неделя, юни 30, 2013

Ще имаме ли нови изборни правила?

Протестът иска

1. Оставка на правителството;
2. Нови избори;
3. Нови изборни правила;


Комбинацията от необуздан популизъм и тънки сметки в техния проект обслужва само тях, насочено е към разбиване на коалициите от по-малки партии и към служебна победа в предлаганите мажоритарни (едномандатни) райони.

Тъжно и предсказуемо.

Състоянието на Изборния кодекс е творение на ГЕРБ, които съзнателно саботираха промяната на изборните правила, естествено в своя полза и превърнаха изборния процес до голяма степен във фарс.

Дори и в опозиция и в такава ситуация, те запазват стандартното си чувство за (без)отговорност и желанието си за служебна победа.

Затова, ние гражданите някак трябва да поискаме корекция на поне най-важните изборни дефекти, дупки и вратички, които съществуват в момента със следните мерки:

1. Пропорционална система и преференция с нисък праг;
2. Актуален регистър на избирателите; 
3. Ясно маркиране на платената политическа реклама и публичност на договорите. Санкции за неспазване;
4. Безплатно отразяване на кампанията в обществените медии; 
5. Методиката за определяне на резултата от изборите да е част от Кодекса;
6. Гаранции за сигурността на изборните книжа и бюлетини; 
7. Промяна на правилата за издигане на независими кандидати (сваляне на прага за подписката);
8. Всеки да може да провери в коя подписка фигурира;
9. Процедури и регистър за жалби и сигнали;
10. Съдебен контрол върху изборната администрация;
11. Допускане на наблюдатели на всеки етап;

С малко повече подробности как точно да стане можете да видите в писмото до Мая Манолова

Много важно уточнение – горните правила трябва да бъдат спешно приети под обществения натиск от сегашния парламент максимално бързо, като това по никакъв начин не трябва да забавя ОСТАВКАТА на Орешарски – тя трябва да стане максимално бързо и неизбежно като изгрева.


петък, юни 28, 2013

Тъжната съдба на шахматните пешки.

Понякога в тоя блог си пробвам късмета да правя прогнози за това, което ни чака в бъдеще. Веднага след изборите предрекох бляскаво политическо бъдеще на „Атака“ и на нейния лидер Волен Сидеров.

Нямаше къде да сбъркам, си мислех аз – Атака може да играе много по–правдоподобно ролята на опозиция в парламента от ГЕРБ и така, стъпка по стъпка, натрапвайки на публиката сравнението между дезориентирания Борисов и целенасочения Сидеров, на час по лъжичка да поглъща електората на Борисов (или поне по–неориентираната част от него) така, както боа поглъща сърничка. На Сидеров просто му остава лесната задача да реве като магаре от парламентарната трибуна и от медиите и да бие по един зад врата на Борисов всеки път, когато Борисов допусне грешка, а Борисов и без друго прави повече грешки от верни стъпки откакто е опозиция в новия парламент.

Днес се вижда отчетливо, че това бъдеще е погребано и не бих казал, че ми е много жал за тази прогноза.

Приятно бях изненадан, когато открих, че и Самуил има подобна теория.

За щастие бях сбъркал и като бях извадил от сметките и активната средна класа, решавайки че завинаги е потънала във вътрешната емиграция на професията и семейството.

Добре, но къде сбърках? Очевидно сбърках, смятайки че Волен Сидеров и Атака имат работещ инстинкт за самосъхранение. Че кой се самоубива така, прибързано, на гола поляна, при доста позитивни изгледи за бъдещето?

Ето тук е и грешката ми – не е правилно да се разчита на тези инстинкти, както не е правилно да се разчита на инстинкта за самосъхранение у шахматната пешка. Тя, наистина може да се превърне в царица (накъдето беше тръгнал и Сидеров), но главната фигура в неговата игра – невидимият владетел, който дърпа конците му, пожела да го принесе в жертва още в първите ходове на играта.

Така че Сидеров няма да бъде първа политическа сила в следващия парламент, а може дори и да не влезе в него.

Втората ми грешка е свързана със оценката ми на вероятността за самоубийството на БСП и ДПС. Стойчо често казва, че БСП са идеалната опозиция и това е вярно – те са една компетентна и доста активна парламентарна опозиция (с лоши идеи, но това е друг въпрос) и след като се мариноваха четири години в опозиция, очаквах че, преминали през опозиционния катарзис (да, нарочно го употребих  ;)) ще могат да лавират и да прокарват интересите си доста по–добре между формалните претенции на европейските партньори и що–годе добрия тон в политиката.

Но, изненада! И БСП, и ДПС се държат така, като че ли нямат четвъртвековен опит в демократично избран парламент и управленски опит от няколко мандата, провеждайки същата самоубийствена политика на шахматната пешка.

„Защо? Защо им трябваше на баир лозе?“ – се питахме заедно с приятелите ми, докато „поздравявахме“ от площада най–късо управлявалия неслужебен кабинет след промените.

Отговорът, изглежда, е същият – защото не политиците взимат решенията, а конците се дърпат от други кабинети, които нямат проблеми да жертват по някоя фигура в голямата игра. Тоест, теорията, която колегата Генов изложи в студиото на bTV, че всичко опира до краденето от контрабанда, европейски пари и държавни поръчки, а политиката е второстепенна, изглежда най–вярна.

Ситуацията с управляващата тройна коалиция изглежда толкова нещастно, колкото пристрастен комарджия, при който са довтасали дебеловратите кредитори с написаните на ръка записи на заповед.

Можем да запишем в учебниците по история и най–бездарно пропиляната изборна победа в новата история на България след най–бездарното и безотговорно падане от власт на кабинета „Борисов“.

Какво ще се случи сега?

Както при всяка криза – хоризонтът на прогнозите е много къс. Всеки ден се случва нещо ново и неочаквано. За съжаление, проточилите се протести могат да доведат до тежка радикализация на опозицията и до потъване на рационалните и конструктивни опозиционни гласове, което изглежда е и целта на управляващите.

Но аз съм по–скоро оптимист, че правителството вече е дало оставка, само още не е решило как да се оттегли, запазвайки най–много позиции и минимизирайки щетите.

Така че, да се готвим за избори и дано този път се получи по–добре.







