четвъртък, септември 26, 2013

Още светлина върху 1989г., Георги Симидчиев

Георги Симидчиев за спомените си от „възродителния процес“.

Намерено тук.

сряда, септември 25, 2013

Три драматични спомена от архива на Държавна сигурност

В понеделник присъствах на прожекцията на кратки откъси от три филма от архива на бившата Държавна сигурност.

Защо ли са ѝ филми на Държавна сигурност?

Като една от най–високотехнологичните и добре финансирани структури в държавата, Държавна сигурност винаги е ползвала и експериментирала с най–доброто и съвременното в областта на технологиите за най–разнообразни цели. 

Откъси:

1. Филм за терористична група „Осите“.



Често, когато се говори за ролята на Държавна сигурност в българското общество преди 1989г., на критиките, че става дума за репресивен орган, за политическа полиция, за главното оръжие срещу инакомислието и за потъпкването на стремежа към свобода, се възразява, че „навсякъде има служби като ДС“ по света и че ДС, освен да пази идеологическия гъз на БКП, се е борила с външния враг на държвата и е предотвратявала терористични актове. 

Първият филм е на тази тема.

„За основа на филма е използвано следствено дело 248 от 1985г. по описа на Държавна сигурност“

Това е класически документален филм, но правен за учебни цели в самата ДС, т.е. непредназначен за широка употреба. Разказът е допълнен с драматизации, в които актьори играят ролята на заговорниците. Прави впечатление сериозния кинематографичен почерк на режисьора и оператора. От дикторския текст:

„В края на 1984 и началото на 1985г. с възстановяването на българските имена се ускори Възродителният процес в Народна република България. Проведоха се мероприятия за повдигане на националното самосъзнание на потомците на ислямизираните в миналото българи. Преобладаващата част от тях приеха мероприятията с разбиране, а някои активно се включиха в осъществяването им в живота. 
 В същото време, националистически настроени и фанатизирани лица, под влиянието на вражеската агентура и пропаганда, активизираха дейността си за създаване на затруднения при провеждане на мероприятията на Възродителния процес. Така през м. май 1985г. е създадена противодържавна група за извършване на терористични актове.
Нейната непосредствена цел е била, да организира отвличането на автобус със заложници – деца, участници в Асамблеята „Знаме на мира“, туристи или ученици, а след това да постави пред българските гранични служби условието, срещу освобождаването на заложниците, те и членовете на семействата им, да бъдат безпрепятствено пропуснати в Турция. “

Реалното действащо лице вляво, актьорът е вдясно.

С гръмовен глас дикторът реди козните на терористите и героичните действия на Държавна сигурност. Всъщност, „пробивът“ в разследването идва от един от участниците, който сам отива и изпява всичко в Народната милиция. 

Организирането на терористични актове и отвличанията са абсолютно осъдителни деяния, за които няма оправдание, но каква е тая държава, в която трябва да си толкова отчаян, че да организираш отвличане на автобус с деца не за милиони или за световна слава, а за да те пуснат извън границите ѝ? 

2. Филм – Разговор със сем. Попови.

А тук вече разбираме какво значи да се измъкнеш легално от опеката на родната партия и ДС.

Доктор Попов си е намерил работа в Западна Германия, в Бон, и иска да замине с цялото си семейство. Но току–така не се напуска комунистическия рай с евтините домати, боза от 6 стотинки, евтиния хляб, с който се хранят домашни животни и т.н.. В продължение на месеци той е привикван на беседи в Държавна сигурност, на които му се разяснява интереса на „определени кръгове“, които чрез него да водят „антибългарска кампания“ в Западна Германия и да не се поддава на тяхното влияние.



Цялата беседа е невероятна с непрестанното дуднене на агента от ДС, който не си завършва изреченията, а само върти и цикли намеци около темата с „кръговете“ и „кампанията“ (нещо като в-к „Репортер“ в днешно време). Разпитва подробно цялото семейство дали иска да замине за Германия (вероятно очаквайки да открие някаква пукнатина, някакво разногласие в мненията, за да натиска в слабата точка). Синът на семейството, който скоро ще навърши 16, го уверява, че дори да замине за Германия, родината му остава България и смята да се връща често при приятелите си. Плахо пита, дали ще бъде разрешено на семейството да се прибира с кола от Бон. 

(Един нюанс, който голяма част от зрителите не биха забелязали. В Народната република, някъде преди 18–тата си година, младежите се превръщат в „донаборници“, т.е. в потенциални кадри на Българската народна армия, и народната власт им обръща специално внимание, да не би да заминат нанякъде и да не успеят да минат през мелачката на родната казарма, затова режимът на напускане на страната от донаборници беше по–тежък.)

От разговора научаваме, че такива беседи със семейство Попови е имало няколко през няколко месеца (!) и вероятно още няколко ще има до заминаването. Потресаващ е стоицизмът на семейството, които геройски изтърпяват безумното каканижене по политически теми, прикритите заплахи и баналните смешки на разпитващия офицер.

Има един стар съветски виц, за професор–евреин, който иска да се изсели в Израел (едно от малкото допустими изключения да се изселиш в друга държава). 
Професорът е привикан на разговор в КГБ:
– Другарю професор, защо искате да напуснете СССР? Тук имате кариера, уважение, почести, голям апартамент.
– Трябва да замина, жена ми иска.
– Е пуснете я да замине сама, вие останете.
– Не мога, в семейството само аз съм евреин.


3. Третият филм е за един от разпитите на Петър Манолов, поет и дисидент, от основателите на Дружеството за защита на правата на човека.

(бях толкова погълнат от този филм, че нямам кадър от него)

Определено най–интересният от всички филми, още повече че самият Петър Манолов присъстваше в залата сред зрителите.




