупният народ ще се произнесе за такова нещо, сложна работа.

Ще има продължение, защото не можахме да изговорим всичко необходимо.

Надявам се, че дискусията е била по-добра от въпроса.

четвъртък, ноември 15, 2012

Спасяване на мечки с хороскоп

В началото на седмицата учените, които за поредна година алармират, че средствата за функциониране на обсерваторията не достигат, се принудиха да търсят алтернативни начини за финансирането на астрономическия комплекс. Те сформираха футболен отбор "Роженските мечки" и поканиха на благотворителен мач отбора, в който играе премиерът Борисов - "Бистрица". (Дневник)
Бях пренебрегнал тази новина за обсерваторията „Рожен“ и „бистришките тигри“, защото мислех, че е поредния майтап, генериран от сайтовете за почти истински новини.

Изненадващо, това било истина, а астрономите очевидно знаят как да подходят към началството.

Началството също знае как да подходи към науката и наблегна на важността на контрола върху ядрения синтез:
„Мигар и след десет години да се взриви, ядреният синтез трябва да се контролира.“ (Б. Борисов)
Така е, динозаврите ги упущихме, защото бяха по времето на Станишев, но звездите...  звездичка няма да прехвръкне неконтролирано!

Хепиендът е в това, че министерството на саламите „Стара планина“ и министерството на ски-пистите ще възложат работа на обсерваторията и ще осигурят така необходимото финансиране.

И Плевнелиев почна с хороскопи, така че колко му е да се предскаже бъдещето на двете министерства.

Мечка предизвиква тигър на благотворителен двубой.

А аз като един истински негативист може ли да запитам – защо беше необходимо астрономите да се правят на маймуни, пардон на мечки, за да получат някой лев и най-вече това ли е реформата в БАН или още нищо не сме видели?

Необходима ли ни е тази обсерватория и какви задачи ще изпълнява?

Наистина ли беше толкова неочаквана кризата, та да се импровизира така смело?

Понеже, ако Найденов и Борисов ще спасяват астрономията, БАН за какво ни е?

Може ли следващия път, когато видя да се харчат 270 000 лева за глупости, да възроптая? (нямам предвид, че астрономията е глупост, а че сума от такъв порядък не се намери за нея)

Очевидно не е ясно накъде сме тръгнали и парите взима този, който направи най-големия цирк.

В долния клип - астрономи, наблюдаващи слънцето през специални оптични устройства с намалена светопропускливост, желаят увеличение на бюджета за научни изследвания:



вторник, ноември 13, 2012

Тринадесети том от историята на българския интернет - БГ Сайт 2012.

Снощи беше 13-тото връчване на наградите БГ Сайт, в което участвах.

Истински подвиг е съществуването на този конкурс, особено в ситуация  на бързо променящ се бизнес като Интернет, бързо променящо се общество и криза.

Събитието се проведе във Vivacom Art Hall, като започна с традиционния семинар.

Не можах да присъствам на всичко, но все пак видях -

Александър Бойчев, който разказа как се променя бизнеса в медиите, плюс ни стовари новината, че след Нова година верояттно capital.bg ще бъде платен.

Във въздуха се носеше и във въпросите се появи интересния бизнес модел на словашката pianomedia, към чийто модел лично аз имам политико-философски опасения. Много хора се облизват около това нещо, защото там има пари и очевидно ще има опити за повтаряне на бизнес модела или поне коопериране.


 Александър Петров разказа за неговия проект Biblio.bg - Електронни книги и интересните неща, които се случват или ще се случат в електронното книгоиздаване.

След пауза, в която трябваше да се подготви залата за церемонията, публиката едва се натъпка в определеното ѝ пространство.


Забавляваха ни Петър Делчев и Панайот Ангелов от Исихия с ориенталско звучащи перкусии и китара. Жалко, че нямаха време да изсвирят нещо от край до край.



Аз имах късмета да връча наградата на Светлин Наков - една наистина ренесансова личност на нашето време. Светлин е двигателят на Telerik академията  - институцията в България, която в момента най-сериозно се е заела с подготовка на професионалисти за IT бранша. По-сериозно дори от нашите родни университети, частни и държавни.



