петък, ноември 29, 2013

Войната на буболечките и Хогуортс в космоса

Не знам колко от вас са изпитвали същите неща като мен, но по време на сесия в университета изпитвах неистово желание да чета и то, не учебници.

Това, което си позволявах като умствен деликатес, беше в следобеда след изпит да си купя една нова книжка от някоя сергия и да я излапам до вечерта с кориците.

(мисля че моят екземпляр беше с друга корица, но не е при мен да проверя)

„Играта на Ендър“ беше книга, която прочетох така. Толкова ми беше интересна, че ми изяде май и половин ден за учене и дори може да ми е коствала част от оценката за следващия изпит, но не съжалих. И до ден днешен я помня с много подробности.

Ще ви хареса ли книгата? Ако харесвате книгите за Майлс Воркосиган (дори и първата книга, от поредицата, която четох – „Игрите на Вор“,има подобно заглавие), най–вероятно много ще ви хареса.

Снощи отидох да гледам филма, към който подходих предпазливо. Не много филми успяват да стигнат до нивото на литературния си оригинал и обикновено това важи повече за по–добрите книги.

Първо, от дълго–дълго време насам виждам филм, в който Харисън Форд прави прилична роля. В обичайното си амплоа – на амбициозен командир от космическия флот на добрите.

снимка

Второ, да се направи добър филм със съвсем млади актьори (които изглеждат като тинейджъри, но не знам дали са) хич не е лесна задача.

Трето, да вкараш тревогите и дилемите на героя под кожата на зрителя също не е лесна работа.

Четвърто, зрелищен филм с космически сцени и без 3D (всъщност, не знам, може и да има прожекции с 3D, не съм проверявал), който въпреки това зашеметява с кадрите и плановете си, рядко се получава. Нормално е, хората обичат да си помагат с технологиите.

Историята е за едно момче, което трябва бързо–бързо да порасне и да спаси всички големи (тук напомня Star Wars), живеещо в едно проблематично с демократичните си устои общество във военно положение и воюващо с насекомоподобни пришълци (тук пък напомня Starship Troopers), но на ужасяваща цена. Нещо като нашите ранобудни студенти, които поеха бремето на цялото общество на плещите си и за момент не издържаха на тежестта му и го изпуснаха на земята. Но аз вярвам в тях, ще се справят и ще имаме повод да се гордеем с тях.

Дилемите във филма се редуват една след друга, с нарастваща сложност  пред героите – къде е границата между човека и машината? Между образованието и жестокостта? Между симулацията и реалността? Какво може да бъде пожертвано за победата и целта оправдава ли средствата? Кога загубата на човешки живот е оправдана? Талантът на кого принадлежи – само на човека, който го носи или на всички?

Също, интересно ми е, каква ли е причината да гледам поредния филм за Земята и висящата до нея космическа база, която съдържа надеждата на цялото човечество. Вече гледах „Елизиум“, „Забвение“, новата версия на „Total Recall“, че дори и пародията „Железно небе

Ако имате момче в подрастваща възраст, ще е голям грях да не го заведете да гледа филма и след това да не го обсъдите в приятна обстановка.

Ако продължа със суперлативите, няма да е реалистично и ще се получи твърде рекламно, затова ще си кажа и някои критики.

Литературният материал е богат и подробен, с психологичеки нюанси и с планове, които се застъпват и преливат – и това е предадено във филма, но само донякъде.

Основната идея за мотивацията на хората и на враждебната извънземна раса, която е и ключът към развръзката, е смарамучкана някъде между сцените.

Фантастичните сънища – игри, които трупат загадка след загадка в книгата, тук са цитирани бегло и без нужното внимание за сюжета.

Фантастичните филми от последните години (като „Специален доклад“) поддържат идеята за бъдещето на компютърните интерфейси с размахване на ръце, което от гледна точка на ползваемостта е катастрофа, но добре стои на кино. Абе, само се замислете бе, да работите цял ден на компютър с размахване на ръце – питайте, на диригентите лесно ли им е?

Като цяло – добра екранизация и препоръчвам да се гледа, но първо горещо препоръчвам да излапате книгата.

Имам и известно чувство за похабен материал – можеше да се получи отличен мини–сериал от две серии, но никой не знае предварително какво ще стане, нали така. Много повече можеше да се извади от учебните схватки в космическия Хогуортс.

снимка

Продължението на „Играта на Ендър“ – „Говорителят на мъртвите“ успях да прочета някъде докъм 20–та страница, там умрях от скука и от 20 години си седи недочетено. Ако някой е стигнал до края му, да каже струва ли си, за да се боря пак.


четвъртък, ноември 21, 2013

МВР отмени Конституцията

Чл. 35. (1) Всеки има право свободно да избира своето местожителство, да се придвижва по територията на страната и да напуска нейните предели. Това право може да се ограничава само със закон, за защита на националната сигурност, народното здраве и правата и свободите на други граждани.  – Конституция на Република България

Сега, ако си мислите, че този член от Конституцията действа, значи не сте питали министъра на вътрешните работи Цветлин Йовчев.

Днес, в деня на големия антиправителствен протест, МВР беше напълно решено така да блокира центъра на София, така че да не предизвика абсолютно никакво неудобство за депутатите, напускащи сградата на Парламента. Дори да се наложи да ограничи конституционните права на гражданите и да се блокира цяла София.

В Закона за митингите, събранията и демонстрациите е записано:

 Чл. 7. (1) Събранието или митингът може да се провежда на открито или в закрито помещение.
(2) (Изм. - ДВ, бр. 24 от 2010 г.) Събрание, митинг или манифестация не може да се провежда в обозначената зона около сградите на Народното събрание, на Президентството и на Министерския съвет, както и в непосредствена близост до военни обекти.
(3) (Нова - ДВ, бр. 24 от 2010 г.) Обозначена зона е зоната за сигурност около сградите по ал. 2, която обхваща не по-малко от пет и не повече от двадесет метра от съответната сграда. Обозначената зона може да се определя за всеки конкретен случай по предложение на администрацията на органите по ал. 2, след съгласуване с компетентните органи на Министерството на вътрешните работи, и се утвърждава от кмета на Столична община, за което се уведомява организаторът на събранието, митинга или манифестацията.