Петър Манолов е поет, който тогава живее изолиран живот някъде край н. Емине, и който в началото на 1989г., заедно с Илия Минев, основава Независимо дружество за защита правата на човека в България. Малко след това е арестуван, а целият му архив – стихотворения, поеми, пиеси, е конфискуван от ДС. Започва гладна стачка.

През февруари 1989г. започна масирана пропагандна кампания срещу Петър Манолов, като в пресата бяха публикувани негови стихове, които трябваше да възмутят гражданството с еротичната си вулгарност и с неконформизма си и да бъдат обилно разкритикувани от класово–партийни позиции от дежурните литературни критици.

Помня как в казармата четях масово публикуваните в централната преса (!) цитати от тези невъзможни за съществуване по време на социализма стихове, и от които трябваше да се убедим в равенството

 неправилен поет = борец за човешки права = изрод.

Стиховете наистина бяха доста вулгарни, но и събуждащи интерес. Искаше ми се да мога да прочета целите стихотворения.

Откъсът от филма, който гледахме, е запис на разпит на Илия Минев в Държавна сигурност, на около 20–тия ден от гладната стачка.

„Вече изпусках ацетон“, каза Петър Манолов след прожекцията.

Разговорът се върти около творчеството на поета и ако не беше тъжно, щеше да е много смешно...
– За какво пишете?
– За битието, за космоса.
– За кое битие?
– За социалното..
– За кое социално битие – у нас или в чужбина?
Любопитен детайл – Следователят, водещ разпита на Манолов е Ангел Александров – бивш директор на Националната следствена служба (!), който влезе с помощта на ДПС във Висшия съдебен съвет, и човекът, с чиято помощ започва шеметната кариера на Делян Пеевски, също така подозиран в нерегламентирани връзки с братя Галеви и свързван с множество други скандали.

След прожекцията Петър Манолов отговори на множество въпроси, а и други хора се включиха със спомените си от онова време.

Безценно.

А аз си припомних за неистовото желание да по–просветените и търсещи умове в България преди 1989 г. „да излизат“ извън страната, да виждат белия свят и за възможността само на малцина привилигеровани (между които попадаше и моето семейство) да го правят. В „Задочните репортажи...“ на Георги Марков е трогателен разказът за приключенията на дърводелеца от трамвайното депо Пенчо Данчев да получи задграничен паспорт, за да посети роднините си в Белград, а в Паспортният терор се вижда цялата порочна система, с която ДС и служителите ѝ рекетират българските граждани за всяко напускане на страната. 


понеделник, септември 23, 2013

Велико Търново – независимост в компанията на зависими политици

Когато с приятели разбрахме, че премиерът Пламен Орешарски ще присъства на честванията на годишнината от обявяването на българската независимост през 1908г. във Велико Търново, решихме да се разходим до там, за да му кажем какво мислим за неговото кариерно развитие, понеже в София, някак си, той все не успява да стигне до контакт с гражданите.

Както помните, Орешарски веднъж напусна БНТ през товарния изход и веднъж се спаси позорно от УНСС.

Не знам дали се усещате, но това не е нормално поведение за един министър–председател, особено в демократична страна. Разширената противозаконно зона за сигурност, появяването на публични места само зад трите синджира охрана от НСО, армията и полицията, плюс заграждения, воденето на собствена агитка, „триковете“ в сценария, за да се избегне контакт с гражданството  – всичко това е почерк, характерен за губернатор на окупирана страна, а не за законно избран министър председател.

За сравнение – сигурно ще ви е любопитно да си припомните подробностите от атентата срещу Райнхард Хайдрих (обърнете внимание на мерките за сигурност), военновременен губернатор на Бохемия и Моравия (днешна Чехия), по време на Втората световна война.

Кортежът на Орешарски ни задмина още по пътя към Търново. Ние не можахме да отреагираме бързо, защото задминаването стана много бързо, но в друга кола е имало екшън (видеото отдолу).


При нас не беше толкоз зрелищно. Кортежът ни подмина на висока скорост, тъй че докато извадя хапарата да снимам, само при голямо увеличение можете да забележите една синя ламбичка.

Пристигнахме безпроблемно в Търново, а там кипяха всевъзможни приготовления. Спряхме на паркинга под Царевец, където имаше паркирани огромно количество автобуси от всички краища на България – Перник, Кюстендил, Русе, Варна  и т.н.

Снимка: Гери Николова

Качихме се пеша по стълбичките и – изненада. Масирано полицейско присъствие и безпрецедентни мерки за сигурност. Ограждения, а зад огражденията – металотърсачи. Ако търсеха само оръжие, сигурно щеше да е оправдано, но се оказа, че и мегафоните са проблем.


 снимка: Гери Николова

Хората с мегафоните трябваше да се върнат обратно, за да ги оставят, с мотивацията че и мегафоните били „оръжие“. Въобще, целият разказ на Гери е трагично–смешен.

Снимка: Гери Николова

Зад загражденията се стичаха тълпи от зрители. И „правилната“ банка е заела позиции ;)


Мястото беше кошмарно организирано. Целият площад беше заграден за плац, върху който курсантите правеха упражнения, така че за публиката оставаше едно скромно място преди плаца, и едно по-голямо след плаца, но на десетки метри разстояние – накъдето се стичаха повечето зрители, които бяха дошли за зарята и за спектакъла „Звук и светлина“, които само от там можеха да се наблюдават добре. Точно срещу сцената с официални лица нямаше почти никакво място за зрители, защото беше оставено само място за 1–2 редици от хора до оградата и зад тях – пътечка, през която непрекъснато някой циркулираше. В момента, в който осъзнах колко безнадеждно е придвижването ми покрай оградата в търсене на добро място, спрях движението си и се застопорих в една телефонна будка, което впоследствие се оказа много добро решение, защото никой не ме безпокоеше през цялото време, а по случайност се паднах почти фронтално пред сцената. Будката беше пълна с паяжини ;)


Поради некадърност на режисьора или поради нарочното му решение да не можем да различаваме добре официалните лица на трибуните,  основната светлина светеше директно в очите ни и снимките не ставаха много добри.