Наков грабна микрофона да обяснява на публиката колко яки неща правят, а аз през цялата му реч позирах с букетчето му като манекенка докато накрая успях да му го пробутам ;-)

Друг награден, който наистина си заслужи наградата е Пламен Русев, организатор на  Webit - най-мащабната конференция в нашия бранш, която успя да докара тук наистина световноизвестни имена и фирми да споделят опита си.

Пламен обаче носи в себе си r специалния заряд на човека, който иска да промени света и ще бъде много интересно да го наблюдаваме какво ще постигне в бъдеще.

По-долу е неговата реч на webit, която ме вдъхнови да го предложа за специална награда в Експертния съвет на БГ Сайт. Други хора го предложиха също, явно му беше дошло времето.

За съжаление, тогава точно, когато я произнесе, около „Орлов мост“ вреше и кипеше (примиерът имаше рожден ден и народът няколко дни поред му го честитеше, блокирайки кръстовището) и нямаше как да я забележите, а исках специално да ви я покажа:



 След церемонията си направихме традиционната снимка. Наградените и част от журито.


Благодарности на Жустин Томс, която има достатъчно сили и желание да организира конкурса година след година. 

неделя, ноември 11, 2012

Екзорсизъм с материали на клиента

Вампирясването и зомбирането са темите на тази есен. След като някак натъпкахме обратно в отвъдното ексхумирания идеологически труп на Людмила Живкова, изведнъж от всички посоки започнаха да щръкват от земята костеливите ръчици на вмирисаните ѝ идеологически другари и роднини. Затуй, датата 10-ти ноември можем да я обявим за деня, в който отваряме внимателно ковчезите им, за да видим кой се е размърдал, за да го приспим завинаги с чук и колец в областта на гръдния кош.

Тоест, аз обявявам официално 10-ти ноември за деня на антикомунистическия екзорсизъм. (А тук има сбирка наши материали по темата)

Както знаем от филма „Полтъргайст“ (1982) неспокойно се живее върху гробище, в което духовете не са добре приспани. Някой може да изскочи да ти отвлече невръстното детенце.

Както във фикционалната далечна Калифорния, така и в днешна България, тези зли духове започнаха да изпълзяват из телевизора, а вортексът, този времево-пространствен въртоп-портал, който служи за установяване на връзката, се отваря делово и регулярно Всяка неделя по зомбишкафа за радост на сатанистите с петолъчките.

Когато гледах интервюто с бившия премиер на България Жан Виденов, направо не можех да повярвам на очите си - този човек все още е с възгледи на бетонна кратуна, толкова тесногръд, ограничен, живеещ някъде в конструиран свой свят от сенки и сънища, че България е изкарала невероятния исторически късмет той да не си завърши мандата. 

Ето че и България изкарва понякога исторически късмет, когато е подпомогнат със солидни протести.

Мислех да пиша обстоятелствено защо така мисля, защо този човек не е  прав и защо под никакъв предлог не трябва да бъде допускан до властта.

(А дали е безопасно да преподава на студенти? Все пак те са с неукрепнала психика!?)

По случай датата най-накрая дочетох „Вторият етаж“ на Костадин Чакъров, бивш помощник на Тодор Живков и Людмила Живкова, човек, който е бил много близо около диктатора в последните години от царуването му. 





Чакъров трудно може да бъде заподозрян в симпатии към демокрацията. Днес той е председател на Съюза на комунистите в България, появява се по телевизията, за да хвали семейство Живкови или да обяснява за империалистическите заговори, на които е ставала жертва Народната република.

Книгата му е писана през 90-та година, без никаква историческа дистанция, вероятно воден от добър пазарен инстинкт да монетизира спомените и познанията си възможно най-бързо. Когато се отнася за тях си, другарите имат много добър пазарен инстинкт.

През 90-та година Тодор Живков беше подсъдим и още не беше започнала да се оформя днешната митология около „добрия“ Тато,  която сега поглъщаме в конски дози и затова и това мемоарно произведение значително се отклонява от обичайния червен разказ за последните години на комунизма и началото на прехода. Което, заедно с автентичните спомени и цитати я прави ценна и любопитна, а случайните антиквари ще ви я дадат за лев-два, така че си струва отвсякъде.