Този закон, коригиран от правителството на ГЕРБ, беше предмет на ожесточени разисквания в парламентарните комисии, където и аз участвах в обсъждането на закона. Препъни камъкът в законопроекта беше именно чл 7. (3), където беше предвидено изпълнителната власт по свое усмотрение да реши колко широка да е зоната на сигурност – и 5 километра, ако им се прииска (според традициите на полицейската държава). И, тъй като тази зона дефакто въвежда изключение от конституционните права на гражданите, уточнени в чл. 35 на Конституцията, за целите на сигурността, неправителствените организации и гражданите, участващи в тези разисквания, успяхме да убедим парламентарното мнозинство да впише конкретно число в закона - 20м. Дори ходихме да мерим разстоянието пред Президентството с ролетка.

Днес, МВР се държеше сякаш не съществува нито Конституция, нито Закон за  митингите, събранията и манифестациите.

Очевидно, (ако някой иска да ми дава аналогии с блокирането на градове заради посещения на американските президенти), на следните места, където имаше блокади, достойни за гражданска война, няма никаква заплаха за живота, здравето и сигурността на безценните български народни представители, което означава, че и няма законов повод за блокада от такъв мащаб.

На предния голям протест, полицията допусна студентите да минат по ул. „Московска“ в тесен „коридор на свободата“, като на практика никой от шествието не можеше да се отбие вляво или вдясно.

Днешните мерки „за сигурност“ бяха абсолютно безпрецедентни, дори за всичките над 150 дена протести и абсолютно неоправдани по никакви закони. Ул. „Московска“ беше непроходима за студентите и протестиращите граждани. Дори и фамозният бял автобус беше запречил „Московска “ много символично.

От МВР бяха блокирани улици без директна връзка със сигурността на депутатите още предния път, когато преградиха „Оборище“ зад катедралата „св. Ал. Невски“ и когато имаше блокада между Университета и НХА. Този път размахът им плаши.

Безпрецедентната блокада на „Дондуков“ и „Левски“ 


„Дондуков“ и „Левски“


 „Мария Луиза“ при „Лъвов Мост“

„Мария Луиза “ и „Стамболийски“ (на вечерното шествие)

Целта на МВР блокадите не е запазване на живота и здравето на депутатите, а промяна на маршрута на протестното шествие, което всъщност е директно нарушение на Конституцията поне в три члена – горецитираният чл. 35, но също и чл. 43 (право на мирни събрания и манифестации) и чл. 39 (право на мнение и на изразяването му)

За полицията това може да са
позиционни ходове за превантивно поемане на контрол на ключови точки, където не бройката, а инициативата е от значение.“, както казва @BGInfoSecKnight , и чисто тактически това може да е добър ход, но правно е престъпление срещу конституционните права на гражданите (чл. 169Б от НК, до три години затвор или глоба), а политически е самоубийствен и трябва да се санкционира чрез ОСТАВКА.

Премиерът „Пламен Орешарски“ заяви, че държавни служители ще бъдат уволнявани по „оперативни данни“, за участие в антиправителствени митинги (и ще бъдат, евентуално „заместени“ с родолюбиви кандидати за държавна длъжност, кандидатствали по документи в централата на БСП).

Наличието на „оперативни данни“ за протестиращи граждани означава, че МВР играе и ролята на „политическа полиция“

В доклада на МВР за Консултативния съвет по национална сигурност се казва следното:

Налице са определени опити за насочване, включително и на спонтанно протестиращите, в посока, която преследва конкретни политически цели. По този начин обществената енергия често се насочва към погрешни посоки и към деструктивни действия, които няма да доведат до разрешаване на проблемите
Очевидно, в доклад уж по сигурността МВР си позволява да дава политически оценки на политическата дейност на гражданите и да я квалифицира като „деструктивни действия“.

Дори само тези три факта са напълно достатъчни, министърът на МВР да подаде оставка, заедно с цялото правителство.

Защото те доказват неявното въвеждане на извънредно положение и политическа полиция в България.

Така че, ОСТАВКА!

PS. Дали митингът на „България без цензура“ на Барека не настъпва 20м. зона на сигурност пред президентството? Ало, полицията!


PS. Новият закон за МВР, който се подготвя в момента, смята да узакони свръх правата на министерството, тоест „законно“ (в противоречие на Конституцията и горе–долу като назначението на Пеевски!) да превърне България в полицейска държава.

понеделник, ноември 18, 2013

Владимир Буковски за конспирацията и политическата борба

През последните няколко месеца и особено покрай студентския  протест непрекъснато обсъждаме методите и организационните форми на политическата борба. Как трябва да се прави, кой да я организира, кой да я популяризира? Трябва ли да е децентралицирана, за да е по–устойчива на атаки или пък трябва да е централизирана, за да не излъчва противоречащи си послания или пък да не се налага да върши по няколко пъти едно и също нещо? Какво трябва да се пази в тайна и какво трябва да е открито? 

Всички тези дилеми ми напомниха за книга, която прочетох преди около 5–6 години. „Години на дисидентство“ на Владимир Буковски, (който малко незаслужено си спечели върло неодобрение у някои мои приятели при едно гостуване в Червената къща)

Заглавието на руски е друго – „И возвращается ветер

Следва цитат, в който авторът споделя мисли по въпроса за начина на политическата борба и органиционните ѝ форми. Преводът е мой. 



