четвъртък, февруари 28, 2013

По пижами и терлици

Интересно ми е, колко от хората реално вярват на  п.о. Борисов на думите му „Който ме обича, да се прибере вкъщи“. Дали все още има някой, който му се връзва на приказките, че той като един истински Прометей от Банкя той носи на народа огъня на прогреса под формата на магистрали, детски градини и метро, а разни импотентни злобари само гледат да го катурнат, и то не защото искат властта, ами просто защото ще се пръснат от злоба така или иначе.

Много хора около мен смятат, че п.о. Борисов е направил единственият верен ход, подавайки оставка още в първия момент, в който е станало ясно, че протестите просто така няма да отшумят. и постъпвайки, по думите на самия Борисов от предния ден - безотговорно.

Аз не мога да разбера как човек, който постъпи по собствените си думи „безотговорно“ и с „катастрофални последици за България“, който избяга от служебните си задължения и срина престижа на държавата, заявявайки от парламентарната трибуна че бил „поръчан“ от Ахмед Доган (ако е истина, разкрива класифицирана информация и е ненадежден като партньор, ако е лъжа - извършва саботаж), който не посмя нито веднъж да се изправи пред протестиращите, който се скри на интронизацията на Патриарха, но го посрещна по пижама в болницата, който въпреки че участва в долнопробното шоу с мощите, и на всяко рязане на лентички привикваше свещеници да кадят с кандилата, точно този човек би имал какъвто и да е останал престиж и запазено доверие, за да се бори за място в Парламента. Пред кого? Защо?

Все пак имаме „светлия“ пример на Софиянски.

Много се надявам и шокиращите случаи със самозапалване на граждани да получат честното си и подробно отразяване в медиите, така че срещу саможертвата на тези хора да получим поне истината.

Също така ми е интересно, колко човека реално смятат, че Станишев е способен на каквото и да е позитивно (ляво) действие за народонаселението, или както един мой познат (ляв) журналист каза наскоро – „Станишев смята просяците за неща, върху които стъпваш в дъждовен ден, за да отидеш на опера “.

Идват избори, които може би ще подложат България на изпитание, което през 2005г за малко избегнахме –  патова ситуация в Парламента, в която нито една от партиите не е способна да събере около себе си жизнеспособна коалиция. В момента, за да не загубят гласоподавателите си, всички партии се кълнат, че никога, ама никога няма да направят коалиция с конкуренцията (със съответните изключения). Единствената всеядна ДПС няма такива дилеми, но пък нейната репутация като коалиционна булка не е за завиждане.

Като си спомним резултата от компромисите през 2005г., дали пък не беше по-добра идеята, още тогава да се направят предсрочни избори и да се разбърка малко колодата.

Сега колодата можеше да се поразбърка от новите лидери, дощли от масовите анти-ЕРП протести, но които май няма да имат лукса да разполагат с време, за да си основават партия.

(Ще изключа от анализа ситуацията във Варна, където нещата са по–многопластови и са насочени срещу мафията и политическия картел на местна почва.)

В анти-ЕРП протестите  забелязвам освен всякакви протестиращи граждани и футболни агитки и националисти (ВМРО) и известен брой активисти, образуващи нещо като „червеното СДС“ – гърмяща смес от радикални леви неомарксисти, леви анархисти, русофили (които някак си естествено преливат в червената армия и никога в бялата гвардия), недоволни БСП членове, бивши БСМ кадри, почитатели на екзотични въоръжени лица от тропически държави, „Сила“(движение с категорично леви социални искания), леви националисти от „Атака“ (искат национализация) и т.н.

С. Станишев преди години заварди кариерните пътеки в БСП само за свои хора, а отвън са останали доста енергични личности с потенциал и ентусиазъм.

Ако имаше повечко време до изборите, от тях можеше да се роди българската „Сириза“, но сега неизвестните остават повече.

И времето ще покаже.



неделя, февруари 24, 2013

Трябва ли да забраним политическите партии?

Аргумент: Политическите партии са групи от корумпирани лица, които се събират заедно, за да влязат във властта и след това да грабят и да раздават на приятели и познати. Партиите са заключили ръководните си постове за външни лица. Затова не ни трябват партии. Държавата трябва да се управлява от гражданите директно, без посредници, с мажоритарни избори,  референдуми и Фейсбук. (Седем хиляди пловдивчани искат референдум за забрана на партиите)

За мажоритарните избори вече говорих, така че няма да се повтарям, ще се спра само върху въпроса с партиите. 

Експеримент: Какво ще стане, ако забраним съществуването на политически партии и съответно въведем някой от вариантите на мажоритарни избори. (Просто няма как да има пропорционална система без партии, няма на какъв принцип да групираме кандидатите)

Исторически опит: В България вече е съществувал режим, в който политическите партии са били забранени и депутатите са избирани мажоритарно. След 19-майския преврат през 1934 година, част от военните взимат властта и забраняват партиите. Малко по-късно Н.В. цар Борис III прави безшумен контрапреврат, като си връща властта, но оставя забраната върху действието на политически партии. До смъртта на царя през 1943 година, България се управлява по начин, който много напомня сегашните служебни правителства - монархът посочва лица от различни партии, които стават министри. Сега това се нарича „Личен режим на Борис Трети“, а преди 1989г., от идейните братовчеди на сегашните протестиращи този режим се наричаше популярно и научно некоректно „монархофашизъм“. Въпреки различните критики и квалификации на режима, абсолютно всички изследователи са единодушни, че управлението не е демократично, а по-скоро авторитарно.