Курсантите показаха чудеса на строевата подготовка. Голям кеф!

Тайто и полека, някъде далеч зад оградата се показаха официалните лица. Абе няма да дойдат да стиснат ръцете на хората, ами далеч, далеч седят ;)

 Под прикритие на войска, НСО, полиция и силни прожектори, официалните лица се отправят към трибуната

Имам една надежда, че все някой ден ще изоставим традицията на безобразно скучните речи, повтаряни година след година, в които можеш да смениш без проблем датата и никой да не се усети.

Речта на председателя на Народното събрание беше приветствана от част от събралото се множество.


Включването на публиката определено ядоса Миков, който продължи речта си, натъртвайки силно на важните според него думи в изреченията.

По това време станаха няколко събития сред публиката, нагледна илюстрация защо хората биха могли да изпитват страх, ако протестират извън София.

За пример ще ви сложа следното отворено писмо, което беше разпространено чрез медиите:

Здравейте, 
Пишем Ви, защото вярваме, че е необходима публичност на случилото се с нас днес, в деня на Независимостта на България, на мястото, където тя е обявена преди 105 години, както и да обърнем вниманието Ви върху начина, по който (не) се зачита върховенството на закона в България и конституционно закрепеното право на свобода на словото. 
Днес, в 19:30 ч., на пл. "Цар Асен 1-ви", във Велико Търново, няколко приятели издигнахме плакат: "Чрез оставка към независимост". За отрицателно време, двама униформени и три анонимни лица, един, от които представящ се за цивилен полицай от криминална полиция, дойдоха при нас, скъсаха този и останалите ни плакати и започнаха да ни изблъскват извън мястото, където бяхме застанали. Всякакви опити да поискаме от представящите се за полицаи да се легитимират, завършиха с неуспех. Момче и момиче, които снимаха, случващото се с нас, бяха заплашени и принудени да спрат да го правят. 
След като брутално и арогантно ни изблъскаха, "блюстителите на реда", новите "тайни агенти" на старата държавна сигурност, изчезнаха в тълпата. На ново място издигнахме остатъците от нашите плакати. Само след няколко минути, се появиха нови цивилни лица и доскъсаха плакатите в ръцете ни. Отново отказаха  да се легитимират. Заявиха, че нямаме разрешение от кмета за стачка, на което отговорихме, че това е свободно изразяване на мнение, не е никаква стачка и не е необходимо разрешение. След като свършиха работата, за която бяха изпратени, изчезанаха по същия позорен начин. 
Във всички ни остава чувството, че годините на страх, насилие и цензура между 9-ти септември 1944 г. и 10-ти ноември  1989 г. се връщат. 
Някак си показателно, една част от скъсан плакат остана с липсващо "не" и надпис "зависимост". 
За край, прилагаме текста на чл. 39 от Конституцията, снимка от събраните остатъци от плакатите ни и други снимки. 
С уважение и призив към всички да отстояваме гражданските си права докрай,
Калоян Йорданов,
Радомир Данков,
Олга Дорева,
Катерина Милушева,
Силвия Йорданова,
Любомир Марков
22 септември 2013 г.,
гр. Велико Търново
 Снимки от случката.

 Олга Дорева и Калоян Йорданов. Снимките от тази серия са на Радомир Данков, Олга Дорева, Калоян Йорданов


Опит за издигане на плаката без дръжки. Дръжките не са могли да минат контрола по сигурността, защото са можели да бъдат използвани като оръжие (във война ли смятат, че се намират?!). Това разбира се, са оправдания, защото на площада бяха допуснати хора със знамена с дълги дървени дръжки.

 Групата е нападната от няколко униформени и цивилни и плакатът е скъсан.

И издигнат пак от Радомир Данков

снимка – Калоян Йорданов

И нашата група участва косвено в този инцидент. Димо Господинов беше случаен свидетел на ступването и го засне с телефона си:

Видео: Димо Господинов

След това заснемане Димо беше привикан на разговор от полицай, който записа личните му данни. „Не е интересно“ да се снима, беше аргументацията на полицая.

В разговор с родната полиция, която живо се интересува защо се налага заснемане на инцидента и кой точно си позволява това. На Димо му записаха личните данни.

Абе, въобще, полицията във Велико Търново не си поплюва.
– Защо притеснявате хората с плакати?
– @№$%^&*
– Моля, не ви чух?
– Да ви разпробия ушите, та да чувате по-добре?!
 (21 сек)
Видео: Димо Господинов

А ние придобихме представа от първа ръка защо в София е по–лесно да се протестира, отколкото извън София и защо хората ги е страх.

Въобще, голям скандал. Човек с ниска правна култура може би би си помислил, че не е кой знае какъв проблем да ти скъсат плаката и да те заплашват, но това е много сериозно прегрешение в областта на човешките права и то такова, за което може да се иска оставка на правителството.

И Протестна мрежа излезе с обръщение.

И въобще не става дума за „суматоха“ или за сблъсък на граждани на площада, а координирана акция между цивилни и униформени, с цел задушаване на алтернативни мнения. Тоест, да придобием приблизителна представа какво ще представляват гражданските арести на Бисер Петното или на Волен Сидеров.

Историята ще има продължение.