Как е възможно възрастни хора сериозно да вярват, че революциите се случват вследствие на някаква нелегална организация? В страните, където легално съществуват опозиционни партии, процъфтява частното предприемачество и не е имало паспортна система (авторът визира системата на вътрешните паспорти, която закрепостява човека към някакво географско място) – няма никакъв проблем да създадеш нелегална организация! Особено ако не изпращат на каторга за такива неща. Нима е трудно в Англия или Франция да се създаде нелегална партия? Само че защо, щом може и легална?

И ето с това пропагандистко заблуждение хората у нас се сблъскваха двайсет години, копирайки митичната болшевишка революция, че дори и в момента още не на всички им е увряла главата. Достатъчно е да се съберат едва трима съмишленика, и  веднага започват да мислят  – а как да наречем партията си? След това пишат устав, програма и всички влизат в затвора.

Срещал съм и партии от двама души, от петима, от дванайсет. Най–голямата – ВСХСОН, беше от около сто човека. Тъкмо успяха да напишат глупава програма и да прочетат Бердяев, и то не целия (Като че ли не е възможно – без да членуваш в политическа партия да си прочел Бердяев!)

Най–малката партия, която съм срещал, се състоеше от един човек, по фамилия Федорков и се наричаше ПВН, тоест Пряка власт на народа. Така всички го наричаха и в затвора – ПВН, дори и надзирателите. Той беше часовникар от Хабаровск, на 50г., мъничък, пълен, подвижен, като ръчен часовник. В началото само спореше и ни доказваше преимуществата на пряката народна власт, след това се примири – добре де, ПВН – ПВН, вървете по дяволите. Дълго  време в КГБ си трошиха главата с  него – няма как да осъдиш един единствен човек за създаване на политическа партия! След това им падна пердето и го настаниха в лудница.

Припомняйки си сега всички партии и съюзи, на които съм попадал, с гордост отбелязвам, че ние на 15–16– годишна възраст създадохме не само най–многочислената, но и най–законспирираната организация, която просъществува по–дълго от всички и нито веднъж не се провали. 

А нашата тайна беше съвсем проста – ние въвличахме само свои връстници, а на тази възраст още няма агенти на КГБ и хората са по–искрени и по–чисти. А най–голямата ни тайна – ние нищо не правехме. Не пишехме програми, не произнасяхме клетви, не пазехме списъци, не водехме протоколи на нашите сбирки, и дори се забраняваше да говорим по политически теми, дори и нямахме име. И ако и другите организации бяха просъществували толкова, колкото и ние, те биха достигнали до естествения си предел  и те също биха разбрали невъзможността и ненужността на нелегалната работа. Биха стигнали, да кажем, до този опит по експериментален път.

На нас ни провървя повече – ние надживяхме този опасен етап още в ранна възраст. И много по–късно, в съвсем други времена, разбрахме още една, много важна истина – към демокрацията не се отива в нелегалност. Не трябва да се учиш от врага ако не искаш да си като него. 

Конспирациите раждат само тирания, само болшевики в различен цвят. Тогава аз забелязах, че нашият ръководител, който получи в ръцете си безграничната власт на нелегалната организация, мислеше повече за своята власт, отколкото за съдбата на света. Аз тогава не усетих, че се натъкнах на непреодолим закон, а само си помислих – „Защо му е всичко това?“

* * * * * * *

Обикновено се стараехме да обградим четящите на глас със своя публика, за да избегнем провокации, а и можеше да се разчита на публиката да се застъпи за нас, ако се наложи. 

И този път беше така, но твърде много се разяриха оперативните работници, а в тълпата имаше много случайни лица, дори и пияни. Започна истински ръкопашен бой, при което на много им беше непонятно кой с кого се бие и се включиха в боя, за да се позабавляват. За миг площадът кипна – биеха се, удряха се с лакти, пробиваха си път към биещите се. 

Оперативните изядоха доста бой, но все пак успяха да вкарат Щукин и Осипов в милиционерската кола. Милицията по принцип е непопулярна сред народа и появяването ѝ предизвиква злоба. В един момент се боях, че ще преобърнат колата и ще я разбият на парченца. Някак си се измъкнаха от тълпата. Щукин получи 15 денонощия „за четене на антисъветски стихове“, Осипов – 10 денонощия „за нарушение на реда и за нецензурни изрази“. Последното беше особено забавно, защото Осипов беше всеизвестен като върл противник на нецензурните изрази и много се възмущаваше, ако трябваше да ги слуша.

Дори само по това произшествие може да се съди колко необичайно беше това време. Неувереността и нестабилността на ръководството, страхът на Хрушчов да направи лошо впечатбение на Запад, дълго време сковаваха поразяващата ръка на наказателните органи. 

А абсолютната откритост и легалност на нашите действия озадачи КГБ – всички те искаха да разкрият някаква нелегална организация, която „стои зад нас“ и ни ръководи отстрани. Времето минаваше, организацията не се появяваше и КГБ тънеше в догадки. Само че не ни арестуваха, бояха се да не „подплашат“ митичната организация. 

* * * * * * * * 

Трудно е да си спомним какво правихме тогава. Зараждаше се това удивително общество, впоследствие наречено „движение“, където нямаше ръководители и ръководими, не се разпределяха роли, никого не привличаха и не агитираха. Но при пълно отсъствие на организационни форми, дейността беше удивително добре организирана. Отстрани не можеше да се разбере как става всичко това. КГБ по стар обичай търсеше лидери и заговори, тайници и конспиративни квартири и всеки път, когато арестуваше поредния „лидер“, с удивление научаваше, че движението не е отслабнало, а често дори се е усилило.

Така и изследователите на мозъка дълго време смятаха, че мозъкът съдържа специални командни центрове с йерархична система науправление, но всеки път, когато отстраняваха поредния „център“ с удивление констатираха, че съвършено друг „център“  „поема“  функциите му и нищо по същество не се променя. Отстрани изглеждаше, че клетките на мозъка са заети с напълно излишна, нелепа работа, дублирайки се едни други в осъществяването на едни и същи функции. Много по–рационални изглеждат специализацията, подчинението, заповедите и директивите. Създават впечатлението за повече ред.