Какво би се случило, ако това се направи днес:

  • Първо, трябва да понесем всички негативи на мажоритарните избори, за които вече стана дума;
  • Няма да можем да избегнем групирането по интереси на политиците и депутатите. Тоест партии реално ще съществуват, но няма да бъдат наричани така, а с някакво „гражданско“ име, което ще обезмисли цялото упражнение;
  • Няма да има политически субект обаче, който да носи политическа отговорност за това, което става, тъй като официално е забранено съществуването на такива субекти.
  • В крайна сметка, очаквам постоянни протести, водещи до политически криза и непрестанни избори, национални и частични, както и служебни правителства, назначавани от Президента, водейки до режим много близък на тоя между 1934 и 1943г.
  • Олигарсите и други външни интереси ще могат много по-лесно да купуват отделните депутати, зад които няма да има партия да ги защити, нито пък силни медии, които да разкриват проблемните сделки.(Колко силни са медиите по места)
  • Тъй като негативните настроения, подозренията и лошата оценка за работата на държавата няма да отпаднат а вероятно ще се засилят, те ще се насочат вече към самите представителни институции на държавата – Народното събрание, Президентството, Общинските съвети, искайки промяната или отмяната им, критикувайки въобще смисъла от съществуването им. Защото наистина няма голям смисъл от Народно събрание без групиране на депутатите в партии, които заедно да изработват становища и мнения по отделните законопроекти. На практика е невъзможно един депутат да обхване целия спектър от законодателство и проблеми, които се решават там и да вземе съвсем сам решение, преценявайки абсолютно всички последици от него. 
  • Само си помислете как ще трябва да се взима решение кой депутат в коя комисия да заседава.
  • За да се компенсира дефицита в представителната демокрация, ще компенсираме с пряка. Непрекъснато ще има референдуми, в които някои лидери ще се специализират в участие в няколко конкурентни инициативни комитети, защитаващи различни каузи, които ще имат свои имена. Вместо ПП „ГЕРБ“ ще имаме ИК „Бойко Борисов“ или ГК (граждански комитет ) „ГЕРБ“

Ще стигнем до режим с добре развита изпълнителна власт, а другите власти никакви няма да ги има, включително и медиите няма да имат гаранция за свободно действие. Как му се викаше на това?

Снимката е от тук

Мой коментар: Голямата вина на българската политическа класа се намира в това, че от 2001г насам, партиите са демонизирани от всеки нов играч на политическата сцена, който основава „широко народно движение“, „политически борд“, както и има навика да води политическото летоброене от себе си. Това е разбираемо в краткосрочен план, но катастрофално в дългосрочен. Подобна криза близо до катастрофа на политическото наблюдаваме днес.

Трябва ли да намаляваме броя на депутатите?

Аргумент: Правим твърде много разходи за неефективна парламентарна работа. И без друго избирателната система е пропорционална, тоест, необходимо ни е да знаем само кой влиза в парламента и какво е съотношението между политическите сили и същата конфигурация може да бъде възпроизведена с по-малко депутати, за които могат да се похарчат по-малко пари. В пленарна зала често няма никой, а някои депутати дори не стъпват в Народното събрание през целия мандат.

Експеримент: Какво ще стане ако намалим депутатите на 1/3 от сегашния брой, например станат 80?

Исторически опит: Почти всички Народни събрания до 1944 година са с по-малък брой на народните представители от 240 . Това е така, защото се избира по един народен представител на 20 000 души, а населението непрекъснато променя броя си. Но има и специален експеримент за радикално намаляване на броя на народните представители. На 10-ти декември 1882-ра година в Третото обикновено народно събрание влизат само 47 депутати, избирани при това с образователен ценз и по-сложна избирателна система. Мнозинство печели Консервативната партия. Изработва се проект за нова Конституция с повече правомощия на българския княз ;) Тоест властта се преразпределя в полза на по-едрите собственици и княза.

Не ми се вярва точно този ефект да търсят сегашните протестиращи.

Следствия, ако намалим броя на депутатите днес тройно:


  • Броят на народните представители ще намалее и ще намалеят разходите за заплати, командировки, настаняване, бензин на народните представители.
  • Едва ли ще намалее броят на обсъжданите закони, което означава, че всеки народен представител ще има три пъти по-малко време за всеки закон.
  • Ще трябва да бъде намален броят на парламентарните комисии и времето в което ефективно заседават и взимат решения. Законите ще се изработват по-бавно или по-некачествено.
  • За да се компенсира липсата на време на депутата, ще му бъдат назначени експерти и помощници, които без да са упълномощени от народа, ще трябва да взимат решения по законопроекти. Ефектът от спестените пари ще изчезне, а представителността ще намалее.
  • Един депутат ще представлява три пъти повече граждани от сега, което означава, че шансът да попаднеш в приемната на депутата, за да поставиш въпрос, или депутатът да обърне внимание на даден остър местен проблем, или пък просто да вземеш интервю от даден депутат, намалява три пъти. Три пъти по-трудно става за гражданското общество да поставя въпроси пред депутатите. 
  • Ще намалее три пъти вероятността да бъдат представени малцинствени интереси в Народното събрание, защото всяко депутатско място става три пъти по-ценно за партиите, които ще са три пъти по-неотстъпчиви да правят коалиции с малки партии. 
  • Ще има по-малко малки партии в парламента, което означава повече непредставени в парламента обществени интереси, което значи повишено напрежение в обществото, което означава повече протести и повече разходи за сигурност и пиар.

Много е възможно да се получат същите следствия като през 1882-ра година - повече власт в ръцете на едрите собствености и олигархията, повече власт в правителството (и евентуално в Президента).