Стана ясно, че този път Орешарски не е планирал изказване, а и протоколът не го позволява, така че част от публиката се включи втори път в дистанционен разговор с властта, докато властта с огромен интерес очакваше началото на спектакъла „Звук и светлина“.


Затъмниха напълно площада, което ни наведе на мисълта, че Орешарски ще напусне празненствата (тъмнина, официално събитие, заден вход, значи Орешарски напуска). И така и стана. След завършване на дин–дан–дон и разноцветните светлинки по Царевец, Орешарски вече не беше сред официалните лица. То и беше трудно да се разбере, защото от скромност и пестеливост повече не осветиха сцената. А да – на клипчето можете да видите хората с дългите дръжки на знамената в публиката. За знамена може, за антиправителствени плакати – не може ;)

За довиждане е имало още една весела случка. Давам думата на Боби Сандов:

Когато приключи „Звук и светлина“, а хората се разотидоха, видните гости се бяхме настанили в близкия хотел „Янтра“. Там се провеждаше „банкета“. Ние седнахме на диваните пред хотела, а охранителите ни нарастнаха до поне 30-40 души. Сред тях имаше гардове с различни облекла и пагони. НСО бяха по-скромни. С тях само си разменихме по някоя друга шега. Малко преди най-важният гост от „банкета“ да си тръгне и мине покрай диваните, човек с висок чин от Областната дирекция на МВР дойде при нас и най-любезно ни помоли да седне на отсрещното диванче, след което с благ тон ни заговори:
– Как сте? Хареса ли ви? Доволни ли сте? – попита офицерът.
– Доволни сме. – отговорихме почти в един глас ние.
– Колко мислите да останете още? – прояви любопитство офицерът.
– В града ли? – отговори с въпрос един от нашите.
– Не, не, тука, на това място? – уточни полицаят.
– Ами, ние чакаме едни хора. Би трябвало след малко да се появят.
– Моля ви, изчакайте ги на друго място! – явно притеснен, полицаят ни замоли.
– А, добре, няма проблем! – културно отвърнахме ние, след което се отправихме към центъра на града.
– Да ви закараме до някое удобно място?! – любезно предложи офицера, качвайки се в патрулката.
– Не, благодарим! Ще се насладим на хубавото време и ще походим пеша. – с усмивка отвърнахме всички.

А нашата група на връщане по пътя използвахме нашето „оръжие“, т.е. мегафона, за да поздравим задминаващия ни кортеж на премиера. Този път ограничения не ни бяха наложени ;)







петък, септември 20, 2013

Две дупки и един въпрос

снимка: Булфото

През октомври 2012г., по време на правителството на ГЕРБ, вестник „Монитор“ пропусна следния отговор на германския посланик в интервю (на въпрос – как да се разбира влошаването на медийния климат след влизането на България в ЕС):
„Отвърнах, че концентрацията на собственост от медийни фирми в ръцете на няколко човека е много проблематично. Трябва да има прозрачност в отношенията на собственост. Трябва да е ясно какви икономически интереси стоят зад една медия. Много журналисти сами биха цензурирали леко своите статии, за да удовлетворят интересите на собствениците. Голям проблем е и скритата реклама и платените статии. Скритата реклама е един от пунктовете, който е категорично забранен в германското медийно право.“ Матиас Хьопфнер, посланик на Германия
Днес управлява правителството на Пламен Орешарски, а в–к „Труд“ публикува превод на статията в Економист –

Раждането на гражданското общество. Протестите ще имат ли дълготраен ефект?

(заглавието на Труд е „До какво ще доведат протестите в България?“)

и пропусна да преведе следния параграф* (благодаря на Тони за подсещането):
За протестиращите, господин Пеевски стана символ на всичко, което е сбъркано в българската политика. Неговата Нова българска медийна група (НБМГ) подкрепя всяко правителство, което е на власт, сменяйки за ден предпочитанията си. Зад НБМГ е могъщата Корпоративна Търговска Банка (КТБ), притежавана от Цветан Василев, банката към която трябва да се обръщат повечето държавни предприятия. Въпреки че г–н Пеевски не е единственият български олигарх с близки връзки с държавата, той е най–видимият, благодарение на кръговата връзка между неговата политическа кариера (той все още е депутат), неговата медийна група и банка, натъпкана с държавни пари (преводът мой – КП) 
Допълнение, 20.09 - по-късно през деня:
Вестник „Труд“ се поправи и добави липсващия параграф. По странични канали научих, че текстът е изкопиран 1:1 от агенция Фокус, която е „забравила“ да преведе това парче текст.

Въпросът, както се сещате, е Кой?

Оставка!

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
*Оригинален текст (текстът го има и тук): For protesters, Mr Peevski has become a symbol for everything that is wrong with Bulgaria’s politics. His New Bulgarian Media Group (NBMG) backs whichever government is in power, changing allegiances from one day to the next. Behind NBMG is the powerful Corporate Commercial Bank (KTB), owned by Tsvetan Vassilev, the go-to bank for most state-owned companies. Though Mr Peevski is not Bulgaria’s only oligarch with close connections to the state, he is the most visible, thanks to the circular link between his political career (he is still an MP), his media group and a bank stuffed with state money.

сряда, септември 18, 2013

Кой предложи Пеевски? Хроника на една предизвестена #ОСТАВКА - Епизод 01

Кажете си, кой? Може ли да се живее с такъв срам бе, другари. Източник

вторник, септември 17, 2013

Непосилната цена на оцеляването

„...чудовищно е, да убиеш еднорог. Само този, който няма какво да губи и може само да спечели, би извършил подобно престъпление. Кръвта на еднорога ще те поддържа жив, дори ако си на косъм от смъртта, но на ужасяваща цена. В момента, в който убиеш нещо толкова чисто и беззащитно, за да спасиш себе си, ще спечелиш само полуживот, прокълнат живот, от момента, в който кръвта докосне устните ти.“ – Дж. К. Роулинг, „Хари Потър и философският камък“ (преводът мой – КП)
Вече писах един материал за разделението, което предизвиква всеки нов час, в който това правителство остава на власт.