Но не, този принцип е неприемлив за живия организъм. И всеки от нас, подобно на нервна клетка, участваше в този удивителен оркестър без диригент, движен единствено от чувството за собствено достойноство и от лична отговорност за случващото се. 

Ние не си играехме на политика, не съчинявахме програми за „освобождаването на народа“ не създавахме „Съюза на меча и ралото“. Нашето единствено оръжие беше гласността. Не пропагандата, а гласността, така че после никой да не може да каже – „Ама аз не знаех“ . Останалото е дело на съвестта на всеки. И не очаквахме победа – нямаше ни най–малка надежда за победа. Но всеки искаше да каже на потомците си: „Направих всичко, което можех. Аз бях гражданин, борех се за законност, и никога не тръгнах против съвестта си.“  Вървеше не политическа борба, а борба на живото срещу мъртвото, на естественото срещу изкуственото. 

Никой не „поръча“ на Гинзбург да събира материалите от процеса на Синявски и Даниел, (така наречената „Бяла книга“), а на Галансков – литературния сборник „Феникс – 66“, никой не заставяше Дашкова да печата всичко това, а мен и Вита Хаустов – да правим демонстрации, когато ги арестуваха. 

Скоро ще ви преведа още ;)

петък, ноември 15, 2013

Партиите, преходът, обществото

Нелека съдба сполетя България през 20–ти век. Наложи се нашият народ да преживее трагедии, войни, тоталитарни и авторитарни диктатури.

След 1989г започнахме движението си към свободния свят. Нарекохме това движение преход.

Наскоро участвах в „Референдум“ по БНТ, където за пореден път се проблематизираше българския преход.

Въпреки че една от участничките, Ваня Григорова, се позова на транспаранта „Не ви признаваме прехода“ като доказателство/симптом за това, че българският преход към демокрация и пазарна икономика е бил неуспешен или поне – неприет от протестиращите, искам да върна нещата в рамките на рационалните разсъждения.

Рационални, защото ащо приемем че целият преход е напълно провален, то трябва да се върнем в изходна точка и да почнем отначало.

А изходната точка е еднопартийна система, напълно национализирана икономика, колективизирано селско стопанство, пълна липса на демократични права и свободи и на първо място на свобода на словото, съвестта и придвижването, но също и на политически свободи като свободата на самоорганизация, на протест, на стопанска инициатива, на самостоятелно участие в политическия живот и пр.

Тоест, ако приемем прехода за невалиден и желаем да го рестартираме – трябва ли да започнем от там, откъдето тръгнахме? Едва ли хората, които искат рестарт искат точно това, но може би не се изразяват като хората.


Някои неща от този криво и мъчно проведен преход, са позитивни и трябва да ги запазим като достояние – като например свободата на придвижване, а не да ги зачеркваме на едро.

България вече е член на общността най–развитите и най–демократичните страни в света, българите имат свобода на движение, свободен избор къде да живеят, къде да харчат парите си, къде да работят и дори имат, имат, макар и в много извратен и ограничен вид свобода на словото и политически свободи.

Преходът трябва да продължи и той трябва да продължи, не защото аз или някой друг така е решил с гласуване, а защото никой не може да спре движението към прогрес и свобода на хората, макар че в някои случаи може много дълго да го забави.

Тоест, стъпвайки върху извоюваното да добавим и тези неща, които в момента не ни достигат – справедливост в съда, законност по улиците, свобода на словото, свобода на сдружаването.

Преходът няма да свърши, а плавно ще се трансформира в обичайния динамичен баланс на демократичното устройство. Няма идеално състояние, което България да достигне и да застине в него. Няма такъв момент, в който да си изтупаме ръцете в панталоните и да ходим да вършим нещо друго. Това, което можем да постигнем  е – България може да бъде привлекателна за живот страна с работещи институции, с добри условия за живот и бизнес, но това състояние не може да се поддържа от само себе си, тоест непрекъснато трябва да бъде извоювано.

Не трябва да пропускаме и непрекъснато да коригираме целите си. В началото на прехода нямахме идея, че ще трябва да живеем в информационно общество (тоест, имахме смътната идея, че тая работа с телекомуникациите и компютрите ще ни заведе някъде, но къде?), в което границите са заличени, в което информацията циркулира свободно и без да се съобразява особено с ограниченията, съществуващи в „реалния“ свят.

Екипажът на държавата, който задава посоката и решава задачите по всекидневното ѝ управление е партията. А задачата на  една съвременна политическа партия е да отговори на тези предизвикателсва, да формулира философия, от философията да изведе платформа, от платформата програма, от програмата – политика и накрая според политиката да разпредели бюджета.

Ляво–дясната философия, към която клонят голяма част от политически активните лица в България, дали поради носталгия от времето преди 9–ти, когато България е била още нормална държава, дали поради вече сложилите се разделения между организации и активисти, вече не е валидна и става все по–малко валидна.

Пример са не само сегашните протести, които не делят обществото по оста ляво–дясно, но пример са и протестите, свързани с околната среда и демокрацията в цифрова среда, които с много напъване могат да бъдат приведени като ляво–дясно противопоставяне (и в общия случай невярно)

В момента голямата цел е отърваването на страната от олигархично–мафиотския модел на развитие, за законност, за равенство пред закона, за свобода на словото, за свобода на личната реализация и за някакви гаранции, че няма да се върнем в сегашното позорно положение. Това не са леви или десни неща, това въобще е условие за просъществуването на нашето общество.

Ако идеологията стане пречка за дадена партия да отговори на нуждите на обществото, то обществото няма да се приспособи, за да отговори на идеологията на партията, а най–много партията въобще да изчезне.