Не трябва да се намалява бройката на депутатите. Може би дори е добра идея увеличаване на броя на депутатите, за да се постигне по-добра представителност и да спадне общественото напрежение извън парламента, както и да има повече глави с повече гледни точки, които да мислят върху законите.

PS. Имам реален опит с комуникация с депутати и с парламентарни комисии. В крайна сметка всичко се свежда до телефоните, на които можеш да звъннеш, за да те поканят на парламентарна комисия, или пък на броя хора които можеш да спреш в кулоарите, за да им обясниш защо си там и какво трябва да направят, за да защитят обществения интерес. И в момента не е лесно, не виждам защо насила да го правим по-трудно. А ако гражданската активност в България скочи и се увеличи броят граждани, които реално се интересуват от законодателния процес и аз се надявам това да стане възможно по-бързо, жизненоважно ще е да може по-лесно да се установява контакт с депутатите и с парламентарните комисии. На никой не му трябват недосегаеми депутати. Повярвайте, няма никакъв смисъл от намаляването на бройката, дори незначително.

събота, февруари 23, 2013

Трябва ли ни мажоритарна избирателна система?

Аргумент: В момента депутатите се редят в листи и затова депутатите са по-предани на шефа на партията, отколкото отговорни към избирателите си.

Експеримент: Какво ще се случи, ако разделим местата по едномандатни избирателни райони и във всеки район само един може да спечели?

Исторически опит: На последните избори, 30 от депутатите бяха избрани мажоритарно. Съотношението беше – 26 депутата ГЕРБ, 5 депутата – ДПС.

Екстраполирайки резултатите (тоест, хипотетично разпределяйки всички мандати по този начин), крайният резултат в Парламента би бил приблизително – 40 депутата ДПС, 200 депутата ГЕРБ.

Следствия:

  • Управляващото мнозинство би било много стабилно;
  • ДПС винаги присъства в парламента;
  • Малцинствените гледни точки остават непредставени в Парламента. Партия, която би била с 15-20% влияние в обществото (колкото в момента имат най-силните) и би имала по сегашната система стабилно присъствие в Парламента, е възможно въобще да не попадне вътре. Тоест – ще има големи групи граждани, които не са парламентарно представени и които ще ползват извънпарламентарни средства, за да защитават интересите си – натиск, стачки, протести, революции, насилие.

Съотношение на силите на последните парламентарни избори.

Поради гарантираното присъствие на двете най-големи партии във властта, около тях ще обрастне с всякакви олигархични структури, медии и пр., а властта плавно ще прелива в икономиката.

Извънпарламентарните партии ще се радикализират и маргинализират.

В крайна сметка – това, което печелим като стабилност в управляващото мнозинство, го губим многократно като стабилност в обществото. Следват повече запалени коли и счупени прозорци на улицата и по-уверено и неотстъпчиво правителство в кабинетите, накланящо цялата система към повече авторитаризъм.

сряда, февруари 20, 2013

Никога не са били алтернатива

Засипват ме с въпроси отвсякъде:

„А сега какво ще правим, като падна правителството?“
„Нали за това напирахте блогърите и прогресивните журналисти? Диктатура и т.н. глупости.“
„Кой ще дойде? Не искам Станишев.“

Ами на първо време трябва да се отърсите от мисълта, че Борисов и ГЕРБ (доколкото казваме Борисов, разбираме ГЕРБ, казваме ГЕРБ, разбираме Борисов) са някаква разумна алтернатива на каквото и да е.

Може би трябва да се усети, че компромисът „избираме ченгета - мутри, които ще се награбят, но поне ще въведат ред и ще накажат бившите си конкуренти“ е бил една илюзия за нещо ново и хубаво, спестяваща необходимостта да се избира наистина.

Няма как това безхарактерно мекотело (имам предвид премиера) да е бил алтернатива за нещо и никога не е бил алтернатива, просто сега се видя колко му е характера, изправен пред някакво предизвикателство. Готов е да стовари всичко върху тройната коалиция, Президента, върху Парламента, върху Дянков... само и само да не носи отговорност, само и само да не реши проблемите, които сам създаде.

Това някой нарича алтернатива?

Всички други са по-добре. Имате целия спектър ляво-дясно на изборите, включително и еко-партия, която тепърва ще се доказва. Дори клоуните от РЗС и Атака изглежда имат повече характер от Бойко Борисов и ГЕРБ (PS. Или всъщност са точно на едно ниво с тях), които може да ги търсите само да режат лентички, но не и да отделят 20 провокатори-хулигани от мирно протестиращи, или пък да защитят закона или поне да кажат истината за електроразпределението и за всички останали батаци, които създадоха през последните години.

Ако ви е страх че ще кривне нанякъде партията, за която бихте гласували, сега е момента да се присъедините към нея и да и влияете отвътре или да се присъедините към новите партии на „протестиращите“, които чувам по телевизията, че се създават.


PS: Горещо, горещо от Фейсбук!
Кадри от митинга в подкрепа на Бойко Борисов пред народното събрание, днес 13,30 (снима Найо Тицин)

вторник, февруари 19, 2013

Протести, интервюта, прехвърча сняг

Днес беше ден, наситен със събития.

Помагах на Отворен парламент и Полина Паунова в интервюто им с министър Томислав Дончев, който е поредната ярка комета на небосклона на ГЕРБ. (Ако сте забравили, с колегата Генов направихме едно видео-интервю с него точно преди година)
 


Само за броени години министър Дончев се телепортира от НПО сектора през местната власт до най-отговорния министерски пост в държавата (след премиерския). Ако не друго, поне ще му остане неизличим спомен.