Не съм особено радостен да наблюдавам как се сбъдват най–горчивите ми прогнози.

След 95 дни протест, съставните блокове на българското общество вече се разпълзяват един от друг по пукнатините на разлома. В отворените рани избликва омраза, гняв, недоверие. Довчерашни приятели се разминават по насрещни тротоари по улиците. Дори хората с по–дебели нерви гледат да приключат по–бързо разговорите си с приятели от другата страна на барикадата, които стават все по–протоколни и лицемерни. Пожеланията протестът да не ни разделя, мъдростта, че животът ще продължи и след него, колкото и да са верни, започват все повече да изтъняват, да стават все по–прозрачни и безплътни. Реалността на противопоставянето постепенно ни поглъща. Гневът нараства.

И какво да правим с всичко това?

Неслучайно цитирах в началото от „Хари Потър“ една от най–образните метафори на философията на злото, което започва от простото желание да си откраднеш още малко живот, още малко, още малко, независимо на каква цена и накрая да се наложи все пак да я платиш.

Но злото вече ще е сторено.

Един от признаците на разделението вече е съвсем видим, осезаем гняв, горчив присмех и хладно презрение, предизвикани от изолирането на властта от народа.

Започна се от незаконното ограждане на Парламента с метални заграждения над определените по закон, използването на катедралата „Св. Александър Невски“ просто като едно от загражденията (колко психологически зайци могат да изскочат от тая трънка!) и непреодолима пречка пред протестиращите, продължи се със заграждането на целия център на София като един малък „забранен град“, като обсадена крепост и завършихме с тежък режим на достъп до всички събития, на които присъстват министри и най–вече сегашният министър–председател Пламен Орешарски, където обикновен гражданин може да присъства  заедно с премиера само разделен с двойни–тройни кордони на войска, НСО и полиция.

Не е като да не сме го гледали този филм. В „Задочните си репортажи за България“, Георги Марков отбелязва как още в първите години на властването си върхушката на комунистическата партия се огражда решително от народа, от който е произлязла:
Човек трябва да бъде безкрайно сляп или безкрайно продажен, за да не види, че Димитров въведе у нас съветския стил на управление, където властта е противопоставена на обикновения човек, той бе този, който въведе унизителната ритуалистика на боготворене на вождове, на височайше снизхождение, което дори Наполеон не си е позволявал. Той беше този, който докара черните лимузини и спусна тежки пердета между себе си и обикновените хора, и той беше този, който позволи страната му да бъде непоправимо ограбвана и съсипвана от тия, които го бяха изпратили да я колонизира. Той въведе методи и порядки, за които много поколения българи, дори след десет века, ще четат с онова чувство за срам, с което днес четем за интригантското царство на Борил. – „Задочни репортажи за България“, Георги Марков
Ето ви пример за стар разлом, за дълбока пукнатина в материка на българското общество. Дали е заздравяла вече, а? Колко години жалим за това, че преходът е твърде дълъг и твърде болезнен. Вече забравихте ли от какво към какво е този преход?

След като днес месеци наред министрите и премиерът се крият от обществото, чиито интереси уж защитават, как ще се върнат сред същото това общество, когато завърши престоят им във властта и какво ги чака в момента на завръщането?

Разпълзяват се и другите съставни части на обществото. Насъскват се необразовани срещу образовани, хората извън София, срещу тези в София, неработещи срещу работещи.

И не е като само аз да имам тези наблюдения. От другите парчета на материка се наблюдава същата картина, но под друг ъгъл.

„Протестът унищожи възможноста за алтернативен ляв проект“тъжи Александър Симов, журналист във в. „Дума“ при Григорови в „Животът и други неща“.

Не точно протестът, трябва да го поправя аз, а твърде дългият престой на правителството на Орешарски във властта ликвидира възможностите за алтернативен ляв проект, и лишава обществото от разнообразие и динамика, свеждайки го до няколко прости цвята.

Продължителността на протеста е функция на продължителността на престоя на тези хора във властта. Орешарски и Станишев си купиха оцеляването за няколко месеца, минавайки през костите на този нероден алтернативен ляв проект. Кандидат–реформаторите на лявото вече твърде добре разбират какво отношение към протестите трябваше да имат от самото начало, за да имат шанс идеите им. Само подсказка, защото някои от тях все пак го стоплиха много бързо, но шансът (пак съм съгласен със Симов) беше пропуснат.

Основанията за протест са налице – имаме 100 гафа за 100 дни и повечето от тях нито са признати, нито поправени. Ако хората са се изморили да протестират, но гафовете стоят, това какво означава за обществото, за България? Че някак си ще ни се размине? Че може да се живее по този начин? Ако мине? Ще се снишим, за да мине бурята?

И Мартин Карбовски ни предлага своя анализ, като под някои от твърденията му бих се подписал с две ръце.
„Това, което ни се случва в момента е, че ние започваме да се мразим. Не без помощта на медиите“
А под други – не.
„Има тъмна битка между двете сили. Това са тръбата на Русия и нежеланието на американците тука да има тръба.“
„Американците изсипват тонове пари през неправителствени организации, които в голяма степен крадат и евробюджет и европроектите и се създават ... едните псуват руската идея, другите псуват американската концепция и се разделяме ей така. Всичко се дължи на тези две кули на омразата. “


Тази агония на кабинета „Орешарски“ все някога ще свърши и ще трябва отново да се събираме и да заличаваме разделенията. Но отговорността, отговорността!? Кой ще плаща?