сряда, юни 26, 2013

Змията, дълга седем мили... това е краят, мили мои

Ден 13.

Публикувам тази песен, заедно с думите като поздрав за Михаиў Миков, според който медиите раздухват протестите, за Волен, който временно тича весело без хоспитализация, докато санитарите си гледат часовника, за да му изтече депутатския имунитет, за Серж-Буратино, който вижда умрели хора и  кукловоди от ГЕРБ, водещи протеста...  за ББ, който обещава на тези, които подозира в заговор да го убият в ареста, да им прости, ако му се извинят.



Сетих се за тази песен отново, докато днес гледах безкрайната колона протестиращи да се точи под моста на влюбените. Значи другари, съсредоточете се в текста, той е за вас (моите коментари в скобички):

This is the end
Beautiful friend
This is the end
My only friend, the end

(Отнася се и за всички горепосочени)

Of our elaborate plans, the end
Of everything that stands, the end
No safety or surprise, the end
I'll never look into your eyes...again

(Същото. Последното изречение го казвам с надежда)

Can you picture what will be
So limitless and free
Desperately in need...of some...stranger's hand
In a...desperate land

(Централен Софийски затвор, бай Ставри – строг, но справедлив)

Lost in a Roman...wilderness of pain
And all the children are insane
All the children are insane
Waiting for the summer rain, yeah

There's danger on the edge of town
Ride the King's highway, baby
Weird scenes inside the gold mine
Ride the highway west, baby

(ББ на магистралата, ВС в златната мина)

Ride the snake, ride the snake
To the lake, the ancient lake, baby
The snake is long, seven miles
Ride the snake...he's old, and his skin is cold

(Ей за тва ви говорех! Колоната е дълга седем мили)

The west is the best
The west is the best
Get here, and we'll do the rest

(Това е за Волен, специално)

The blue bus is callin' us
The blue bus is callin' us
Driver, where you taken' us
(Синият автобус!)

The killer awoke before dawn, he put his boots on
He took a face from the ancient gallery
And he walked on down the hall
He went into the room where his sister lived, and...then he
Paid a visit to his brother, and then he
He walked on down the hall, and
And he came to a door...and he looked inside
Father, yes son, I want to kill you
Mother...I want to...fuck you
(Сами си го разтълкувайте)

C'mon baby, take a chance with us
C'mon baby, take a chance with us
C'mon baby, take a chance with us
And meet me at the back of the blue bus
Doin' a blue rock
On a blue bus
Doin' a blue rock
C'mon, yeah


Kill, kill, kill, kill, kill, kill

This is the end
Beautiful friend
This is the end
My only friend, the end

It hurts to set you free
But you'll never follow me
The end of laughter and soft lies
The end of nights we tried to die
(Приключихме с вас)

This is the end


 


Има и на български кратка версия с превод.

Трудният нетерминален изход от кризата

ден 12-ти от протеста

Когато през 89-та и 90-та година обществото се опитваше да излезе от 45-годишния насилствен зимен сън, всичко изглеждаше като на Северния полюс – всички посоки изглеждаха положителни и всяка посока беше юг, т.е. по-добре от статуквото.

Или ако искате друга аналогия – всичко изглеждаше като от дъното на дупка – всички посоки бяха добри, защото водеха навън от дупката.

Правителството на ГЕРБ имаше големия грях, че злоупотребявайки с антикомунизма и с десните идеи, насила натика обществото назад, връщайки проблеми, състояния и дилеми, които мислехме, че отдавна вече сме решили и сме оставили зад себе си.

Тоест, те успяха да върнат времето назад, заради което не заслужават втори шанс докато не се превърнат в нормална партия без присъствието на Борисов и Цветанов.

Получи се така, че Държавата, която се поддържа от данъците на всички и трябваше да работи и да служи на всички, беше нападната от опасен паразит, който изсмукваше кръвта ѝ и в последните три мандата беше съюзник, развращаващ управляващата партия.

Този паразит е олигархията – група едри собственици, които дължат богатствата си на специалните отношения, които изградиха с държавни чиновници и политици, а не на идеите, трудолюбието или ефективността си. Това са богати хора, но слаби бизнесмени, които не могат да оцелеят в нормална среда и затова имат само един изход – да бъдат винаги близо до властта и постепенно да я завладяват.

Правителството на Орешарски е превзето почти изцяло от този олигархичен паразит, който няма цвят и идеология, но който може да оцелее само на топло до властта.

Крайно необходимо е да се отдели олигархичния паразит от властта и чрез обществената енергия (тоест, чрез личния ангажимент на всеки), да се съживи държавността и да се върне на гражданите.

Затова трябва да се предприемат следните стъпки:

1. Да се създаде визия за бъдещото развитие на българското общество. По принцип такива подробни визии са работа на партиите, но протестиращите днес могат поне да изработят консенсус за основни принципи и ценности, които да бъдат съхранявани, независимо кой ще дойде в бъдеще на власт.

2. От тази визия да се изведат конкретните краткосрочни задачи, които трябва да се изпълнят в близките месеци, за да запазим посоката на движение към демокрация и към отделяне от олигархичния паразит. Тук влизат най-спешните промени в Избирателния кодекс, а защо не и промяна на тактиката на протестите към по-радикални форми – блокиране на кръстовища, национална стачка и т.н.

3. След бързо провеждане на нови избори, ако на власт не дойде достатъчно решително реформаторско мнозинство, което да възстанови баланса на властите и независимостта на съдебната система, което да направи прозрачно и ефективно управлението на публичните финанси, да гарантира свободата на словото и правата на собственост, да съживи бизнесклимата и да подхване отново необходимите социални реформи, а също и да изведе държавата от пагубните енергийни и други зависимости, то визията трябва да се прецизира и отново с легални средства и чрез протести да се работи за избори и ново управление, докато получим желания резултат.

Хартата, която подкрепих вчера, казва горните неща по-подробно и може би малко по-сложно, отколкото е необходимо. Тя не е свещен текст и аз ще подкрепя всяка друга идея, която носи добри идеи за бъдещето.