Дончев сяда на най-горещото министерско кресло, готов всеки един момент да бъде изхвърлен от него, ако Г-партията и народът пожелаят. Някои хора ги влекат този тип силни усещания.


В интервюто няма големи изненади. Министърът не е готов да говори за това, което се изсипа изневиделица върху главата му и разговорът се върти около поста, който всеки момент ще напусне.

Едно от въпросчетата:

ПП: До края на тази год. трябваше да постигнем 54% от жизнения стандарт на ЕС. До каква степен ще изпълним целта? 
ТД: Това вероятно е целта по НСРР. В момента е 45%. С колко ще доближим 54% зависи от годината. Програмния период свършва 2015 г.

Докато течеше интервюто, от площада отдолу започнаха да се чуват свиркания и викове „оставка“. Това беше протестът срещу разрешението да се разшири значително строителството в планината над Банско. Краят на мандата е и хора на отговорни постове трябва да връщат услуги. Или парите. Дето се вика „няколко дни срам, цял живот богати“.

Не смятам, че трябва да се разрешава строителството над Банско. Това ще попречи на хората, презастроили града, да понесат наказанието на клиентите. Подкрепям протеста.

Събирането започна пред сградата на бившия партиен дом и постепенно запуши бул. Дондуков пред Министерски съвет, където демонстрантите изразиха отношение към взетото решение за Пирин, към роднините, сексуалните предпочитания и работното място на министър-председателя, пожелания за благоденствие на гората и планината, както и изразиха желание за физическото преместване на бизнесмени от „Алеко“ на друго място.


Ето и кратко видео от събитието:


Докато течеше протестът, на площада пред президентството се проведе безплатно изложение на полицейски коли.



Много моля специалистите - архитекти, строители и домашни майстори да ми кажат – наистина ли ми се струва, че след ремонта нещо не е наред с влагата в долната част на колоните на сградата на Министерски съвет и камъкът се разрушава?





Дано не съм прав


Енергото има трески за дялане,  но те нямат нищо общо с „озвучените“ проблеми. Виновни за преките искания на протестиращите е държавата в лицето на ДКЕВР, КЗК и министър-председателят.
Дано не съм прав
ЧЕЗ напускат страната по една или друга форма. На тяхно място идват руснаците в лицето на ТИМ.
Протестите спират. Междувременно Б.Борисов се е разплатил и с другите си спонсори

понеделник, февруари 18, 2013

Повелителят на мухите (за европейско развитие на България)

В началото на миналата седмица в кабинета на премиера се е провела среща, на която са присъствали премиерът Бойко Борисов, Симеон Дянков и председателят на парламент Цецка Цачева, научи OFFNews. На нея Борисов се е държал много остро с Дянков и го е обвинил за ниските доходи и жизнен стандарт на българите. (източник)
Отиде си поредният министър, сдъвкан и изплют от „благодетеля“ си. Отиде си поредният човек, който създаваше илюзията за европейско и рационално лице на управляващата партия.

Горчивата чаша до дъно. Снимка: bnews

Във Фейсбук ми задават въпрос, дали след 10 години ще има хора, които с умиление ще си спомнят за премиера Бойко Борисов?

Разбира се.

Виждате как има хора, които след повече от 20 години историческа дистанция с умиление си спомнят за много по–лоши хора от сегашния премиер, например за виновни за геноцид военопрестъпници, тъй че и Борисов със сигурност ще остане в историята с малки групички верни фенове, които на маса ще кълнат „заговорите“ срещу него, които са му попречили с желязна ръка да изпрати целия български народ в опасаната с магистрали и прободена с метро страна на средноевропейското щастие.

Десетки години ще продължават споровете за сегашния облик на София и за метростанциите – дали със самото си съществуване подсказват съществуването на самостоятелна, генно–съвършена българска цивилизация или пък наобратно – доказват дребнавостта на сегашните управляващи, които заради дребна момента изгода натовариха бъдещите поколения да плащат за нашите комплекси и компромиси.

Дали ще ми е жал, че Бойко Борисов си тръгва от властта, както изглежда в момента?

Не, няма да ми е жал. Греховете на премиера Борисов са толкова много и толкова тежки, че ще трябва повече от един реформатор да се помъчи с авгиевите обори на неговото наследство. За няколко евродепутата в повече Европейската народна партия призна за „свой човек“ сегашния български премиер и нанесе трудно възстановими щети върху имиджа на българската десница и върху десните идеи въобще.

Дали ми е съвестно, че съм „клатил лодката“ на това правителство? Не особено. Жертвал съм личните си политически амбиции да членувам в партии и да влизам във властта, за да мога да говоря това, което мисля, а не да се съобразявам с партийни позиции, за да не робувам на политическа целесъобразност или да участвам в някакъв политико–икономически–медиен картел, само за да поддържам имиджа си на „играч от отбора, който някой ден ще вземе властта и ще донесе благоденствие на всички, а дотогава да си трае“.

Няма как да направиш ляв и десен завой едновременно, колкото и да се стараеш. Двойнствеността на „идеологията“  и на същността на ГЕРБ, включваща тодорживковска носталгия и дясна политическа програма, юпита и мутромилиционери, смяната на позиции по време на отговорни кампании (АЕЦ „Белене“), желанието да се харесваш хем навън на всички, хем вътре в страната, няма как да не ти изиграе лоша шега.

Политиката е като икономиката – има си закони, които не трябва да не нарушават, а ако се нарушат, трябва да се плати за грешката.

