понеделник, юни 03, 2013

Експресна история на пушенето

Когато бях малък, всички около мен пушеха. Дори и аз си бях откраднал един фас от една маса съвсем като малък, дръпнах и единствено помня, че беше неприятно и плаках след това.

Пушенето беше входът към света на възрастните, така че първите ми съученици, които пропушиха, започнаха в първи и втори клас, а ние от конкурентната банда пускахме позиви срещу тях (написахме на листове „Томи и Тони пушат“ и ги пускахме по пощенските кутии в квартала), за да не ни бият, ако кажем директно на учителките ;)

В нашето семейство се е пушило откакто се помня. Всичко смърдеше на цигари – мебелите, дрехите, особено колата, която ставаше направо нетърпима, ако беше напечена от слънцето. Харесвах миризмата на току-що отворена кутия цигари, но димът винаги ми беше твърде лютив и дълготрайно неприятен.

В Прага тичах до магазина да купувам бетечки (български цигари БТ) за нашите. Никой магазинер никога не ми правеше проблеми.

Някак си постепенно успях да избягам от пушенето в училище – гледах да съм по-далече от пушачите.

Много бях доволен, че съм се отървал от миризмата, докато съучениците ми започнаха да пушат някъде към 8-ми клас. Тогава на разни празненства започваха да ме изтикват напред да връчвам букети на даскалите, защото бях единствения от класа, който не мирише на алкохол или на цигари (Тук съм допуснал фактологична грешка – Мишо също не пиеше алкохол, но може да е отсъствал от тази случка в кабинета по пеене или просто аз да забравям вече твърде много)

– Ти ще дадеш букета, само ти не си пил!

Полковник Сотиров, нашият легендарен учител по Начално военно обучение, дойде един ден в класната стая и с безкомпромисния си военен маниер попита:

– Няма да ви издам на никого, но искам да знам – кой от вас пуши?

Малко повече от половината клас вдигна ръка.

– Така. А сега, кой от вас пие алкохол?

Всички освен мен вдигнаха ръка. Аз тогава бях въздържател.

– Айде малко по-сериозно, – погледна към мене полковникът.

Някой ме сръчка отзад:
 – Айде не се прави, бе.

Вдигнах и аз ръка, макар на всички да им беше ясно, че никога не съм близвал, но тогава така се държах аз - правех това, което се искаше от мене ;)

– Така си и знаех, – каза полковникът и излезе от стаята.

Съучениците ми въртяха търговия със стекове луксозни цигари – успяваха да намират някой да им купува от Кореком с центове (бяха ужасно евтини и безакцизни) и след това ги продаваха на приятели и познати на доста прилични цени. Сега се замислям, че щом от тази далавера е оставало за простите ученици в гимназията, за батковци и чичковци с връзки туй трябва да е било златна мина.

Също така, съществуваше легендарният „пушком“ – две беседки в Докторската градинка, където съучениците ми се социализираха на по фас. Редовно минаваше по някой учител да прибере прегрешаващите.

Пак в гимназията, в София направиха няколко прекрасно изглеждащи заведения – с чисти и нови мебели, с бели стени и хубави тоалетни, което беше ГОЛЯМА РЯДКОСТ. Едно от тях - „Спортна среща“, се намираше на мястото на сегашния Starbucks.

Един ден, след училище обикаляхме кафенетата със съучениците и се чудехме къде да седнем.

– Да седнем там! –  предложих, забелязвайки изобилието от свободни места и приятната обстановка.
– Ти луд ли си?, – ме коригираха съучениците, – Там не се пуши.

Не се пушеше, защото в опит да проведе поредната си кампания против пороците на младежта, властта беше инвестирала в тези заведения, беше ги нарекла „младежки сладкарници“, и беше забранила пушенето и алкохола в тях, което обясняваше свободните места.

И така, за пореден път седнахме в поредната осмърдяна дупка, в която всичко се сервираше в пластмасови чашки, а алкохолът – в пластмасови чашки за кафе.