Сега да дадем думата на Тодор Живков, да чуем какво е споделял в тесен кръг точно преди промените (и моите коментари в тъмносиньо) : ----

„В нашия план за следващата година има елементи на автархия, външноикономическите връзки на страната не отговарят на новите реалности в света. Не бива да правим отстъпки и по отношение на технологическото оборудване. Днес само един некадърник няма да може да реши тези проблеми, защото сме създали всички условия за преки връзки със западните партньори. (Тодор Живков, )

Става дума за катастрофалното обвързване на икономиката на страната със Съветския съюз и другите соц. страни. Тоест, България купува скъпи суровини на Запад, преработва ги и ги продава в СССР като евтини и некачествени продукти. Т.Ж обяснява, че е подготвил почвата за външноикономическа преориентация и само некадърник не би я извършил. О, къде сте загубени митични съветски пазари!?

За нас болен въпрос, който ни тежи като воденичен камък, са заводите на тежкото машиностроене в Радомир и Русе и специалното производство, което няма перспективи.“ (Тодор Живков, )

Специално производство (за незапознатите с жаргона) всъщност са прехвалените военни заводи на социализма, които уж са паднали жертва на следващите некомунистически управления. Тоест Живков знае още преди 1989г, че тежкото машиностроене и военните заводи нямат перспективи, значи са обречени и без поплъзновенията на американския империализъм.

Как трябва да протекат промените в нашата страна по-нататък? Държавното ръководство трябва да измени своя характер. То трябва да присъствува, но не като административна шапка. Трябва да се създаде нова йерархия на властта, но вече на икономическа основа, а не на административна. Трябва да създадем обстановка за конкуренция - вътрешна и външна. Капитализмът се спаси, защото запази конкуренцията. Трябва да защищаваме нашите фирми, но не с твърди гаранции, че ще оцелеят.“ (Тодор Живков)

Другарят Живков говори за неща, които до ден днешен са табу в собствената му партия - конурентноспособност и закриване на губещи предприятия.

На 15 декември 1988 г.: 
Кадрите, с които сега разполагаме, са 80% негодни за работа в новите условия. Това се отнася и за нас тук. Ние също не можем да работим и ръководим поновому.

Това пък означава, че 80% от администрацията още тогава е трябвало да бъде съкратена поради негодност при първи удобен случай.

 Заявяваше, че няма да се учудва и нямаше да се сърди, ако бяха се разбунтували работниците например. За тях той говореше, че имат право за това. Даже казваше, че работниците от Кремиковци трябва да са на първо място сред недоволните

Кой се опита да се отърве от Кремиковци като го продаде за един долар и кой, наопаки, се опитваше да го държи на изкуствено дишане толкова години?! Кой, кой, кой? При положение, че още ТЖ знае „блестящите“ му перспективи.

Сега да дадем дума на министър председателя Виденов, да видим той как я разбира икономиката през октомври 2012г.:

Всички важни решения за България се взеха 1990 година пролетта. За мораториума върху външния дълг, за плаващия курс на лева и за безпределната кредитна експанзия. Която доведе до това, че Тодор Вълчев даде банкови лицензи на сульо и пульо, нали помните този период. Това ни обрече на едно развитие, което е напълно зависимо от външните инвестиции. Диктува послушание на международната арена и не разчита на никакви вътрешни естествени, наши български фактори за нов растеж и преструктуриране на икономиката. (Жан Виденов)

Ще се съглася с Виденов за нещо (изненада!), че „безпределната кредитна експанзия“ (така нарича раздаването на държавни пари на свои хора под формата на кредити) беше икономическо престъпление, за което трябва да се търси отговорност. За мораториумът може би също е прав, защото очевидно е имало и някакви резерви, но другото....

Да не говорим, че политиката му, 6 години след Живков, беше сбор от всичко това, което още Живков смяташе за безнадеждно - наливаше пари в губещи предприятия, държеше на старите кадри, които за нищо не ставаха, говореше за бизнесмените като за чорбаджии.

Но как младият фанатик си е представял запазването на фиксиран валутен курс при разпадаща се икономика и тотално корумпиран държавен апарат?

Единственият вариант е насилствено въвеждане на военновременна купонна система, която не е купон и безобразна спекула.

Тоест, за разлика от предшественика си, Виденов се е ръководел от партийните документи, а не от здравия разум, което е много тъжно за един млад човек и за цяла една държава.

Страх.

Честита годишнина и не забравяйте колците и чуковете!

PS. Ако ви се чете още, ето последната глава от книгата, „Краят“. И въпреки че трябва да се приема с много наум, е любопитна за четене.