„Трети път“ не съществува, както подсказва световния исторически опит. В крайна сметка, стъпка по стъпка, с нежелание и съвсем малко преди изборите ГЕРБ взе решение коя от двете му същности му е по–важна  и уволни другата – европейско–дясната или мутро–милиционерската? Оставям ви сами да се сетите.

Кой ще вземе властта и има ли алтернатива?

Не ме интересува има ли в момента алтернатива. Историческата необходимост (т.е. неволята) ще създаде такава алтернатива, ако трябва.

В момента, в който на 10–ти ноември 1989г. падна Тодор Живков, много от хората, чули изумени новината по радиото или телевизията, не подозираха, че те ще станат новите политици на прехода и ще трябва почти от нулата да построят алтернативата на 45–годишното комунистическо управление.

Тогава от червените среди се носеше вой на умряло за „кадрите“ на БКП, които трябвало да бъдат запазени, защото „неформалните групи“ (както управляващите наричаха скромно опозицията) нямали характера, опита, познанията и личностните качества да се справят.

Същите тези кадри на БКП, за които Тодор Живков насаме е давал оценка, че са 80% негодни за новото време.

А в момента България е в много по–добро положение отпреди. Нито сме в икономически колапс, както през 1990–та (макар че правителството на Борисов си поигра с огъня), нито пък липсват достатъчно подготвени хора, разбиращи от политика и икономика, които да се заемат с нещата, ако се наложи.

Задачата е само в тяхната мотивация и организиране, което е тривиална задача на фона на предизвикателствата от 1990–та или от 1997–ма година.

заглавието е препратка към тази книга

петък, февруари 15, 2013

Тъжният край на „Царската пиеса“ с Тодор Колев

Тодор Колев, както и Калоянчев преди него, беше една от константите, които са ме съпътствали през целия ми живот и едно от нещата, които са правили за мен България по–добро и по–смислено място за живот.

Когато бях съвсем малък, обичах да гледам смешките му по телевизията и много добре помня, когато се появи на сцената с „Иръпшъните“ в телевизионната новогодишна програма за посрещане на 1979г. с образа на циганина–музикант, който го съпровождаше до края на кариерата му и с който направи някои от най–добрите си изпълнения.



Поне два от филмите му останаха в безсмъртната българска класика – „Опасен чар“ и „Двойникът“, от които останаха крилати фрази, радващи се на още по–голяма популярност дори от филмите му.

„Роднина, милиционер, роднина, милиционер...“

През 2000г прочетох автобиографията му – „Варненското софиянче от Шумен“, която препоръчвам на всеки, който иска да научи повече за историята на България, българския театър и култура през втората половина на 20–ти век. В нея се съдържат достойни за филмиране златни страници за живота на българските дипломати в Канада (където авторът беше културно аташе в зората на демокрацията)

Изключително бях разочарован, когато разбрах, че е бил доносник на ДС, но заради изключителния му талант народът му прости и не му го натякваше. За разлика от други подобни нему обществени фигури, които не просто бяха сътрудничили, но и бяха писали злостни доноси.

Ето още едно доказателство, че от отварянето на досиетата ще пострадат най–вече тези, които имат от какво да се срамуват и че трябва най–сетне да отворим всичко окончателно.

В негова памет искам да ви предложа една гениална комедия, много любима, но малко позабравена днес и учудващо актуална – „Царска пиеса“. За културата, за театъра, за бунта на творците и за конформизма на писателите ;)





Безсмърният Ястребовски от „Опасен чар“

понеделник, февруари 11, 2013

Класовата борба в архитектурата и „Изворът“


След моя първи неуспешен опит преди няколко години с творчеството на Айн Ранд (родена като Алиса Розенбаум в Русия), с „Атлас изправи рамене“, преди около 2 месеца реших да се пробвам на „Изворът“ (The Fountainhead), в оригинал.



Защо?

Защото, въпреки разочарованието ми от „Атлас...“, няколко мои познати – програмисти, млади предприемачи и корпоративни мениджъри ми признаха, не само че са се преборили с горепосоченото тритомно страшилище, но също така са изръшкали и „Изворът“ и смятат, че тези книги завинаги са променили живота им.

По света и у нас има подобни истории – например за индийската предприемачка, прочела 50 пъти книгата и за Калин Манолов, който именно в книгите на Ранд е намерил вдъхновението, за да започне бизнес (виж интервюто му за сп. Форбс, бр. 19, октомври 2012г.).

Освен това, Айн Ранд е един от съвсем малкото писатели (сещам се само за Джоан Роулинг и Толкин), които реално имат клубове в България.

Стига бе! Трябваше да разбера какво се крие зад всичко това.

И тъй като проблемите на архитектурата са ми по–близки от  тези на стоманолеярните и на жп транспорта, а „Изворът“ е осезателно по-тъничката тухла от двете, хванах я за рогите и я зачетох.

Книгата върви с различно темпо. Някъде на първите 20% бях отчаян, че това нещо не става за четене, но се насилих да продължа. Особено мъчителни са пасажите, в които Хауърд Рорк, главен герой във всеки смисъл на тази дума, не участва. Обаче се насилих да чета –  трябваше и да си заслужа свещеното право да критикувам, защото знаете, у нас това право не го дават на всеки ;-)

След това, някъде в последните 20%, темпото се забързва, и ако не друго, то поне съспенс (демек чудене + нетърпение какво ли ще стане след това) има, докато стигнем до истински гръмовния финал.

Чисто литературно, това е една плоска история, страдаща от свръхтегло, която може да бъде разказана в три пъти по-малък обем и сигурно, с по-голям успех.