Но понякога компромисът беше в обратната посока. Пътувах отвреме-навреме с влака до Пловдив, за да видя баба ми. В началото, като примерен ученик си взимах запазено място в купетата за непушачи.

Само че купетата за непушачи бяха пълни с баби и дядовци, които говореха само за болестите и за операциите си, гарнирайки го с ревюта за лекари (Колкото повече са те рязали, и колкото по-тънко си избягал от смъртта, толкова си по-cool). Разговорите бяха толкова непоносими, че прекарвах с часове прав в коридора.

Затова по някое време взех решение да взимам места за пушачи. Осмърдявах се ужасно и направо ми ставаше лошо от дима, но хората бяха приятни и се завързваха интересни познанства. А винаги можех да изляза в коридора да се проветря за малко.

В казармата не стана по-лесно. Там има(ше) железни правила, – можеше да се пуши само „на определените за това места“ – тоест, в двора, на някое кьоше с бяла табелка с червени букви „място за пушене“, с крива ламаринена кутия, боядисана с червена боя, която играеше ролята на пепелник  и беше абсолютно забранено пушенето „в движение“.

Само че пушачите имаха право на 5-10 минути лично време, отвреме-навреме, а това беше голяма работа.

– Пет минути за цигара, – обявява старшината.

А ако не пушиш? Тогава имаше два варианта – ако старшината е нормален, те оставя просто да си почиваш, а ако е някой който обича да се „шегува“, тогава на непушачите се намира работа, защото паузата е за цигари.

Много хора пропушиха тогава, използвайки петте минути и цигарата, за да се почувстват „хора“, а и да не пропускат паузите.

С идването на демокрацията броят на заведенията нарасна неимоверно, съответно и на никой не му идваше наум да се форматира толкова репресивно, че да забранява каквото и да е, дори дълго време не проверяваха за оръжие.

В дискотеката на хотел „Орбита“ имаше дупки от куршуми на стената зад нас.

Веднага след 1990-та година обичах да ходя на Несебър и на дискотека „Орион“ в студентските лагери в Равда. Всякакви мерки бяха отпаднали и вътре на моменти имах чувството, че ще ми спре дишането – на очите ми лютеше, не можех да си поема дъх, а щом се прибирах в стаята, мигновено изнасях дрехите си навън, защото не можех да спя от смрадта, която се носеше от тях. Но тогава бях стигнал до  нещо като емпиричен закон – колкото повече се пуши и колкото по-гадна музика, толкова по-интересни хората вътре, така че сделката със здравето и добрия вкус изглеждаше изгодна ;)

В началото на 90-те имах изглежда някакви проблеми с дробовете, защото през зимата започвах да кашлям  в момента, в който някой запалеше цигара на масата. И особено се нервех на приятелите си, които палеха цигара от цигара.

С нетърпение чаках няколкото минути след разсейването на дима от угасналия фас.

Постепенно приливът започна да се обръща и девиантното ми поведение на непушач започна да се приближава към правилото и да не изглежда странност, още повече че в казармата научих и социализиращата роля на алкохола.

Междувременно, през 90-те, на запад започна масово ограничаване на пушенето. Теоретично можеш да пушиш на работното място, но на толкова неудобни места, че само пристрастените си го позволяват.

Мои колеги бяха ходили на командировки в Бристол, в завода за самолетни двигатели, в паузите тичали до някакво ъгълче в двора, определено за пушачи, да дръпнат по един фас и постепенно се опознали с другите пушачи в предприятието - 10-тина души, главно българи и румънци.

Приветствам забраната за пушене. Голямото мнозинство пушачи около мен се отнасят позитивно към забраната, а някои от тях са доволни, че пушат вече по-малко.

Наскоро наблюдавах интересно явление на летището в Мюнхен – големите цигарени марки са направили помещения за почивка, които изглеждат много апетитно, направо да ти се допуши.

Може би ще има още серии ;)


1 коментар:

Анонимен каза...

Я, значи през комунизма е било по-свободно, отколкото е сега.

Споделените неща на Комитата

Виж какво споделям , заслужава си повече от това, което пиша. (старите споделени неща)