Отговорността, която партийните лидери носят, е голяма. Не че могат да спрат историческия процес. Тоест, ще се появи партия, която ще извърши необходимите преобразовния и стъпки към желаната цел. Така или иначе, тя ще се появи и ще свърши работа, просто тази партия вероятно няма да е тяхната. Последните 24 години са пълни с полу– или напълнозабравени политически лидери и партии. Жестоко е, но всеки сам организира съдбата си.

Докато тичахме към хоризонта, той се отмести. Вече ще се мъчим да направим България част от постмодерния, постиндустриалния и технологичния свят, докато се опитваме да станем нормална държава.

ОСТАВКА и мислете за бъдещето.


неделя, ноември 10, 2013

Десетоноемврийско подканяне към оставка

Понякога загрявам много бавно, ама какво да се прави – слаб реотан съм. Но да поразсъждаваме за оставката, 150 дни след началото на протестите.

Най–често срещаното възражение на противниците на протеста към протестиращите е следното:

„Добре де, искате оставка, а каква е алтернативата? Каква алтернатива предлагате? Бойко Борисов ли искате да върнете на власт?“

Протестиращите търпеливо, като на малоумни, обясняват на песимистите, че не желаят да върнат Борисов във властта и че моралът в политиката е по–важен от алтернативата.

А сега ще ви обясня защо е правилно да се иска оставка, дори и ако бъдещите управници не чакат на стендбай (в готовност) някъде в уличките около Парламента.

Когато Тодор Живков подаде оставка на 10–ти ноември 1989г., това правилно ли беше? Трябваше ли да подаде оставка, или трябваше да остане на власт, защото нямаше алтернатива?

Понеже хората, които поискаха оставката на Живков не бяха никаква негова алтернатива, а само различно издание комунистически апаратчици, това означава ли, че не трябваше да му вземат оставката?

Отговорът днес е кристално ясен.

Да, оставката на Живков трябваше да се иска през 1989г и дори беше много закъсняла. Но по–добре късно, отколкото никога.

Не, хората, които поискаха и получиха оставката на Живков не бяха негова алтернатива, но без първата стъпка, без изхвърлянето на Живков от властта нямаше как да стартираме трудния път към свобода и демокрация. Малка, но важна стъпка.

Така че, ОСТАВКА!

И не му мислете много, другари, за алтернативата. Ще се появи.





петък, ноември 08, 2013

Активните крадци, изнасилването на духа и цветният спрей

„Редно ли е на нашата българска земя да стърчат паметниците – жалони на робството и жестокостта, на неправдите и униженията, на страха и подозрението. Никой народ няма да позволи и приеме такава гавра – да търпи паметници за възхвала на своите поробители…Пребоядисаните комунисти с непрестанните си саботажи и своето гнусно поведение и лъжи и сега доказват категорично, че не са българи, нито български поданици.”

Любомир Далчев*, В-к „Труд”, 28 юли, 2004 г. „Жалоните на поробителя

Целия вчерашен ден прекарах пред Трето РПУ в София, очаквайки отвътре да се появи Асен Генов. Колегата Генов, заедно с още няколко човека – Живко Занков, Марта Георгиева, Давид Станчев, Никола Спотинов, както и Цветелина Сърбинска, беше арестуван във връзка с боядисването на скулптурите пред сградата на БСП на „Позитано“.

Откакто съм чакал за визи през 90–те, не помня такова висене като прани гащи без никаква информация пред сграда.

Нощното боядисване на паметници не е моят начин на протест, най–малкото не съм способен да будувам в късни доби и да тичам със спрейове по слабо осветените софийски улици. Нямам и дрехи и обувки, които мога да жертвам за изкуството. Но боядисването на скулптурната група на „Позитано“, която в началото сметнах за неособено удачен жест на протест, в момента има пълната ми подкрепа и възхищение.

Защо така, нали? Защо си променяш мнението, бе? Вандализма ли подкрепяш? – ще ме попитате вие.

Лесен отговор – Защото за пореден път беше доказано, че не може да изградим модерна и демократична държава върху фундамент от лъжа.

Лицемерният вой от БСП срещу боядисването на скулптурите, смелите фантазии на някои поддръжници на тази партия за строго наказание на художниците, вариращи между 15 години  затвор и разстрел за неуважение към изкуството и към миналото, плюс рафинираните приказки на Антон Кутев за вандализъм и препращане към творби на същия скулптор на моста Голдън Гейт в Сан Франциско показаха, че истината няма отношение към управляващото мнозинство. Има отношение само лъжата и полуистината, инструментализираната лъжа и полуистина, тоест пропагандата.

Авторът на тази композиция, Любомир Далчев напуска България по времето на режима на Тодор Живков (и унизително прогонен, в крайна сметка), е изпратил специално писмо на управляващите, с което желае творбата му да бъде демонтирана пред тази сграда – тогава в сградата се помещава Комитета на активните борци против фашизма и капитализма. 

PS. Как става напускането – Любомир Далчев заминава за Виена със своя изложба през 1979г. където, на 77 години (!), обявява желанието си да емигрира заедно със съпругата си. За да се откупи и, очевидно, според уговорката с властите, завещава цялата си изложба на държавата. Само че държавата, в лицето на Мирчо Спасов, не му дава обещания 10-годишен паспорт и авторът е унизително прогонен от България. 

Борбата с капитализма е лесна работа – просто ограбваш хората и когато им прибереш всичкото имущество те пишат борец против капитализма. Всъщност, става дума за активни крадци в неподозирано големи мащаби.

Борбата с фашизма е смокиновото листо, което прикрива най–големия грабеж в писаната история на България.

И така – авторът изпраща писмо, в което признава, че творбата е правена под принуда и не желае тя да седи на това място. (Как ли изглежда принудата при един скулптор? „Правѝ статуи, че иначе...“). Разбира се, нито комитетът на активните крадци, нито управляващата партия взимат под внимание желанието на автора (че кой е той, според тях). Нали са си го прибрали, значи си е ТЯХНО. (логиката на активните крадци и до днес)

Още по–интересно. Другата творба, която е обект на остри политически сблъсъци – паметникът на Съветската армия, също се оказва продукт на насилие върху творци. Върху най–талантливите български скулптори – Иван Фунев, Васка Емануилова и др.