сряда, ноември 07, 2012

Все някъде се пукна


Бойкомет може и да няма, но цветаномет има със сигурност. 
Карикатура: Комарницки, СЕГА

Сценката, достойна за балканска крими–комедия, която се е разиграла преди 9 години в Харманли, когато няколкостотин (!) полицаи обстрелват с гранатомети сводник, осъден на 6 месеца (!) затвор била с тъжен край – престъпникът умрял, преди да успее да излежи присъдата.

А на пътя на братя Галеви не се намери ни един полицай с джобно ножче, който да ги помоли учтиво да го придружат до затвора.

Не съм адвокат и не ги владея много правните термини, но веднага ми идва наум нещо, което се казва „непропорционална употреба на сила“ или както народът го е казал – с топ да трепеш врабчета.

Няма да обсъждам отговорността на тогава главният секретар на МВР, а сега премиер, който още тогава я е поел напълно и е редно, той да изплати обезщетението от собствения си джоб, а и сам да сезира прокуратурата да започне проверка, защото е уверен в правотата си.

По ми е интересно как толкова интересна случка не успя да си пробие път в публичното пространство, как толкова медии и стотици (!) свидетели на случката не задълбаха в темата по никакъв начин.

Другото, винаги готово обяснение, е антибългарската кампания.

Махмурлук, който мъчи.

PS. Няколко познати се обърнаха към мен след горното текстче и се удивиха „Как тъй не помниш?!“ Ами не помня. 2001–ва беше тежка година за мен, известно време не се интересувах от политика, сигурно това е причината. Толкова пъти имаше избори обаче след това, толкова пъти се говореше за престъпност, за противодействие, за нарушени права и нито веднъж въпросът не изникна. Странно ми е. 

понеделник, ноември 05, 2012

Отварянето към света на пирамидите и един липсващ въпросителен знак

Скорошните полууспешни опити за възкресяване зомбирания идеологически труп на Людмила Живкова вероятно са свързани с Хелоуин.

Когато чух за изложбата „Людмила Живкова – отварянето на България към света“ , организирана в Галерията за чуждестранно изкуство и последвалата „научна“ конференция – бях нападнат от асоциации като от гъсто ято блатни комари. 

Само болен мозък може да реши, че протоколните снимки от посещенията на престолонаследничката на една тоталитарна монархия в чужбина и срещите ѝ имат нещо общо с отварянето на държавичката към света.  Горе–долу толкова, колкото обиколките на децата на Кадафи из Европа допринесоха за демократизирането на Либия. Или колкото посещението на Башар Асад на гости на Гоце Първанов – за Сирия.

Също толкова „научна“ беше конференцията, в която нямаше и грам проблематизиране на тематиката, която предварително беше зададена. Един въпросителен знак в заглавието на тази конференция почти би я превърнал в научна.

Ако още се чудите как  е ставало точно отварянето към света – гледайте филма „Диктаторът“ със Саша Барон Коен, където главният герой също беше много „отворен“ – общуваше със знаменитости, пътуваше и т.н. 

Династичният тип управление, който се беше установил в България, тоест роднините на диктатора да участват директно във властта на висши позиции (нещо много нетипично за ранните етапи на комунистическото управление), сродява България с тогавашни Румъния и Албания, отделно с Либия, Северна Корея и Филипините. В този смисъл наистина станахме част от световна тенденция.

Людмила Живкова е една трагична фигура, която падна жертва точно на затвореното провинциално общество, в което тогава живеехме. Очевидци говорят за наличието у нея на известно ученолюбие и интелект. Може би, на фона на брат ѝ и баща ѝ... От друга страна, тези нейни текстове и парчета от текстове, които са достигнали до нас, говорят само едно – банална до смъртна досада мисъл и реч, неовладяна емоционалност на ученичка, отчаяно търсене на опора в мистични теории и вярвания (защото в лицемерната реалност, моделирана от баща ѝ, опора нямаше как да се намери).

Голяма група хора дължи кариерите си на две обстоятелства – на нейното благоволение и на това, че е била част от нейното обкръжение. Същите тези хора ни пробутват командировките си в чужбина като „отваряне на България“ – няколко командировки в чужбина за избрани, няколко гостувания на световни имена в България, но само за вътрешна употреба на номенклатурата. Няколко мистично–мегаломански проекта, които се родеят с конструкциите в модерно Скопие.