Ето, например, Клаус Шрамайер, бивш немски дипломат в София предлага важни неща в допълнение

 „да се приеме нов изборен закон; да се засилят правомощията на президента и да се орежат тези на главния прокурор; да бъде деполитизиран Висшият съдебен съвет; да бъде приет либерален и прозрачен Закон за печата; да се преформулират правилата за работата на специалните служби.“ 

Като изключим идеите за повече правомощия на президента, които изискват промени в Конституцията (а в момента той няма особени права, но като си спомним управлението на Първанов–Гоце, няма и ефективен начин да бъде контролиран или санкциониран) и твърде хлъзгавия лед на Закона за печата, това са идеи, които заслужават внимание.

Но констатациите и работата, която предстои никъде няма да изчезнат, както и необходимостта протестите да продължат, докато сегашното правителство да напусне възможно най-бързо управлението, изпълнявайки един санитарен минимум искания на протестиращите, за да подготви почвата за промяната.

Ще продължаваме с протестите и с усилията докато постигнем  това общество, в което искаме да живеем.

вторник, юни 25, 2013

Какво представлява „Харта 2013“ или светът след оставката на Орешарски

В последните 1–2 дни доста хора ми зададоха въпроса какво е това „Харта 2013“ и какво пише в нея. Аз имах вчера възможността да я прочета в нейната цялост и се присъединих към нея.




Хартата се състои от констатации и цели, които първо описват проблемите в обществото, а след това набелязват стъпки за решаването им.

Може да я приемете за непартийна политическа програма за позитивна промяна.

Идеята на хартата е да подпомогне протеста, който да продължи докато бъдат постигнати целите му и най–важната от тях– незабавна оставка на кабинета Орешарски, като надникне зад хоризонта на оставката.

Отдолу съм се опитал да я представя по–кратко и достъпно. Съзнавам риска да съм минал с брадвата през някои внимателно изчиствани формулировки, така че приемете този текст за личния ми анализ, с когото не обвързвам никой друг.

(Заглавието е „Харта за разграждане на плутократичния модел на българската държава“. „Плутокрация“ е форма на олигархията, в която важните решения за държавата се взимат на тъмно от ограничен кръг богати собственици и влиятелни лица, без по никакъв начин тези привилегии да са описани в закона.)

Голямата цел – възстановяване на държавността

„За първи път след присъединяването на България към ЕС можем да се обединим около една голяма национална цел – да възстановим държавността чрез процес на постъпателно и планомерно изработване и изпълнение на подробен план за разрушаване на сегашния модел и за установяване на демокрацията и върховенството на закона. “


Констатации
  • Дефектна демокрация. Налице е
    • Дълбока криза на обществения договор и дискредитиране на държавните институции. 
    • Отчуждение на управлението от интереса на гражданите, т.е. от своите легитимни основания. 
    • Негодност на институциите да реагират адекватно на епизодичните осветявания на олигархичните зависимости („Ало, Ваньо“, разговорът Кокинов–Найденов– Борисов)
    • Корупция, която се е превърнала в основно съдържание и мотив на властта..  
  • Срастване на престъпността с държавата
    • Назначенията на Пеевски и Сидеров не са грешки или случайности, а израз на тежки зависимости в правосъдието, медиите, политическата система, банките и т.н. 
    • Държавата не просто не успява да се бори с престъпността, а сама генерира безнаказана престъпност.
    • Публичните сфери функционират като непотистки (тоест роднински) мрежи от тайни общества и корпоративни картели.
    • Службите за сигурност охраняват схемите за контрабанда, търговия с наркотици, пране на пари, източване на обществени средства и т.н., чрез които се финансира олигархията, която постепенно превзема властта, медиите и обществения живот.  
    • Съдът е слаб, защото е податлив на икономическо и политическо влияние, от твърде силната администрация и толериране на корупционните лобита. 
    • Контролните и правоохранителните органи гледат да не се бъркат в работите на олигархията.
    • Съществува безнаказаност на хората, носещи отговорност за срастване на престъпността с държавата. По правило те се разследват чак след като паднат от власт (Цветан Цветанов – последен пример)
  • Липса на медийна свобода
    • В медиите се заобикалят определени теми и факти, което осуетява възможността гражданите да си съставят мнение за истинското състояние на нещата и да взимат информирани решения;
  • Липса на нормални икономически отношения
    • Икономическата и финансовата системи са организирани на картелен принцип. 
    • Липсата на правна сигурност на едрата собственост, на изпълнението на договорите и превръщането на държавните органи в инструменти за рекет задушава независимото предприемачество и подчинява стопанската дейност на нуждата от осигуряване на протекция. 
    • Стопанските активни граждани са принудени да поддържат системата, която ги потиска, за да запазят препитанието за себе си, семействата и работниците си. 
    • В държавната администрация, силите за сигурност и сред магистратите се утвърждава културата на зависимост и подчинение – на отместването на погледа, на пасивността и очакването да дойде и твоят ред да направиш услуга, за да се появи новото очакване – плутократичната мрежа да ти “върне” услугата, като ти осигури израстване в своите рамки и структури.
    • Системата до такава степен обхваща цялото общество, че дори жертвите на репресии мълчат, за да не бъдат застигнати от още по–големи неприятности.  
    • Политическата система функционира като борса, в които се осъществява размяна на власт срещу икономически облаги.
    •  Формите на фасадна демокрация служат за легитимация на статуквото пред международните наблюдатели (тоест, да не се изложим пред чужденците), а същевременно затрудняват демаскирането и разобличаването на скритите властови центрове.
И как да се оправи всичко това? Хартата дава следните възможни решения –

Да се обединим около принципи:

  • Зряла гражданска консолидация около базовите ценности на демокрацията и европейския хуманизъм.
  • Обединение около разбирането, че човешко достойнство може да има само когато има действено върховенство на закона, гарантирано от независим съд, и от решимостта да реформираме страната си.
  • От нас зависи да живеем смислено и почтено в демократична държава, която осигурява равни възможности на гражданите си..
  • Моментът е решителен и изисква много повече от лична почтеност и добросъвестно упражняване на професията.