Героите са плоски и не се развиват. Всеки един от тях е завършен като характер още преди са стъпи на страниците на книгата и от самото начало има достатъчно подсещания как точно ще свърши неговата сюжетна линия.

Героите не си общуват като обикновените хора с кратки фрази и изречения, а както в средновековните рицарски романи си изнасят кратки лекции по философия в които държат да изяснят своите пълни виждания за мотивацията, която ги движи, постъпките, които смятат да извършат в момента и последиците от решенията си, като пълнежът на всеки герой са неговите морално-философски възгледи, а останалото е несъществено.

За да не съм черноглед докрай, трябва да кажа, че тази книга притежава едно сериозно достойнство – това е истински епос. Героите в нея са остриетата на могъщи глобални сили, които със страшна енергия се сблъскват една в друга и произвеждат невероятни по сила конфликти и сеизмични вълни, разлюляващи цялото общество.

Но защо,  въпреки епичността, тази посредствена литература с неубедителни герои, с комична мотивация и слаб диалог, притежава и днес култов статус, половин век след първото си издание?

Това е заради идеологията, в която авторката се кълне и която е вградила в текста под формата на модерни притчи.

Логичният хепиенд на творбата се състои именно в пълната и окончателна победа на тази идеология.

По жанр романът напомня вече позабравеният в България „производствен роман“ в който моралната проблематика се свежда до това кой колко добре се труди и (пре)изпълнява плана. Тоест, и при Ранд, и при производствения роман човек е сведен само до мислеща машина, напълно посветена на своята трудова функция, като единствено мотивацията ги различава. В производствения роман героите се трудят, защото искат да са верни на Партията, а в романите на Ранд, героите се трудят, защото не могат и не желаят другояче да се себеизразяват и да комуникират с обществото около тях. И затова, както в България в момента, всички техни успехи, възходи и падения се измерват с кубици, квадратни метри и километри.

Да се чете ли? Абсолютно задължително трябва да се прочете, както трябва да се прочете всяка една влиятелна книга, която създава общества и последователи.

***** Размисли върху сюжета. Ако ще четете книгата и не искате да знаете какво става, не продължавайте надолу! *****

Сюжетът накратко – младият работохолик архитект Хауърд Рорк е социопат, който има едно-едничко желание и поле за реализация – той желае да работи като архитект и за щастие е гениален архитект и работохолик.

До такава степен е обсебен от собствените си идеи, че отказва дори да изпълни задание за курсова работа в университета, заради което е изключен и до края на романа така и не успява да вземе диплома.

Чака го тежка кариера на чертожник, който трябва да работи по чужди задачи (а защо не си взе изпитите в университета бе, майна!?) и който мъчително трябва да печели авторитет и клиенти и да се бори със зъби и нокти за всяка сделка.

Рорк не е гений на продажбите, той презира умението да се продава:

„Аз имам клиенти, за да работя, не работя, за да имам клиенти.“

Социопатията сериозно му пречи в живота. Изнасилва жената, която харесва. На съдебния процес, на който трябва да защити сградата, която е създал, вместо да говори и да обяснява защо всъщност е прав, показва архитектурните ѝ планове. Сам в офиса със седмици чака обаждания от клиенти и дори отива да работи в каменоломна, но не прави никакви усилия да си потърси сам работа, а чака работата сама да го потърси.

Интересно, че Гари Купър в главната роля на филмовата адаптация на романа (най–отдолу вграждам целия филм) прави невъзможното, за да вкара някакви емоции в образа на Рорк, допълвайки ключовите реплики с многозначителни гримаси и език на тялото, което напълно противоречи на образа от романа, който никъде не издава емоциите си.

Има текстове, които приписват пророчески смисъл на тази книга на Ранд, сравнявайки главния герой с Франк Лойд Райт (който официално се смята за прототип на героя) или със Стив Джобс, като духовен наследник.

Едва ли има нещо по–далечно от истината. Франк Лойд Райт има живот доста по–интересен и противоречив от този на Хауър Рорк в „Изворът“, а животът и делото на Стив Джобс, дълбоко пронизан от духовни търсения, виртуозни техники в продажбите и откровени манипулации, меко казано, не отговаря никак на аналогията.

Доста смешна е главната героиня Доминик Франкън, която два пъти се жени за неподходящите мъже, без да ги обича, но с намерението да им преподаде важен философски урок. И в момента на раздяла им го преподава в изумителен прилив на алтруизъм, заклеймен иначе от авторката като най-големия смъртен грях.

Но да отдадем тази непоследователност на феномена на женската логика.

Учудващо, в книгата има доста (странен) секс, но няма деца. Има бракове, но те са горчиви и фиктивни. Има родители, които обикновено са в тежест на децата си.

Авторката не разбира особено обществените механизми и мотивацията на героите си, и затова заговорите играят съществената роля на белите конци, с които се зашива разпадащият се сюжет.

Заговорите са винаги в една посока – слабохарактерните, некомпетентните, мързеливите, манипулаторите се съюзяват, за да катурнат самотните, горди и талантливи работохолици, които са над пиара (и кризисния също), маркетинга и обикновената учтивост.

И то, не прости заговори, а епични заговори обхващащи всичко и не оставящи и дупчица, през която да се промуши нещичко по–различно от двуцветния свят, в който живее Ранд. В центъра на заговора е един безмилостен диктатор-манипулатор-журналист, който е оплел всички слабохарактерни хорица в мрежите си и в подходящия момент ги хвърля в атака.

Защо го правят? Защото предпочитат да вземат наготово пари от някого, вместо сами да си ги спечелят. Всички други мотивации се свеждат до тази.