КОЙ ПРЕДЛОЖИ ПЕЕВСКИ?

Само времето ли ще запълва пропастите? Как ще се гледаме в очите? Кой ще намери смелост да погледне в черната дупка ДПС и да оцелее? Четвърт век след края на комунизма има не само белези, но и рани.

Оставка!



понеделник, септември 16, 2013

Голямата лъжа на дребните душици

За съжаление, трябва да призная, че коронният номер от правителствената пропаганда, който в първите дни изглеждаше изключително смехотворен поради абсурдността си, а именно, че участниците в протестите #ДАНСwithme са платени, че са форма на „временна заетост“, че хората взимат пари, за да бъдат всеки ден на площада, е хванал дикиш всред обществото.

Никога не съм имал толкова ниско мнение за българите, затова ми е трудно да повярвам, че безкритично са се хванали на най–евтиния пропаганден номер на властта и обгрижващите я говорители. Все пак се надявам, че заразата не е стигнала толкова надълбоко и толкова нашироко.

Играй парата“ – така формулира този извечен предразсъдък Евгений Дайнов и не се намери нито една достойна личност в лагера на правителството, която да се застъпи за опонентите си и да признае, че все пак става дума за идеен и морален сблъсък между правителство и протестиращи, между подкрепящи и неподкрепящи, а не просто сблъсък на две театрални трупи с различни спонсори.

Не се намери опонент на протестите дори само да го изтъкне като елемент от неговата си аргументация, и някак си да опита да оправдае морално и идеологически решението на правителството да остане на власт след скандала Пеевски. Няма такъв.

Но изглежда, търсенето на морални аргументи се смята за напълно безмислено дори измежду най–запалените привърженици на правителството и затова е вкаран аргумента „и вие сте като нас“, „след нас ще дойде по–алчна олигархия“ и т.н.

Кой знае, може би просто разчиствайки идеологическите руини на комунизма и байганювщината пропаднахме заедно с булдозера в дупката на предразсъдъка, че никой не би трябвало да си мръдне пръста за нещо общественополезно, освен ако не е ако не е платен, разбира се.

„Трийсет лева за пенсионер, 50лв. за гражданин, а за семейство с дете цифрата е над 100 лв.“ – Мая Манолова
Много любопитен е психологическият анализ на горната митология – защо ли пенсионерите се смятат за по–долна категория от „гражданите“ (като че ли пенсионерите не са граждани) и как даващият парите определя кой работи, а кой е пенсионер, и как проверява кои от двойките са семейства, а кои са ад–хок кооперации. И най–вече кой, къде и с какви пари плаща. Но този анализ е въпрос на друг разговор.

Идеали? Бошлаф.“ – както казва идейният предшественик на колективния Пеевски днес.

А защо да не пусна и по–солиден цитат, всъщност.

Бай Величков!
Аферим бе, бай Величков! Виж, тъй те харесвам. Защо да мамим младото поколение, нека си открием картите. Идеали! Бошлаф! Личното наше земно доволство - ето идеала, който трябва да преследваме. Аз се радвам, че ти постигна вече тази истина. И заслужава ли този подъл народ да се трепим за него! Доде бяхме по-млади, иди-дойди; ами сега - станали сме по на четирийсет лазарника хора, трябва да помислим вече за себе си. Аман от сухоежбина! Хеле пък ти, завалия, хептен се измъчи из тия стамболски сокаци, из тия италиански... това не беше ли цял подвиг? Като видя, че се разбесня Стамболов, ти взе, че си обра крушите от България, заряза тия роби, нека си плуят в робството. Те са научени. Ти не си научен да теглиш и като всеки кавалер постара се да офейкаш. Какво не ти пати главата в това пусто Халки - и за цярове по някой път не ти стигаха пари. Бобчев и Маджаров се умълчаваха. Стига вече подвизи. Па знаеш ли какво - я вземи, че зарежи и твоята пуста поезия. То бива, ама когато в кесията вятър вее, а пък сега, слава богу, понаредихме се. Те ще почнат сега, разни хлапетии, разни социалистчета, идеалистчета, да те джавкат, ама хич окото да ти не мига! Прави си оглушки, па си гледай кефа, па хем си гледай кефа, хем им се подсмивай на акъла. То се знай. Те защо ще те джавкат? Мигар за някоя твоя измяна, за измама, от разочарование ? Йоо! От завист? Разбира се! Без съмнение! Без съмнение от завист! И то защо? Просто затуй, че техните кости смазаха, техните гърла се драха, а пък ти (страшен си дявол, да те вземе мътната!) току се изтърси наготово на най-топлото място. Е, видя ли сега! Кандиса ли? Не ти ли казвах аз тебе, че на тоз свят най-хубавото нещо е да ти е топличко? Туй борба обществена, идеали и не знам какви глупости - всичкото е бошлаф! Ето сега, като си подложиш на края на месеца торбичката, че като ти наринат хиляда и петстотин левчаги... Хубаво нещо, дявол да го вземе! Дръж се сега! Докопа ли кокала - дръж! Хич недей му мисли от чия кожа се дерат тия левчаги... Тупай брашнения чувал, майка му стара! Тупай! Той пуща...
То работата вече е ясна дето се вика – работи се по принципа на уж недолюбвания от червените Йозеф Гьобелс, че ако една лъжа се повтори хиляда пъти, то тя става истина.