Да обърнем специално внимание на следните области
  • Баланс на властите;
  • По–добро управление на публичните средства;
  • По–добра защита на медийната свобода;
  • Независимост на съдебната власт;


Методи:

  • Създаване на експертни групи от юристи и общественици, които се ползват се с доверие и които чрез доброволен труд да помогнат за постигане на целите
  • Мобилизация на малки групи в ключовите сектори на вкореняване на режима (правосъдие, медии, служби за сигурност, финансов сектор, партийна система) и изработване на конкретни програми с конкретни мерки, които да се прокарат чрез локални активистки кампании, така че олигархията да бъде отстранена от местата, от които черпи власт и ресурси.
Накратко – гражданите трябва да държат под око ключовите сектори, да не се отказват и да постигнат реформи в горепосочените четири области.

Разбира се, текстът на хартата не е съвършен, но и никой не иска това от него, затова и аз няма да търся кусури. Важни са основополагащите констатации и принципи, към които се присъединявам напълно и дори бих искал по–радикални неща. Призовавам ви и вие да се присъедините (на сайта можете да го направите). Детайлите могат да бъдат обсъдени на страницата на самата харта.

Между другото, подкрепих и друг текст #СИСТЕМАТАreloaded  подобни констатации, няколко дни преди Хартата, което означава, че обществото е узряло за този тип промени.

Довечера ще се видим на протеста.

PS. Не е и голям проблем, че текстът трябва да претърпи промени. Американската конституция действа с 27 поправки, които са любопитно четиво ;)


събота, юни 15, 2013

Властта не бива да се дава пак на олигархията

Във вчерашното издание на „Гневните“, в което пак говорехме за Турция, заедно с водещата Полина Паунова се опитвахме да открием границата, при която и българите биха излязли решително на улицата.

Аз казах нещо в смисъл, че съм сигурен, че това ще стане, но нямам идея кога и как и се радвам, че все пак се случи.

На какво ли се дължи самоубийственият ход на БСП с назначението на Пеевски? (избирателите на ДПС досега не са показали, че ги е грижа), който предизвиква силни вътрешни напрежения дори в самата партия.

Общо взето до две теории стигнахме с разни познати, с които ги обсъждахме –

Първи вариант – ДПС и олихархията толкова здраво държат БСП и Станишев за топките, че ситуацията е „или-или“. Или имат Пеевски, или нямат правителство.

Ако това е така, то значи ситуацията е страшна – всички парламентарни партии в момента – ГЕРБ, БСП, ДПС, „Атака“, са превзети от мутри и олигарси и думичката „партия“ е само смокиново листо, което покрива срамотиите им.

Втори вариант – Това е перверзен начин Станишев да се отърве от примката Пеевски/Кръстева/Цв. Василев, като с цената на загуба на много политически капитал постави детето-чудо следовател-юрист на пътя на торнадото на обществено-политическото възмущение и остави „интернет интелигенцията“ като „санитаря на джунглата“ да му свърши мръсната работа. (не одобрявам термина „интернет интелигенция “ и в случая го употребявам леко подигравателно, за да се види, че не е адекватен на явлението, което се опитва да опише)

Но някак си не ми се струва вероятно – Станишев застрашава европейската си кариера, имиджа на БСП измежду европейските партньори и въобще кара партньорите да се чудят дали всъщност Станишев е по-добре от Първанов?

Искам и да видя кой ще е този шеф на западна служба, който ще прати на Пеевски секретна информация.

За мен това не е толкова важно – кой от двата варианта е по-верен. За мен е важно да си отговорим на въпроса – Как така всеки път сме в опозиция, и всеки път Пеевски е на власт (докато във властта се сменят уж непримирими противници)?!

Империята Кръстева/Пеевски започна да показва зъбите си при Тройната коалиция, стана един от най-мощните медийно-стопанско-политически фактори по време на престъпното управление на Борисов, който не се опита да я ограничи, а напротив – с удоволствие я използваше и подкрепяше, за да стане в момента силата, която реди правителството. (Въпросът за бъдещето и характера на ГЕРБ, Борисов и Цветанов ще го изясняваме подробно друг път, макар че в този блог доста се е изговорило по темата.)

Също ми е интересно да разбера, истина ли е твърдението на Атака, че ГЕРБ са осигурили кворума за избора на детето-чудо.

Вчера/днес хората излязоха на улицата и си казаха думата. Аз се надявам, след „А“, да кажат и „Б“ и ако има нови избори да не допускат партии на олигархията във властта, а по възможност и в парламента (към гореизброените добавете поне и РЗС).

Ето снимки, а най-долу има и клипче.
















петък, юни 14, 2013

#ДАНСwithme, Джаба!

Тази вечер ще има протест срещу назначаването на Делян Пеевски за ръководител на ДАНС пред Министрески съвет в София от 18,30, в който смятам да взема участие.

Нямам идея кой го организира и засега не ме интересува. Радан също е писал по темата.

Театърът, който Цветанов и Пеевски играят в Парламента, започва да се превръща в горчива гротеска и при това горчива гротеска, която ние ще платим.

Аз имам и още предложения –
Цветан Цветанов за директор на Института по български език към БАН
Николай Барекоф за шеф на БНТ
Братя Галеви - за кмет на Дупница

Сигурно помните моя анализ на герба на ДАНС, който предвещаваше лоша карма ;)

Идеята беше да се подари ГДБОП на Пеевски ли бе? Абе вие срам нямате ли, както казва Пеевски ;)

В другите градове също са обявени сборни пунктове:

  • Благоевград, Американския университет, 17:00 
  • Бургас, сградата на общината, 18:30 
  • Варна, сградата на общината, 18:30 
  • Димитровград, сградата на общината, 18:30
  • Казанлък, Лъвовата чешма, 18:30 
  • Ловеч, сградата на общината, 18:30 
  • Пазарджик пред Полицията в 18:30 
  • Перник, на площада, 18:30 
  • Плевен, площад "Възраждане", 18:30 
  • Пловдив, паметник Съединение, 18:30 
  • Русе, площад "Свобода", пред общината, 18:30 https://www.facebook.com/events/566520116732118/ 
  • Сандански, пред общината, 18:30 
  • Сливен, сградата на НТС към общината, 18:30 
  • Стара Загора, пред общината, 18:30 


 #ДАНСwithme, Джаба!