Формулата ѝ работи по следната схема: талант = егоизъм = работохолизъм = сексапил = щастие = пари. Обратната схема също е вярна бездарност = алтруизъм = мързел = непривлекателност = дълбока депресия (нещастие) = в крайна сметка бедност. Между тях няма нищо.

Интересно е, че Ранд отрича всякакъв шанс политиците, религиозните лидери, продавачите и въобще хората, ориентирани професионално към влиянието върху другите хора да притежават каквато и да е морална добродетел (което също е разлика с производствения роман, където червеният поп – партийният секретар, е централна морална фигура).

Истинският човек в прозата ѝ не възприема природата като ценност, извън ценността, която камъните имат като строителен материал, желязото като руда, от която ще се отлеят стоманени греди и дърво, което ще се превърне в подпори и в черчевета. Не възприема и никаква ценност в останалите хора, освен ако не са обвързани със сексуални или парично–стокови взаимоотношения.

Нещата си идват на мястото, ако разглеждаме романа не като художествена литература, желаеща да покаже живота такъв, какъвто е, като ирационално, хаотично и шарено явление.

Трябва да го разглеждаме като религиозен текст, в който отделните случки имат значението на поучителни притчи, даващи указания за моралното и вярно поведение в разнообразни житейски ситуации.

Всичко е предопределено в тази религия. Ако си се родил грозен, без особени таланти и незабележим, нищо не може да те спаси  да не свършиш в айнрандовия ад, от който няма измъкване, защото в религията ѝ няма изкупление и прошка.

Това е марксизъм наобратно – пак има враждуващи класи и класова борба, само че в случая лошата е работническата класа и нейните популистки и манипулативни лидери, а добрите са самотните герои – предприемачи и професионалисти (които в „Атлас“ дори вдигат стачки, но за тях друг път, когато поне догледам филмовата трилогия).

Оформителите на книгата са усетили нейната полярност и всички оформители на корицата по правило избират схематични, индустриално–оптимистични илюстрации.

Ще се радвам да чуя и други впечатления от авторката и от творбата.

Оказа се, че съм се сблъсквал с „Изворът“ и преди. При другарката Недкова от гимназията (още една причина, заради която трябва да се прочете) бяхме правили диктовка със следния пасаж:
The drawings of Cortlandt Homes presented six buildings, fifteen stories high, each made in the shape of an irregular star with arms extending from a central shaft. The shafts contained elevators, stairways, heating systems and all the utilities. The apartments radiated from the center in the form of extended triangles. The space between the arms allowed light and air from three sides. The ceilings were pre-cast; the inner walls were of plastic tile that required no painting or plastering; all pipes and wires were laid out in metal ducts at the edge of the floors, to be opened and replaced, when necessary, without costly demolition; the kitchens and bathrooms were prefabricated as complete units; the inner partitions were of light metal that could be folded into the walls to provide one large room or pulled out to divide it; there were few halls or lobbies to clean, a minimum of cost and labor required for the maintenance of the place. The entire plan was a composition in triangles. The buildings, of poured concrete, were a complex modeling of simple structural features; there was no ornament; none was needed; the shapes had the beauty of sculpture. 
Ето и филма, ако имате желание да разберете за какво става дума, ама много не ви се чете:(сюжетът е окълцан, обаче!)

понеделник, февруари 04, 2013

Вампирясала „Демокрация“, нов късмет

Днес жертвах 80 стотинки от личния си бюджет за наново пръкналата се „Демокрация“.

Вестникът изглежда по–луксозен от спартанския си предшественик, който умря преди около 10 години – цветен печат, разнообразни рубрики.


От първа страница е ясно, че това е изданието на хората, които са хванали „марката СДС“ за шлифера, тоест Кабаивановото седесе, но пък са удивително скромни, за да си го признаят, самонаричайки се „Национален седмичник за политика, общество и култура“.

Защо бе, джанъм, нали имате „марката“?

Следи цифричките в картинката, следва анализ.

1. Най–важното място, под главата и над сгъвката е отделена за политическа карикатура на Валери Александров, в която без думи се изразява отношението към наскоро преминалия референдум за АЕЦ „Белене“.  Червени прасета (избиратели, политици?) сглобяват месомелачка „Референдум“, в която очевидно сами смятат да паднат. Малко загадъчно отдясно стои чертеж на месомелачката и надпис на английски  „Проект за нова политика“, който подсказва, че месомелачката се прави по чужди планове отвън, и то според хора, чийто роден език е английският? Или просто карикатурата с автор Валери Александров е рециклирана от друга подобна и авторът в бързането е забравил да смени и втория надпис.

2. Седесарското лъвче, наскоро заменено от синия хартиен лъв явно вече е минало през мелачката, защото и двете му ръчички вече ги няма като на Венера Милоска, но пък се усмихва щастливо.

3. Нали нямате съмнения, кой ще бъде показан от тоз прогресивен вестник като най–големия враг на „марката“? Не нефелният Станишев, а „подпирачът“ от Драгалевци, разбира се.

4. За да няма съмнение кой къде се позиционира, вдясно има каре с „прогнози“ кой как ще се класира в парламента и Иван Костов е ситуиран на червено–жълт фон, с питанка, която като чук се забива в главата му. На синьолилав фон са ситуирани „десните“ Кабаиванов, Борисов и Ярешки. Из анализа вътре  – „Просто и ясно – на Костов може да се разчита в тежки за БСП моменти. Така е било, така ще бъде занапред“

Смели прогнози в кръгчета и елипси. ДСБ изобразено като 
възможен участник и в двете коалиции ;-)

5. В интервюто с Емил Кошлуков също не е подминат Иван Костов, споменава се поне 7 пъти, познайте как.