Точно тези хора, които се наслаждаваха на затворените вечеринки със световноизвестни личности, я държаха в плен на мистично–окултното и късаха връзките ѝ с реалността, за да могат да я употребяват за личните си цели и точно тази затвореност в крайна сметка я доведе преждевременно до смъртта.


Какво е материалното наследство днес от всичко това? Обектите на Людмиложивковизма може да ги познаете по следните признаци:
– Тракологията или науката за траките, разглеждаща ги извън елинистичния свят;
– Теософията или нещата свързани с Елена Блаватска, Николай и Светослав Рьорих, Хималаите;
– Стенописите на Светлин Русев;


Кои все пак са тези обекти? Знаете ги – Патриаршията на върха на Царевец, с богохулните стенописи с Людмила Живкова като светица (ехее, с колко време изпреварихме руснаците с техните икони на Сталин и Путин), „църквата“ на Ванга в Рупите, музеят „Земята и хората“, Галерията за чуждестранно изкуство (която се казваше в началото „Людмила Живкова“ и в чийто подземен етаж до днес можем да гледаме изложби на Рьорих) и разбира се, НДК с паметника. (Също именувано „Людмила Живкова“ за известно време).

Мегаломански  и неудобни за експлоатация обекти, но освен това провинциални, трудни за поддръжка, претоварени със символика и с политически послания.

Една от най–характерните черти на властващия комунизъм в периода 1944–1989г. е неговият свръх рационализъм, култът към науката, отхвърлянето на всякакви догми и вярвания, които не са част от господстващата идеология. Това може и да се приеме донякъде за позитивно, ако не беше именно унищожителното влияние на людмиложивковизма върху науките.

Този ефект беше смразяващ. В списание ,Космос“ започнаха да се появяват манипулативни и/или полуграмотни статии, посветени на хималайска мистика, чудотворни лекарства,  мумийо, екстрасенси, врачки, уфология, жизнени енергии и прочее хубости на провинциалния мистицизъм, който трябваше да мине за отваряне към света.

Цветелина Бориславова по същия начин ни отваря към света с Рьорих и Людмила Живкова.

Държавни пари на фалиралата многократно НРБ се профукваха за хобитата на принцесата, например за Института по сугестология, който трябваше да изследва „феномена Ванга“ и т.н.

Тоест, ако имаше отваряне на България, то беше точно към врачките, екстрасенсите,  и т.н. – все към явления, които размътиха мозъка на населението за дълги години напред, отвориха широко вратите към шарлатании като полтъргайстове (които даваха на живо по единствената национална телевизия, хора!), Кашпировски, Джуна, биоенергии, пирамиди и т.н. и най–общо заблуждаваха хората, че съдбата им зависи от нещо друго освен от собствения им труд и усилия.


Отварянето може да се измери по много лесен начин и днес – да се преброят чуждите продукции по българските медии, да се преброят пътуванията на българи в чужбина от нейното време и да се сравнят с някоя съседна държава, която не чества тържествени отваряния като Югославия или поне Унгария.

Много характерни за технологията на „отварянето“  на онази България са гостуванията на Саймън и Гарфанкъл, Рей Чарлз и Тина Търнър в България. Да, идвали са по комунистическо време и дори ги показаха по телевизора за малко в едно много проверено предаване, което вървеше Всяка неделя по телевизията.  Нямаха концерт, нямаха среща с жива публика,  а само със строго охраняваните дембели на Политбюро, с техните семейства и с „надеждни“ журналисти с мустаци. Такова беше отварянето, драги зрители.


Ето, днес ще има протест против кемтрейлз, чиито активисти твърдят, че с тях правителствата обработват с химически препарати населението (говорим за следите, оставяни в небето от самолетите), което е пак същия филм, ама нова серия. Рацио трудно се гради.

В миналите наскоро разгорещени дебати по телевизията никой от „съратниците“, особено тези, които дължат кариерите си на династията, не се осмели да застане пред камерите в защита на благодетелката си. Осмелиха се само случайни лица. 

Много благодаря на такова отваряне, което не е създало нито един интелектуалец, готов да защити благодетелката си пред камерата.  





Споделените неща на Комитата

Виж какво споделям , заслужава си повече от това, което пиша. (старите споделени неща)