PS. На тези сега, които ще ми изтъкват предимствата на управлението на ГЕРБ във вида на „доброто старо време“, трябва да ги разочаровам - няма как управлението на ГЕРБ да е било доброто старо време, когато Пеевски, Бареков, Миро Мършата, Борисов, Цветанов и Емо Фаса бяха част от него. Имам още имена, ама да задръствам текста.

Въпросът „Сега ли беше по-добре или преди?“ не е коректен, ако всеки път на везните слагаме Пеевски със всичките му креатури, фирми и медии.

PPS. А и също – може да се окаже, че е сравнително лесно да се излезе от тази каша, защото имам подозрения какво може да се окаже, ако някой провери дипломата на Пеевски, защото...


„Чл. 8. (1) Държавна агенция "Национална сигурност" се ръководи от председател, който се
назначава с указ на президента на Република България по предложение на Министерския съвет
за срок 5 години.
(2) Председателят се подпомага от двама заместник-председатели, които се определят с решение
на Министерския съвет за срок 5 години по предложение на председателя на агенцията.
(3) За председател и заместник-председатели на агенцията могат да бъдат назначавани лица,
които:
1. имат само българско гражданство;
2. имат висше образование с образователно-квалификационна степен "магистър";“

четвъртък, юни 13, 2013

Персонален бета джаз

Продължаваме с музикантите.

Ей затуй харесвам много betahaus Sofia, че не знаеш кой ден какво интересно нещо ще ти наорганизират.

Снощи имаше Jazztory – не знам дали това е името на събитието или на групата, но бяха мноого добри. Свирели в „Суинга“ понякога. Ако някой знае имената на музикантите, ще ги добавя.

Най-отдолу съм ви сложил и клипче ;)






Благодарната публика

вторник, юни 11, 2013

Екскурзия до Костенския водопад и Траянови врата

Преди няколко месеца с мен се свърза Сашо от Тойота. Видял моя разказ за джипката, направил му впечатление и се разбрахме да се видим. Отидох, знаете къде, до последната спирка на метрото на Цариградско шосе, след изложбения център и хотела.

От дума на дума се заговорихме, че може да изпробвам новия  RAV и не се съпротивлявах много на идеята.

Но, трябваше да почакам около два месеца, защото това беше поредният план, който ми беше отложен поради прибързаната „тактическа“ оставка на Бойко Борисов.

Разходих се между колите в шоурума. Новите коли изглеждат страхотно. Само новият модел на РАВ4 не е с моя дизайн на предницата, докато новият Land Cruiser сякаш ме притегля с невидими магнити.



Много интересно как „мутират“ дизайните на колите и то само за да отговорят на фантазиите на клиентите и да отговорят на нуждите на пазара. Подобно нещо се случва и с RAV4.  Започнал като паркетен джип, т.е. SUV, с изящен дизайн (такъв имам и не си го давам), постепенно еволюира до практична кола с голям багажник и с голям просвет.

Откакто си взех моя (произведен 1998г, купен 2006г.), много си го харесвам – въпреки че вече е на 15 години, досега съм сменял само консумативи, а веднъж сменях и изтъркан съединител. Вдигал съм 170км/ч, напълно възможно е,  но някъде след 140 км/ ч в купето ми се се появяват вибрации, които не харесвам особено, а и на такива скорости гълта като змей.

По отношение на дизайна съм консерва и оформлението на всеки следващ модел на RAV4 ми харесва все по–малко, а съвременните дизайни на серията нещо въобще не ме грабват. Но може би съм предмет на естествена еволюция и таргетиране, защото в шоурума хвърлих око на новия Hilux, който е истинско бижу и отвътре, и отвън, което разглеждам като доказателство, че вероятно в предишен живот съм бил шофьор на камион или поне файтонджия.

Взех колата в събота сутринта, но нямаше как веднага да потегля към приключението, защото бях решил да взема плеенничките с мен, а Дара имаше състезание по петобой, за което се беше подготвяла цяла година. Сутринта не успях да отида на плуването, което беше твърде рано (нечовешко е – 8ч. сутринта), но успях да отида в 15ч. на бягането. На плуването Дара объркала нещо с дишането и затова беше нагълтала вода, а после се обърка малко и на кои колчета е финала на тичането, та спечели среброто!


Браво, Дара!

Но, за автомобилчето. Не бях карал досега автоматик и се притеснявах. От друга страна, всички карали автоматик казват че е по–лесно. И наистина е по–лесно, стига да запомниш няколко основни положения (моля, опитните с автоматика да не ми се смеят):
1. Работиш само с десния крак, с него натискаш газ и спирачка и това е. Левия по–добре да го държиш притиснат вляво и да не участва в действието. Чувал съм, че някои хора си връзват левия крак в началото, за да не сбъркат.
2. Ако не натискаш спирачката, колата сама си върви с около 10км/ч, както напред, така и назад. Пускаш лекичко педала и тя сама си движи. Това ми докара малко нерви, докато се чудех защо така скача с педала.
3. Няма как, трябва да се привикне и на малко по–различна динамика на колата. Имаш чувството, че караш със спътник, който ти сменя скоростите. 
4. Спускането на скорост не е възможно без включването допълнителни функции в колата. Аз така и не ги разучих как става и се спусках на спирачки. 

А сега накъде? Някъде около София най–добре. Някой беше писал скоро, че Траянови врата са страхотно място, а аз сигурно стотина пъти съм минавал покрай знака на магистралата, но  никога не съм се отбивал. Имах също идея да изпробвам колата на по–разнообразен терен – градско, магистрала и планински път. Маршрутът ставаше точно за това.


Колата толкова лесно върви, че 140 км не се усещат по магистралата, а планинското пътче го преодоля толкова леко, че я качихме там, където май е забранено – до самата крепост.



Там попаднахме на една от онези плочи, които трябва да отбележат поставящия ги, а не толкова историческото място, събитие или личност, които почитат. Ето я – плочата, чиято цел е да увековечи президента Първанов, който няколко месеца преди влизането ни в ЕС не пропуска да ни напомни за вечната борба с византийския враг. Дара веднага отива до плочата и започва да срича думите на глас. През това време от крепостта излиза предишната група, която с удоволствие наблюдава патриотично–литературното ѝ занимание.



Дара и Диди са придобили спиращия дъха навик да се катерят върху всяка по–височка скала, стена или камък, и при това гледат да го направят преди да сме успели да се обадим да слизат веднага долу. И понякога успяват!