Да се обърна към тези съвременни ученици на уж големия си враг – интересно ми е – след като упорито натискате в калта българския народ, след като го убеждавате, че е абсолютно невъзможно някой да си мръдне пръста за без пари, че хората, които са произлезли от същия този народ и са успяли някак си да се изучат и да създадат нещо самостоятелно, всъщност са го предали, след като го развращавате, обяснявайки му, че единственото нещо, което има смисъл на тоя свят са дребните подаяния под формата на различни социални „придобивки“, после дали пак ще плачете за погиването на националните ценности, за нашествието на чалгата, за неграмотността у учениците, за върлуването на различни видове хулигани, за масовото бягство на образованите и способните в чужбина?

Особено след като обявихте образованите и способните за лошите в обществото и им приписахте собствената си мотивация („играй парата“) и възгледи („идеали? бошлаф!“). Ще поемете ли отговорността за отчуждението им и бягството им от България? Или пак ще се обърнете към доброто старо средство за прочистване на съвестта – крокодилските сълзи.

В клипа отдолу – Премиерът Пламен Орешарски в УНСС на откриване на учебната година. Някъде на около 1:20 от началото на клипа е поредната лъжа, че протестите са платени (а кой е този умник, всъщност?)


Протестите ще победят, нямайте съмнение.
Оставка!

събота, септември 14, 2013

Механични ръце и каменни картини

Звездите се наредиха благоприятно преди два дни и със сложни уговорки успях да заведа Дара и Диди на изложба и музей.

В София тече NE Fest - Фестивал за независимо експериментално изкуство. Покрай протестите нямам сили да следя целия фестивал, но с Дара и Диди, моите прекрасни племеннички, отидохме на изложбата в Националната художествена академия, която продължава и в събота, включително!

Изложбата е малка, но много приятна.

Има няколко инсталации.

Има черна картина, която ако погледнеш през смартфон или цифров фотоапарат, виждаш Мона Лиза в инфрачервения спектър. Това подсказва на публиката, че техниката и хората виждат различно.


Има училище за политици. Слагаш едни слайдове на полски върху бяла подложка, машината ги чете, прожектира анимация и ти обяснява за какво иде реч на английски. Супер е, много се забавлявахме, макар и не всички да разбираме английски ;)


Има видеокамера, която снима президента Обама, но на екранчето на камерата се вижда извънземно, което говори за завладяването на космоса.

Има малка стая, като от къща за кукли, която се прожектира като голяма стая. ако си сложиш ръката пред камерата изглежда все едно някакъв великан бърка в стаята. Пожъна неочакван успех ;)

За съжаление инсталацията, която разпознава глас и прожектира изговореното върху страниците на книга, не работеше.

Гвоздеят на програмата е една механична пневматична инсталация, която танцува на музиката на Ромео и Жулиета от балета на Сергей Прокофиев след натискане на бутон. Това на мен ми се стори най–яко, ама те харесаха повече другите неща.


Понеже много бързо разгледахме всичко и ни остана време за още една изложба и аз се сетих, че в НХГ (Двореца) е обновена постоянната експозиция, затова се упътихме натам.

На Диди обаче вече не ѝ се гледаха изложби и се опита да ни изманипулира да си тръгнем.

– Гладна съм.
– И аз съм гладна, – каза Дара.
– Е как сте гладни, като сте обядвали в училище само преди три часа? – се интересувам.
– Аз си изядох салатата от краставици и динята, – поясни Дара, – а спагетите не можах да си изям.

Ясна работата. Добре че наблизо е „Шишман“. Отиваме първо на пиците.

– Пица искате ли?
– Не.
– Аха.

Влизаме в кулинарията отсреща. Има много неща – салати, скара, манджи, но не изглеждат никак апетитни, освен това мирише на столова.

– Вуйчо, хайде да вземем пица, – трезво преценява Дара.

Взимаме пица, а Диди не иска.

– Аз ще ям вкъщи.
– Добре, а сега да вървим до другата изложба.
– Сега ми се ходи до тоалетната, – заявява Диди.
– Добре.


Тръгвам към „Яйцето“ в Университета, където знам къде е тоалетната. В „Радисън“ последния път не бяха никак любезни. Стигаме до тоалетната и Диди възразява:

– Вътре е тъмно.
– Дара, светни лампата.

Дара светва.
Диди:
– Вече не ми се ходи до тоалетната.
– Не ме интересува, отиваш до тоалетната.

Диди не се съпротивлява, и двете влизат и излизат с измити ръце (Браво!)

Тръгваме с метрото към „Сердика“.

С малки почивки стигаме до двореца и се оказва, че имаме само половин час да разгледаме, защото работи до 18 часа! Как се очаква въобще вътре да влезе някой, който ходи на работа, камо ли да си заведе децата? Добре че ми е малко по–гъвкаво работното време.

  – И ние сме футболисти!

 Диди:
– Ама тя е без бански!

– Вуйчо, застани зад онази статуя, виж че няма глава и ръце!

 – Аз мога да застана само тук!

 – А сега аз!


– Тук вече можем да пипаме, нали!
– Видя ли, че вътре е много интересно?
– Да!


– Какво значи „Червен бизнес“?

Прибираме се у дома и бабата пита:
– Диди хареса ли ти?
– Много ми хареса!
– Какво ти хареса най–много?
– Картините от камък, които бяха много гладки!


четвъртък, септември 12, 2013

До Китай за розови балони

Китай е могъща икономика, а политическата върхушка в Китай е известна с търпеливостта си, тоест, който и да отиде там да се прави на интересен, ще бъде приет топло.

Тоест, безкрайните бизнес възможности на Китай, комбинирани със слабото познаване на китайската действителност от българската публика, плюс това че Китай никога няма да се заяжда за „дреболии“ като човешки права, състояние на демокрацията или медиите, правят от тази държава почти идеалната фабрика за добри новини.