Но БСП и свързаните с нея сили на миналото искат тези неща да стоят в публичното пространство.

Тези рожби на изнасилването на българското изкуство.

Извратено е да изнасилиш някого и след това да присвоиш детето с претенциите на родител, отказвайки на другия родител всякакви права.

Те искат да ги гледаме ежедневно, за да ни припомнят, че са изнасилили духа на България, и че могат пак, защото те държат парите и те поръчват музиката. Модерно, разбира се, чрез медии, телевизии и вестници–парцали.

Цветният спрей ли е проблема? Да поговорим за истински престъпления срещу изкуството. И срещу духа на България.
Когато споменах, че в България вече няма комунизъм, той (Любомир Далчев) се оживи. “Това добре, това добре…”, каза с присъщия му дрезгав и отривист маниер 

Оставка!

снимка: Иво Божков
___________
* Имам нужда от пълния текст на писмото, ако може и сканирана страницата от вестника. Моля! :)

PS. Получих пълния текст, благодарение на Нина Денева (коментар 188 от тук):

Проф. Любомир Далчев
ЖАЛОНИТЕ НА ПОРОБИТЕЛИТЕ

В печата, пък и устно, комунистите се стараят с различни доводи да убедят нашата общественост да не се поддава на своите чувства и възмущение и да запази паметниците, построени през времето на комунистическата диктатура. Това е намерението. Доводите са: тяхната голяма естетическа стойност и принос към българското културно богатство. И с това се изчерпва въпросът. Изпускат се съществени проблеми, от които зависи резултатът. Какво увековечават тия монументи? Националното самочувствие и гордост? Първо да помислим за моралното право на защитата и едва тогава за тяхната художествена стойност, ако я имат.

Още с идването си на власт комунистическите лидери побързаха да изявят своята голяма благодарност и още по-голяма сервилност и подмазване на узурпатора за подарената им власт и подкрепа. Варна стана Сталин и улиците по селищата (бяха) прекръщавани с имената на комунисти, българи и руснаци. Това бе на първо време и също недостатъчно. Започна изграждането на паметници по цялата страна, за да се изтъкне и възвеличи „любимата партия” и хората, които я ръководят. И не само българи, но и руснаци, които дори нямат нищо общо с нашия народ и история. Това беше най-важното и належащото за режима. Паметниците на Съветската армия и на съпротивата станаха задължителни за всяко селище. А същите тези лидери с настървение рушаха нашето минало и култура.

Това всеки българин знае и го е изпитал, за да става нужно да се припомня. Със свито от болка сърце гражданите са гледали и понасяли неправдите, нахалството, бруталността и жестокостта на режима и естествено е да ненавиждат техните паметници и идоли на самохвалство и наглост, които се натрапват на всяка крачка, нахалстват и обиждат. И тогава с какво морално право колегията от номенклатурата и техните привърженици защитават своите изградени паметници, с които искаха да утвърдят и напомнят с присъствието си неправдите и униженията, които българският народ трябваше да понася и търпи. И сега нека не се учудваме на комунистическата наглост, у тия другари липсва срам, честолюбие и морал.

А какви са техните измерения за художествените ценности на паметниците и на творбите, изобразени в тях? Званията и наградите са давани по нареждане на номенклатурата, давани по-скоро като заслуги към партията. А техният брой е грамаден и не може да бъде меродавен за преценка. Оценка за художествената стойност на изобразеното по паметниците – и въобще на изобразителните изкуства у нас – трябва да стане макар и в бъдещето, защото не малко неяснота и поквара съществува и в по-далечното минало след освобождението ни от турците.

Дори ако художествените достойнства на творбите по паметниците са много големи, това не е мотив паметникът да остане – да оправдае неговото съществуване и особено сега.

Интересно е да разкажа, макар и сбито, за паметника на Съветската армия в София.

Ръководител беше арх. Данко Митов. Арх. Ив. Васильов даде архитектурата. Тя има своите качества и неудачи: централното тяло е тежко и не се оправдава от реализираната скулптурна група (пеперудката) едно хрумване на Иван Фунев, което голямото партийно жури хареса и наложи. За да има единство в украсата, Борис Ангелушев даде графични наброски – скици, от които скулпторите да се съобразяват и работят.

Мара Георгиева и Васка Емануилова взеха централната, увенчаващата група – покровителството на съветския воин. Иван Лазаров, който впоследствие отпадна и бе заменен от посочения от партията Иван Фунев, взе посрещането на съветските войски. Васил Зидаров получи сцената от военните операции. Петър Дойчинов – организацията в тила. Аз взех „Октомври”.

Предвиждаха се помощници, за да се изпълни срочно. В комунизма всичко се замисля набързо, за да се изпълни срочно. Помощниците бяха току-що завършили студенти по скулптора, от които беше изпълнена възложената работа. Те правеха етюди по натура, каквито са правили в академията, и ги пренасяха в композициите. Фунев, Зидаров и Дойчинов идваха, за да одобрят направеното, без да влаган нищо свое, никакви подобрения и промени. Това беше „социалистическият реализъм”, който се приемаше. Моят „Октомври” беше върнат няколко пъти за поправки като „формализъм”. Не се интересуваха от психология и динамика, искаха подробности и загладена повърхност, детайли, които премахват при отливане на композицията в бронз.

Най-голямата неудача е фигурата на комисаря, вмъкната като идеологическа необходимост и която е катастрофа за устрема, постигнат в раздвижените стойки на действащите лица от антуража. И все пак моята композиция се отделя рязко от останалото.

И тогава къде са творческите ценности и постижения в тоя голям паметник?