Не съм сигурен каква част от крепостта разгледахме, защото трябваше бързо–бързо да се качваме отново в колата, понеже заваля.



Когато се скрихме на сухо заваля още по–силно и се зачудихме къде още можем да отидем наблизо. Сетихме се за Костенския водопад – може да се стигне с кола до самото място и да се скрием бързо от дъжда, ако се наложи.

Я виж ти – облакът с дъжда като че ли продължава да виси над Траянови врата, а ние обикаляме по периферията му, което ни осигурява едновременно слънце, дъжд, невероятни зелени гледки и шарени дъги на които момичетата много се кефят. На моменти минаваме много близо до дъгите.





Дара и Диди фантазират какво ще стане, ако всички минем под дъгата и те с мама станат момчета, а аз момиче.

– Тогава аз ще нося роклите на Диди, – започвам да си мечтая.

Диди, обаче, има колебания – вече ѝ се струва, че май не е голяма далавера да ставаш момче.

Аз бях идвал  на водопада преди 20–тина години, но си спомних за това място чак когато го видях на живо.

В навигацията на колата не откриваме начин да го зададем като дестинация и затова разчитаме на гармина, който си носим от вкъщи и който си работи перфектно и на български.

По пътя се срещат множество впечатляващи гледки, както и страшно много гнезда с щъркели.



Пред водопада има широк и удобен паркинг, който е почти празен. Обичам, когато има място за маневри.

Костенският водопад е място, където се смесват минерална и изворна вода и изглежда приказно. Така съм си представял мястото, където Ам–Гъл (Голъм) лови пъстърви.





Във вира под водопада се излива и тръба с гореща минерална вода, а до близката хижа има чешма едновременно с топла и със студена вода. От топлата се носи отчетлива миризма на сяра.




 „И аз бях тук!“


Прибираме се вече по тъмно.

Колата е супер и сама прави много неща. Чистачките се пускат автоматично от дъжда, автоматично се палят и фаровете ѝ. През деня светят високи габарити, което премахва необходимостта да се кара на къси. В мокро и сухо време е залепнала на пътя и дори на 140 км/ч не ѝ личи, че караме в дъжд.


Първият тур ни вдъхнови и се уговорихме, че на другия ден ще тръгнем по–рано.

(очаквайте втора част)

PS. Колата ми беше предоставена безплатно за тестове от Toyota от петък вечерта до понеделник сутринта. Трябваше да си платя бензина, както и всякакви други разходи за консумативи, ако случайно възникнат. Платих 90лева за дизел за двата дни, за да я върна с толкова гориво, с колкото я взех.

събота, юни 08, 2013

Улични музиканти, взимайте пример

Доживях уличен музикант да ми свири така, че да не ми се тръгва ;)




Накрая започна да ми прави знаци, един вид „Какво става тук, бе!“ ;)

четвъртък, юни 06, 2013

Вие сте по-големи калинки

Кой е Бойко Борисов? Опознахме ли го докато беше на власт? Разбрахме ли какво го движи? Научихме ли какво цени и какво презира в живота? Май не. Затуй направихме едно виртуално интервю с бившия премиер.

– Добър ден, господин Борисов.
– Не ми казвайте добър ден! Ако питате квесторите, аз идвам в седем, седем и половина на работа, щото така съм свикнал.

– Седнете.
– Вие се държите тук, като все едно сте спечелили изборите, а партията- победител се казва ГЕРБ и вие сте го признали!

– Чай или кафе?
– С какво право партии, три пъти по-малки от ГЕРБ си позволяват да излизат тука, да издават присъди?

– Чии калинки са по-големи, вашите или на БСП?
– Те са по-големи калинки! Много големи калинки! Още първия ден Тихолов блесна като много голяма калинка!

– Съжалявате ли, че возихте футболисти със самолета?
– Вчера, когато гласувахте първите си решения за Авиоотряд 28, не пожелахте да вкарате сделката за отряд 28, която е за над 200 млн. лева и сте взели най-нискотарифните самолети ? Защо?

– Кой е моделът на поведение, който ви вдъхновява?
– Както “Атака” в края на миналия мандат напусна парламента и каза: Ние напускаме и ще бъдем сред хората, така и ние ще бъдем сред хората ще се срещаме с тях!

– Как ще участвате в парламентарния живот?
– Депутатите от  ГЕРБ все пак ще влизат в сградата на парламента и ще критикуват от кулоарите!

– Кой е най-големият грях за вас? Какво един политик никога не трябва да прави?
– Градих държавата, откривах магистрали, а сега Орешарски ще ги открива наготово.

Цитатите са от програмната реч, произнесена днес пред парламента.


Малък коментар: Няма сила на света, която може да ме убеди, че това е отговорно поведение, че този човек е отговорен и защитава интересите на избирателите си. Надявам се и избирателите му скоро да го разберат. А претенциите му за „дясност“ – вижте му отговорите. Има ли значение кои калинки ще изберем - по-големите или по-малките?

сряда, юни 05, 2013

За „двойните“ критерии и глобализацията

Тия дни дни в българския интернет се случи една незабелязана от никого революция

BG-интернетът, известен с това, че ако зададеш въпрос ще получиш незабвния отговор, че си глупак; този интернет, който винаги всичко знае, по всичко има мнение и което мнение в масовия случай е критично до критикарско(за да не използвам по-друга дума) – изведнъж... дума не обели СРЕЩУ протестите в Турция. Забелязахте ли?

Протестът в град Адапазар (Сакария). 
На снимката виждате 3 кафената, в които съм пил кафе, чай или айран и поне двама, 
за които знам нещо повече от имената :)

Да, същият този интернет, който практически дума не дава да се издума в полза на бунтовниците в Сирия, практически не каза ни една дума срещу протестите в Турция! Ако бъдем обективни и в полза на Асад (освен от „русофилска” гледна точка, ама те наш'те интернет-русофили са си хора на заплата) няма коментари – изобщо: в Сирия – кучета ги яли, а в Турция – протестиращите са готини, а Ердоган е магаре

Смея да твърдя, че нещо подобно се случи и по време на обсадата на Дубровник – защо според вас сърбите не посмяха на обстрелват града с тежка артилерия, а само с минохвъргачки и леко оръжие? Войната беше кървава и имаше много по-големи жестокости от обсадата на някакъв си Дубровник (както показа съдът в Хага – виновни имаше от всички страни).