(PS. Поради натрупване на напрежение във фейсбук относно тази точка, публикувам снимка на цялото интервю)




Вътре има още няколко материала,  в които се споменава Иван Костов.

Емил Кабаиванов (на парламентарната страница):

„Инициативният комитет на ДСБ помогна БСП да избегне по–голям провал. Анализът показва, че тези хора – около 20 000, които също с много усилия инициативният комитет на Костов успя да убеди да гласуват против, вдигнаха точно с толкова активността, че референдумът да стане валиден“

Васил Михайлов (познат и като Нубиеца):

„Духът напусна тялото на СДС в момента, в който той стана партия, перифразирам не кой да е, а Иван Йорданов Костов. Много политици напуснаха СДС и си направиха свои политически проекти. Това е политическа неграмотност“

и посочва вярната според него посока –

„С всичките резерви, които можем да имаме към ГЕРБ, коалицията ГЕРБ и СДС е вярното политическо решение за европейска България“
 Ми тъй де, да си дойдем на думата.

Става още по–весело с материалите, в които името на Иван Костов не присъства.

В материал, наречен „Истината за 4–ти февруари 1997 г.“ авторът Божидар Тодоров, обилно цитирайки президента Стоянов, посочва като главни действащи лица Петър Стоянов, Николай Добрев и Георги Първанов (има и снимка), без въобще да споменава Иван Костов, влизайки по този начин в дълбок задочен спор с Емил Кошлуков, който няколко страници встрани поставя именно Иван Костов в ролята на човека, овладял и опорочил събитията от зимата на 1997г.

И накрая, за да не се чудим този вестник дали е на държавотворни или на антидържавни позиции има няколко материала, които ни ориентират:

В „Капитализъм за всички?“ се препечатва антикапиталистическа критика към неолиберализма от полския „Седмичник Солидарност“

„В богатите държави вкостенелият неолиберализъм задълбочава своите вътрешни противоречия“

Уау!

„Кметът (на Банско) Георги Икономов предлага да се облекчат режимите на около 65% от територията на Пирин“,

 понеже „увлечени в проекти и финанси“ забравяме обществените и природните закони.

Тоест, дайте да строим втората кабинка на Банско, защото липсата на лифт противоречи на втория закон на термодинамиката.

Опасностите, дебнещи в Интернет, също не са забравени –

Интервю с Явор Колев: „Мамят децата в интернет със SMS за игри“ „Милион и половина всеки ден стават жертва на кибербандити“.

Това без коментар ;)

Виждам тежка дилема у създателите на вестника – хем гледат да гепят от славното СДС минало, тоест да се идентифицират със старото хубаво СДС и затова слагат лъвчето, марката „Демокрация“, марката „СДС“),  хем лъвчето не е същото, защото е без ръце, „Демокрация“–та не е същата, защото е едва брой 2 и година първа (!), хем фамозната марка „СДС“ отсъства въобще в карето на вестника, който се издава от фондация „Демокрация днес“, замислена като двойник на фондация „Демокрация“.

Хем сърби, хем боли.

Иначе обсесията на вампирясалата „Демокрация“ с Иван Костов напомня единствено на обсесията на македонските медии с България и „бугаризацията“.

Сирачетата властелини


За първи път политиците започват да разбират как колаборацията на МВР и част от медиите на страната може да се превърне в месианска основа на Властовата система и да подмени Демокрацията с авторитарна диктатура.

Ахмед Доган, Доклад на националната конференция на ДПС


 Цинизмът е, че партията, която контролира голяма част от медиите в България, чрез своя депутат от ДПС г-н Пеевски има нахалството да ни обвързва нас с медии.
Бойко Борисов, пред „Панорама“

Делян Пеевски на националната конференция на ДПС

Чия е таз медийна група? Чий е тоз страшен Пеевски, от който треперят еднакво управляващи и опозиция?

Никой май не храни илюзия, че Пеевски е българският Тед Търнър, истински self-made man (човек, който се е издигнал от нищото) и че парите, а съответно медиите, са си негови.

Непрозрачността на медийната собственост в България доведе до парадокса, тоест до закономерния извод, ако щете, че двама от най-силните политици в България днес се „плашат“ от момчето от снимката. 

Майтап! Диктатурата в България, както я разбират Доган и Борисов и за чиято жертва се представят, е с баща неизвестен.

Отново с нещо да сме първи в света, отново повод за национална гордост – безлична диктатура.

Уж периферният въпрос за медийната собственост в България става централен за властта и демокрацията. 

И за това, кой ще спечели следващите избори. 

Известно е, че парите за финансиране на амбициозната бизнес експанзия на тази медийна империя идват от КТБ. 

Чии са парите в КТБ? Банката държи много държавни пари, но това не е най-важното. Много по-важно е кой и как решава какво да се финансира с тях. 

Знаем например за един проект, който се прави заедно с руски (а вероятно и сирийски) капитали.

Сега ни остава да наблюдаваме, кого медийната група ще погали, а кого – със сабя по глава.

PS. Бойко Василев предрече, че интервюто му с Бойко Борисов ще бъде многократно цитирано. Понеже не му се сбъдва интензивно все още пророчеството, реших да му дам едно рамо.

PPS.  Днес Милко ми припомни Ботев:
Тук гние голям патриот -
редакторът на "Народност", -
знаменит беше идиот
и прочут само сос подлост


Споделените неща на Комитата

Виж какво споделям , заслужава си повече от това, което пиша. (старите споделени неща)