Това е неприкосновеният резерв за добри новини, към който прибягна дори и Виденов.

Премиерът ЖАН ВИДЕНОВ ще бъде съпроводен от група бизнесмени при посещението си в Китай, което започва на 19 май, научиха журналистите от правителствения пресцентър. Какво обаче беше учудването им, когато разбраха, че сред бизнесмените са и представители на "Балканкар холдинг" - предприятие от списъка, нарочено за ликвидация от правителството. "Какво пък, ще попътуват хората", коментираха колегите. Във факс на пресслужбата на МС столичните вестници бяха уведомени, че "в Китай се изписва първо фамилното име, т.е. Ли Пън. Когато не се изписват двете имена, по протокол се изисква да се напише г-н Ли". (източник)

Изглежда като в рая, но това е фабрика, а всичко във фабриката си има цена.

 ЖАН ВИДЕНОВ е казал по време на посещението си в Китай, че Тайван е неделима част от Китайската народна република, предаде агенция Синхуа, цитирана от БТА. Спрямо Пекин България следва политика на "единен Китай", е пояснил българският премиер. Той е похвалил Пекин за "неговата честна и разумна политика на Балканите". 58 страни официално признават Тайван като отделна държава (източник)
Та и премиерът Орешарски отиде за розови балони до Китай.
Сподели опит за излизане от икономическата криза пред една от най-бурно развиващите се световни икономики, т.е. научи краставичарите да продават краставици. На мен лично ще ми е  интересно да видя речта му, за да открия разликите между ранния Орешарски и късния Освен основната разлика - че Орешарски в БСП не съжалява за срещата си с Черепа, а Орешарски в СДС не се е срещал още с него.

– Срещу реплика на варненското злато, получи обещания за нов курорт в България. Ще излезе скъпичко това злато, ако курортът не се състои или по-лошо, се състои по начин, по който се състоя Банско, например.
По време на срещата Пламен Орешарски спечелил интереса на китайския предприемач, разказвайки му за най-старото обработено злато в света - варненското, научи "Стандарт". Цзянлин казал, че първото нещо, което иска да види у нас, са именно находките от варненския халколитен некропол.
Орешарски подарил реплика на най-старото злато, обработено в България. (източник)

– Срещу обещания за нов завод за мобилни телефони, обещания за непромяна на данъците в следващите 10 години. Другари, нали не харесвахте плоския данък, бе ;)

По време на разговора шефът на фирмата Уанг Ченг Донг е коментирал възможността в страната ни да се сглобяват мобилни телефони. Бобева от своя страна пък е обсъдила с компанията идеята наши високообразовани младежи да бъдат наемани на първа работа в компанията, в замяна на което тя да може да се възползва от различни стимули на социалното министерство. По време на разговорите от фирмата изтъкнали проблем с бавното издаване на визи, заради което правителството ни се е ангажирало да прегледа процедурите. По време на разговорите премиерът Орешарски коментира с ръководството на компанията, че страната ни няма променлива данъчна политика, като допълнил, че налозите у нас не биха се променили и в следващите десет години. (източник)
И така да обобщим – премиерът на една от икономиките с проблеми в ЕС обяснява в Китай как се излиза от криза, обещава запазване на данъчните ставки в следващите 10 години, подарява злато срещу обещания за курорт.


Да са ни честити новите розови балони от Китай, другари!


Само в чужбина премиерът Орешарски си позволява да говори свободно с медиите и да се появява пред публика. снимка

Не се пропуска нито един случай за фабрикуване на добри новини: Орешарски с торта и свещичка за Бобева на път за Китай

вторник, септември 10, 2013

В едно ъгълче на България

Село Тешово се намира в едно от скритите ъгълчета на България. Не е много труднодостъпно, но и няма как да попаднеш там случайно, защото там е краят на пътя.

Намира се в подножието на граничната планина Славянка (Али Ботуш, Орвилос). Малко преди граничния пункт „Илинден“ се хваща пътя надясно между Славянка и Пирин.


В селото на практика няма поминък, затова има само около 100–тина души постоянно население.

Голямата забележителност на Тешово е двуетажната църква „Св. Димитър“, изографисана с прекрасни стенописи.


Рядък стенопис – Цар Борис I избожда очите на сина си Владимир Расате. Прави впечатление, че е в много по–добро състояние от другите стенописи в църквата, може би е специално реставриран.


Кръщението на Борис


На разстояние около час–два ходене от селото има езера, които стават за плуване, а май и за риболов.


Езерото Блатца (Блатце). До него се строи хижа на ловната дружинка и се вижда оградата.

Скалите приличат на мелнишките, но тук там се срещат огромни канари с нелогични форми.



Сравнително добре е запазена кулата от 15–ти век, която е служела като наблюдателница.

Поради отдалечеността си, селото до голяма степен се е запазило в автентичния си архитектурен облик.


Тук няма такива екстри като нощен живот или пък множество кръмчми, така че престоят трябва внимателно да се планира ;)

Затова пък навсякъде има хубави гледки.

Наблизо се намира ваканционно селище „Омая“ – входът е платен за случайни туристи. За хора, които обичат усамотението в природата и в гората е може би идеалното място.


Има няколко такива добре скрити в гората къщички, които могат да се наемат за спане.



А на прибиране похапнахме в „Белите скали“ – бивша кариера за мрамор, превърната в езеро–рибарник–ресторант.

Струва ми се, че ще дойда пак ;)




На връщане – гигантско задръстване по целия път между Симитли и Дупница




Споделените неща на Комитата

Виж какво споделям , заслужава си повече от това, което пиша. (старите споделени неща)