Защо обаче Дубровник беше пощаден, а Сребреница – не? Защо в Сирия и Либия – кучета ги яли, а в Истанбул да се танцува?

Има „двоен“ критерий? Както се досещате не говоря за политическото или държавно отношение, а за отношението на хората към дадените събития.
Има естествено :) И той е повече от естествен! (не се сърдете после, че държавите имат двойни критерии – всички ги имаме) Запитвали ли сте, колко човека познавате, които са ходили в Дубровник? А в Сребреница? А в Бенгази? А в Истанбул? А в Алепо? А в Бодрум и Мармарис?

Забелязвате ли разликата? Там, където има много туристи (именно туристи, а не бачкатори), там, където го помним с добро и симпатия – там са насочени и симпатиите ни по време на война или бунтове! Няма значение кой е крив или кой е прав – важното за симпатията ни е мястото и хората, при които сме били туристи и сме се чувствали добре! Та щяха ли сърбите да посмеят да бомбардират любимо място на европейските баби и дядовци?

А ако нямаше глобализация и туризъм – отношението ни към целия свят щеше да бъде като отношението ни към клането в Дарфур. Или беше Руанда...?

 Извод, валиден за българските правителства и население: развивайте туризма в България! Един ден ще ни се изплати! Подкрепяйте българите да пътуват по света – ще получите по-човечни граждани!

Послеслов: по също толкова лични причини подкрепям както опозицията в Сирия, така и протестите в Турция: познавам лично участници :)
Снимка: Diren Gezi Parkı

 (от Комитата) PS. Разговорът с Димитър Бечев от Европейския съвет за външна политика и Руслан Трад за събитията в Турция можете да гледате тук, включително в HD качество (само гласчето не си харесвам много как е излязло).

вторник, юни 04, 2013

Демокрация или диктатура на мнозинството?

Събитията в Турция, подсказват като че ли новата разделителна линия между обществата на 21-ви век, а и вероятно разлома новите големи идеологии, по които ще се разцепят политическите пространства.

Това са демокрациите и диктатурите на мнозинството.

Каква е разликата?

Разликата е, че в истинската демокрация мнозинството управлява, но запазва правата, интересите и достойнството на малцинството, като се започва от гарантираните права на живот, собственост и други базови свободи и се стигне до опазването на архитектурното наследство и природата. Докато в диктатурата на мнозинството, мнозинството управлява, без да се съобразява с малцинството и без да се затормозява от писаните закони, а също и защото не чувства потребност да ги спазва.

Да не забравяме и влиянието на новите технологии, които позволяват бързи мобилизации и бързо осведомяване и които на практика водят горния конфликт до бързо обостряне.

И в България не ни подминаха тези вълнения – сигурно помните случая с хотел България преди години, но и сега (казусът ул. Иван Асен II и старият хотел „България“, който е сградата откъм ул. „Дякон Игнатий“), подобни драми има в Москва (Архнадзор), Скопие (Първа архибригада), Загреб и т.н.

Екологичните протести са били достатъчно обсъждани досега и в момента няма да се спирам на тях.

Това разделение не е ново и можем да го проследим векове назад до философиите на утилитаризма, от една страна (максимална полезност за максимален брой хора) и неотменимите естествени права на гражданина, от друга, които в демокрациите са в строг, но динамичен баланс.

Нарушването на баланса обяснява и формирането на опозициите във формат „манджа с грозде“ (на едно място леви, десни, националисти и т.н.) без изявени лидери в държави, които са много различни като история, култура и дадености.

Може да се каже, че управлението на Борисов беше до голяма степен диктатура на мнозинството, което обяснява и гъвкавите му реакции по време на протести, защото простата стратегия на Борисов беше винаги да е на страната на мнозинството, като смяташе, че това ще го остави на власт за дълго време напред.

Къде ще му излезе краят?

Много се надявам Турция, а и България да бъдат държави, в които се гарантират правата, свободите и достойнството на малцинството, както и да са места, където се пази природата и се съхранява наследството, натрупано от предишните поколения.

Доста по-приятно за живеене ще е, гарантирам.

PS. Ако ви е интересна темата с Турция, днес ще обсъдим директно по интернет събитията там с Димитър Бечев и Руслан Трад във формата на Гневните от 18.00 ч..

Снимка


PS. Ще оценя културната дискусия в коментарите

понеделник, юни 03, 2013

Експресна история на пушенето

Когато бях малък, всички около мен пушеха. Дори и аз си бях откраднал един фас от една маса съвсем като малък, дръпнах и единствено помня, че беше неприятно и плаках след това.

Пушенето беше входът към света на възрастните, така че първите ми съученици, които пропушиха, започнаха в първи и втори клас, а ние от конкурентната банда пускахме позиви срещу тях (написахме на листове „Томи и Тони пушат“ и ги пускахме по пощенските кутии в квартала), за да не ни бият, ако кажем директно на учителките ;)

В нашето семейство се е пушило откакто се помня. Всичко смърдеше на цигари – мебелите, дрехите, особено колата, която ставаше направо нетърпима, ако беше напечена от слънцето. Харесвах миризмата на току-що отворена кутия цигари, но димът винаги ми беше твърде лютив и дълготрайно неприятен.

В Прага тичах до магазина да купувам бетечки (български цигари БТ) за нашите. Никой магазинер никога не ми правеше проблеми.

Някак си постепенно успях да избягам от пушенето в училище – гледах да съм по-далече от пушачите.

Много бях доволен, че съм се отървал от миризмата, докато съучениците ми започнаха да пушат някъде към 8-ми клас. Тогава на разни празненства започваха да ме изтикват напред да връчвам букети на даскалите, защото бях единствения от класа, който не мирише на алкохол или на цигари (Тук съм допуснал фактологична грешка – Мишо също не пиеше алкохол, но може да е отсъствал от тази случка в кабинета по пеене или просто аз да забравям вече твърде много)

– Ти ще дадеш букета, само ти не си пил!