И сега редно ли е на нашата българска земя още да стърчат паметниците – жалони на робството и жестокостта, на неправдите и униженията, на страха и подозрението.

Никой народ няма да позволи и приеме такава гавра - да търпи паметници за възхвала на своите поробители. И никъде по света няма такъв един абсурд, какъвто искат да ни наложат комунистите. Проф.Янчулев е част от българския народ и неговия културен елит, изтребван поголовно, и той не само има правото, но е и задължен да махне тези противни строежи, специално направени, за да утвърдят властта на поробителя, да всяват страх и покорство, без да обръща внимание и държи сметка на крясъците на пребоядисаните комунисти. С непрестанните си саботажи и своето гнусно поведение и лъжи те и сега доказват категорично, че не са българи, нито български поданици.



сряда, ноември 06, 2013

В Техническия университет преди и сега

Сега е времето да си призная, че съм завършил Техническия университет. Някои от вас знаят, някои са посветени от самото начало, някои сигурно ще ги изненадам – но това е истината, дипломата ми в кутията с документи е от ТУ. Всъщност, аз когато кандидатстдвах там през 1988г, той се казваше по друг начин – Висш машино–електротехнически институт (ВМЕИ) ,Ленин“ Все още можете да чуете стари хора да обясняват, че са завършили МЕИ–то, защото Технически университет, признавам, до ден днешен ми звучи странно. 

Но, докато отбивах задължителната си двегодишна военна служба между 1988 и 1990г. го преименуваха, което беше върха на лицемерието, както всяко преименуване в България. Сменяме името, за да замаскираме пълната липса на промяна в същността. 

Но тогава такова беше времето. По алейката, която води от спирката на трамвая към блок 1 имаше само няколко тенекиени будки и масички, на които се продаваха учебници, аудио–касетки, шоколади и някакви по–елементарни канцеларски принадлежности. Там някъде от дясната страна се намираше огромно пано с размерите на билборд, където с метални щифтове беше изобразен другарят Ленин в кепе, чието име франчайзвахме (тоест ползвахме), и който сочеше с нещо като козируване към блок 1 (ректората) на ТУ и ни съветваше бащински на родния си език:

„Верной дорогой идете товарищи!“ (Правилен път сте хванали, другари!)

За самия кандидат–студентски изпит и подготовката сигурно ще ви разказвам друг път, понеже само ще ни отклони от темата, но в първите дни на октомври 1990–та година (преди около 23 години и 1 месец) се озовах в ТУ като първокурсник.

Учил съм „Радио и телевизия“ във ФКТТ (днес това се казва „Телекомуникации“ във факултета по Телекомуникации). 

Та, по мое време, университетът и особено блок 1 изглеждаше доста мрачно и неприветливо. Във фоайето ставаше силно течение, от което ти замръзваше гъза само като минеш от там в лошо време. Казваха, че блок 1 е всъщност бивша казарма на граничари, а и то си приличаше на казармата, от която бях излязъл само месец–два преди това. 

Зала 1154, където в момента тече студентската окупация, беше мястото, където се провеждаха голяма част от лекциите ни. 

През зимата беше ужасно студено. Прозорците от тавана до пода бяха със стоманена дограма и, въпреки че парното работеше някак, прозорците не бяха уплътнени и хората, които седяха  на крайните места замръзваха от едната страна, защото първо стоманената дограма не изолираше никак, второ еднослойният прозорец също не е кой знае каква изолация и трето – дограмата не прилепваше хубаво и на места духаше сериозно между прозорците. Сядал съм понякога отдясно, близо до прозореца и помня, че след лекция дясната ми страна беше вкочанена и  вледенена. Нормално беше в зимните дни да бъдем с шапки и палта по време на лекции. Единствено не пишехме с ръкавици, защото беше неудобно.

Тъкмо бях започнал да ходя на лекции след казармата, когато седмица след това университетът беше окупиран. Как точно, нямам идея, защото отидох един ден на училище, а насреща ми други хора от нашата група които ми викат:

– Връщай се, няма да учим!
– Защо?
– Университетът е окупиран!

Супер бях любопитен да видя каква е тая работа с окупацията, така че се приближих до сградата. Нищо особено или зрелищно – вратите бяха заключени, вътре не се наблюдаваше никакъв живот, само няколко студента стояха на входа и си говореха без да обръщат внимание на никого и нищо. 

А сега да включим машината на времето и да се преместим напред 23 години и 1 месец. 

Алейката с тенекиените будки е изчезнала, вместо нея си има цяла чаршия с разнообразни магазини, включително за обувки, плюс бизес–сгради. Автомобилното движение е станало толкова интензивно, че вече не може да се върви спокойно по алеята, която е станала истинска улица със светофар.

Първи блок е голямата ми изненада. Не очаквах, че някога ще го кажа, но Мордор е започнал да изглежда подходящ за пребиваване на хуманоиди.

Пред Ректората има фонтан. Фонтан? Фонтан!!

 Зала 1154, в която съм прекарал безброй лекции и изпити.






Правила, програма, подкрепа, искания

Потвърждавам, събуди се.

 Окупация.


Асансьорът и градинката доказват съществуването на свръхестествени сили. Асансьор! Градинка!


 Urbi et orbi. Към града и към света.


Математиката е език, в който с малко символи може да се каже много

Непрекъснато влизат–излизат хора. 

Някъде по задните банки се виждат търсенията на неспокойния ум.

Вчера ги питах:
– Не сте ли малко?
– Другите са на упражнения.

Винаги ми е харесвал прагматизмът на инженерите. 

Днес, когато минах да ги видя, се водеше интересна дискусия за ползата от висшето образование за намиране на работа. Много навреме!

Още чудеса от Алма Матер 

Стенописите са живи и в добро състояние

Фитнес в градинката!



Тоалетните, които извънземни спуснаха в блок 1

Новата библиотека, със страхотна архитектура

Тялото е почти налице, остава духът да се събуди.

Оставка!