Полковник Сотиров, нашият легендарен учител по Начално военно обучение, дойде един ден в класната стая и с безкомпромисния си военен маниер попита:

– Няма да ви издам на никого, но искам да знам – кой от вас пуши?

Малко повече от половината клас вдигна ръка.

– Така. А сега, кой от вас пие алкохол?

Всички освен мен вдигнаха ръка. Аз тогава бях въздържател.

– Айде малко по-сериозно, – погледна към мене полковникът.

Някой ме сръчка отзад:
 – Айде не се прави, бе.

Вдигнах и аз ръка, макар на всички да им беше ясно, че никога не съм близвал, но тогава така се държах аз - правех това, което се искаше от мене ;)

– Така си и знаех, – каза полковникът и излезе от стаята.

Съучениците ми въртяха търговия със стекове луксозни цигари – успяваха да намират някой да им купува от Кореком с центове (бяха ужасно евтини и безакцизни) и след това ги продаваха на приятели и познати на доста прилични цени. Сега се замислям, че щом от тази далавера е оставало за простите ученици в гимназията, за батковци и чичковци с връзки туй трябва да е било златна мина.

Също така, съществуваше легендарният „пушком“ – две беседки в Докторската градинка, където съучениците ми се социализираха на по фас. Редовно минаваше по някой учител да прибере прегрешаващите.

Пак в гимназията, в София направиха няколко прекрасно изглеждащи заведения – с чисти и нови мебели, с бели стени и хубави тоалетни, което беше ГОЛЯМА РЯДКОСТ. Едно от тях - „Спортна среща“, се намираше на мястото на сегашния Starbucks.

Един ден, след училище обикаляхме кафенетата със съучениците и се чудехме къде да седнем.

– Да седнем там! –  предложих, забелязвайки изобилието от свободни места и приятната обстановка.
– Ти луд ли си?, – ме коригираха съучениците, – Там не се пуши.

Не се пушеше, защото в опит да проведе поредната си кампания против пороците на младежта, властта беше инвестирала в тези заведения, беше ги нарекла „младежки сладкарници“, и беше забранила пушенето и алкохола в тях, което обясняваше свободните места.

И така, за пореден път седнахме в поредната осмърдяна дупка, в която всичко се сервираше в пластмасови чашки, а алкохолът – в пластмасови чашки за кафе.

Но понякога компромисът беше в обратната посока. Пътувах отвреме-навреме с влака до Пловдив, за да видя баба ми. В началото, като примерен ученик си взимах запазено място в купетата за непушачи.

Само че купетата за непушачи бяха пълни с баби и дядовци, които говореха само за болестите и за операциите си, гарнирайки го с ревюта за лекари (Колкото повече са те рязали, и колкото по-тънко си избягал от смъртта, толкова си по-cool). Разговорите бяха толкова непоносими, че прекарвах с часове прав в коридора.

Затова по някое време взех решение да взимам места за пушачи. Осмърдявах се ужасно и направо ми ставаше лошо от дима, но хората бяха приятни и се завързваха интересни познанства. А винаги можех да изляза в коридора да се проветря за малко.

В казармата не стана по-лесно. Там има(ше) железни правила, – можеше да се пуши само „на определените за това места“ – тоест, в двора, на някое кьоше с бяла табелка с червени букви „място за пушене“, с крива ламаринена кутия, боядисана с червена боя, която играеше ролята на пепелник  и беше абсолютно забранено пушенето „в движение“.

Само че пушачите имаха право на 5-10 минути лично време, отвреме-навреме, а това беше голяма работа.

– Пет минути за цигара, – обявява старшината.

А ако не пушиш? Тогава имаше два варианта – ако старшината е нормален, те оставя просто да си почиваш, а ако е някой който обича да се „шегува“, тогава на непушачите се намира работа, защото паузата е за цигари.

Много хора пропушиха тогава, използвайки петте минути и цигарата, за да се почувстват „хора“, а и да не пропускат паузите.

С идването на демокрацията броят на заведенията нарасна неимоверно, съответно и на никой не му идваше наум да се форматира толкова репресивно, че да забранява каквото и да е, дори дълго време не проверяваха за оръжие.

В дискотеката на хотел „Орбита“ имаше дупки от куршуми на стената зад нас.

Веднага след 1990-та година обичах да ходя на Несебър и на дискотека „Орион“ в студентските лагери в Равда. Всякакви мерки бяха отпаднали и вътре на моменти имах чувството, че ще ми спре дишането – на очите ми лютеше, не можех да си поема дъх, а щом се прибирах в стаята, мигновено изнасях дрехите си навън, защото не можех да спя от смрадта, която се носеше от тях. Но тогава бях стигнал до  нещо като емпиричен закон – колкото повече се пуши и колкото по-гадна музика, толкова по-интересни хората вътре, така че сделката със здравето и добрия вкус изглеждаше изгодна ;)

В началото на 90-те имах изглежда някакви проблеми с дробовете, защото през зимата започвах да кашлям  в момента, в който някой запалеше цигара на масата. И особено се нервех на приятелите си, които палеха цигара от цигара.

С нетърпение чаках няколкото минути след разсейването на дима от угасналия фас.

Постепенно приливът започна да се обръща и девиантното ми поведение на непушач започна да се приближава към правилото и да не изглежда странност, още повече че в казармата научих и социализиращата роля на алкохола.

Междувременно, през 90-те, на запад започна масово ограничаване на пушенето. Теоретично можеш да пушиш на работното място, но на толкова неудобни места, че само пристрастените си го позволяват.

Мои колеги бяха ходили на командировки в Бристол, в завода за самолетни двигатели, в паузите тичали до някакво ъгълче в двора, определено за пушачи, да дръпнат по един фас и постепенно се опознали с другите пушачи в предприятието - 10-тина души, главно българи и румънци.

Приветствам забраната за пушене. Голямото мнозинство пушачи около мен се отнасят позитивно към забраната, а някои от тях са доволни, че пушат вече по-малко.

Наскоро наблюдавах интересно явление на летището в Мюнхен – големите цигарени марки са направили помещения за почивка, които изглеждат много апетитно, направо да ти се допуши.

Може би ще има още серии ;)


Споделените неща на Комитата

Виж какво споделям , заслужава си повече от това, което пиша. (старите споделени неща)