PS. Понеже в коментарите споменаха, че не съм се занимавал с коментар на дизайна на придобивките, трябва да призная, първо, че бързах да пусна материала, преди да е остарял, и второ, че отдалеч новите придобивки – асансьор, градинка, фитнес, ми изглеждат с поносим дизайн. Не ме дразнят, но и не съм ги доближил да видя как са изпълнени. Следващия път ще проверя. 

Новата библиотека има УЧУДВАЩО добра архитектура. Хем се вписва в паралелепипедната архитектура на блок 2, хем показва физиономия и дух, които съм напълно изненадан да видя точно в ТУ. Но може би понеже всеки гледа да гепи поръчките за „Лувъри“ и музеи на МОДЕРНОТО изкуство и прочее изхвърляния, а на библиотеката в един технически ВУЗ се гледа отвисоко и затова поради липса на интерес се провеждат честни конкурси, то резултатът е елегантен, но строг, прибран – също слънчев, делови, оптимистичен. Накратко - получило се е. 

Фонтанът пред ректората е леко кичозен и нанася щети върху естетическото чувство на студентите, но ръбовете на околните зелени пространства са приспособени като дълги пейки. Не е великолепно, но е оживено и може да се използва за нещо полезно. Ако бяха оживили и широките стълбища в началото, щеше да е супер, но да не сме максималисти чак толкова.

Модернистичната архитектура на 1154 и подобните ѝ зали е запазена, но не поради някаква топла грижа към архитектурата на 60-те, а поради липса на бюджет, който е стигнал само за подмяна на дограмата, но не и за по-икономични и ефективни радиатори. Банките са старите, от мое време, перфектни, както и тавана, и катедрата. Просто искат реставрация и освежаване, която не знам на кого е по силите в България. 

Тоалетната също е поносима, вече не е абсолютно безнадеждното бяло клекало, комбинирано с чугунени мивки, казанчета и циментов под. Може и по-красиво, и не толкова оранжево, но за нуждите на заведението е напълно ок.

Първоначално не ми остана времето да напиша впечатленията си от дизайна, а и исках ударението да е върху студентската стачка. Очаквайте и впечатления от новия дизайн на заведенията, на PN прехода, новите входове.

понеделник, ноември 04, 2013

Задъхани дни, важни лекции

Не мога да си спомня откога не са ми се случвали толкова задъхани дни като сегашните. Непрекъснато нещо се случва, непрекъснато ставам свидетел на неща, които съм си мислел, че никога няма да доживея да видя.

След като хубавичко се бях нагълтал в последните 12–тина години със старчески песимизъм, че това новото младото поколение хич не разбира за какво иде реч в държавата и в политиката, след като си мислех, че изглежда сме обречени в обществото да има само искри на недоволство, разум и съвест, но никога не пречистващ огън, след като съм си мислел, че преобладаващото пренебрежително отношение към същността на свободното общество (либералната демокрация) и нейното икономическо проявление, постепенно ще ни доведе до икономическо заглъхване и демографски срив, изведнъж това лято се постара да опровергае почти всичките ми очаквания и да ми покаже, че има енергия и има хора, точно от групата, на която възлагах сравнително малко надежди, които искат да обърнат посоката и да вкарат обществото в европейското и демократично развитие.

В много експертни анализи се разсъждава защо България не е страна на иновациите, защо някак си новите идеи не се раждат, а само се внасят отвън. В частни разговори често обсъждаме защо като че ли голямото творчество ни подминава, а халтурата ни залива. 

Тайната съставка, която в експертните анализи присъства срамежливо и винаги с някакъв епитет, е свободата (като медийна свобода, свобода на правене на бизнес, визов режим и т.н.) Това може би обяснява защо младите актьори, художници и музиканти се бунтуват масово (защото свободата е неотменима част от професията им), а може би и не обяснява. Просто теория.

Снимка – Велико Балабанов

Но нстината е, че само свободните хора могат да бъдат истински творци, само свободните хора могат да прокарват нови пътеки, да наваксват и изпреварват другите, вместо да се влачат на опашката, да създават нови светове или да събарят в прахта отдавна фалирали идеи и концепции.

В тези дни за пръв път през живота си съжалявам, че не съм учил в Софийския университет, че оставам външен наблюдател за това, което става там, колкото и отблизо да го гледам. За пръв път съжалявам, че имам инженерно, а не хуманитарно образование и че ми липсват понятия и думи за нещата които наблюдавам или бих искал да опиша. Защото, когато трябваше да избирам поприще в живота, от хуманитаристиката лъхаше на мухъл, а инженерните науки ме привличаха с точността си, където и успехът беше възможен, можеше да бъде точно измерен и подобаващо оценен.

Какво преживяваме в момента?

Очевидно това е някакъв внезапен преход, някаква революция, след която нищо няма да е същото. Защото дори отново през следващите 10–тина години да изпаднем в амнезия и нищо да не си спомняме, ще имаме още едно парченце исторически опит, върху което да разсъждаваме и от което да черпим познания за себе си, с които да предотвратим бъдещите си грешки. И ще имаме още един повод по–малко да се оплакваме, че потокът на историята ни е заобикалял през предишните векове, и затова на нищо свястно не сме се научили.

В момента се учим и не пропускайте тези лекции!

Интересни, задъхани дни.


Акробати желаят оставката на правителството.

Хубава си, моя горо.
Излел е Дельо Хайдутин и всички слушат.


Среща на шествията на НАТФИЗ и СУ на ул „Раковска“

И нещо като нашенския Удсток. След 24 години опити, най–накрая се получи нещо с подобен силен заряд!


D2 - Не мога да спра да те обичам



Муфта – Стига ми за днес, има ли протест?

What's going on?

Обръщение на Камен Воденичаров към студентите в аудитория 272

Споделените неща на Комитата

Виж какво споделям , заслужава си повече от това, което пиша. (старите споделени неща)