петък, септември 26, 2014

Приказка за киборга и еволюцията на москвича

И това е олекотения вариант – тук далеч не е всичко :)
По време на социализма, ако закъсаш на пътя, неписаното правило беше - спирай москвичи! Защо? Защото москвичът носеше славата си на крехка кола, която непрекъснато се разваляше. Затова всеки москвич возеше в багажника по един автосервиз с резервни части и инструменти, а и водачите им минаваха за лица, силно квалифицирани в импровизираните ремонти.

Ако един съвременен човек си забрави смартфона у дома, чувството е тягостно, нещо му липсва, все едно у дома си е забравил жизненоважен орган. Да речем като пенсионер, който си е забравил зъбите на нощното шкафче.

Ако приемем москвича като еволюционното звено, от което е произлязла истинската кола, която в по-ранни стадии на еволюцията е носила в багажника си голяма част от необходимите си органи, то тогава можем да заключим, че съвременните технологични хора всъщност представляват много примитивен вид киборги, които носят голяма част от жизненоважните си органи по джобовете, а по–напредналите в еволюцията - и в раница на гърба, която се отделя от тялото им не много по-често от охлювена черупка.

Някъде напред, във фантастичното бъдеще, един дядо-киборг разказва за живота на невръстните си технологични внучета.

Дядото замислен пуши електронна лула, от която изскачат разноцветни безникотинови пикселчета, образуващи различни 3d животни и други фигурки във въздуха, които после се разтварят в простарнството с хиляди искрички като миниатюрни фойерверки.

Дечицата-киборги слушат внимателно и трепкат възхитено с очички, ловейки всяко пикселче във въздуха и всяка дума в ефира.

 – Едно време, мили внучета, когато дядото на моя дядо е слушал от дядо си истории как е било преди това, трябва да знаете, че хората са си носили езиците в джобовете.
 – Ама как така, дядо? – въртят очички внучетата, – В джоба ли си бъркаш, за да кажеш нещо на някого?
– Точно така, внучета. Бъркаш си в джоба, говориш на езика по стария начин, със сгъстен въздух, а езикът ти говори с другия език, а той със сгъстен въздух с ухото на другия човек.
– Ама дядо, ако си забравиш езика в къщи, като зъбите, това значи че на никой нищо не можеш да кажеш, ако е по–далеч от тебе, ако поискаш? Можеш да паднеш на улицата и да се удариш и да няма на кого да кажеш!
– Точно така, дядовото. Точно така. Затова хората се връщали до вкъщи да си вземат езиците и много ги било яд по цял ден, ако не можели.

– Дядо, дядо! А ще ни разкажеш ли пак за зъбите на акулата?
– Ще ви разкажа. Когато прадядото на моя прадядо, а може би и неговия прадядо искали да напишат нещо, те вадели от чантата си една голяма плоча, която отваряли като грамадна уста на акула, и като натискали по зъбите ѝ с пръстите, можели да си пишат разни интересни работи.
– Сигурно не е лесно да се научиш така да натискаш зъбчетата, дядо?
– Хич не е лесно. Хората по няколко месеца се учели как да ги натискат зъбчетата, за да пишат правилно и бързо, а някои и цял живот не се научавали. А устата на акулата се изхабявала само за две години и после трябвало пак да си купуваш нова.

– А вярно ли е, дядо, че нямало навсякъде интернет или не пускали навсякъде да го ползваш и затова хората ходели на лов за интернет, като първобитните хора?
– Вярно е, дядовото. Хората едно време обикаляли като ловци, за да хванат по–хубав интернет. Особено когато ходели в чужбина им било много трудно да ловят интернета. Трябвало хем да си сменят сим–картата, хем да си купят ваучер. 

– А какво е сим–карта, дядо?
 – Сим–картата е едно такова мъничко ключенце, с което си заключваш душата, интернета и приятелите. Един магьосник ти го дава и гледа дали слушкаш и папкаш и дали си го носиш. Ако слушкаш и папкаш и имаш ключенцето, ти отпуска толкова интернет, колкото ти е месечната квота на бърза скорост и ти разрешава да си говориш и с приятелите си, а като си изразходиш квотата след това скоростта падала. Затова и прадядото на моя прадядо носил цяла чанта, в която имал много сим карти, много езици, с които да си говори с другите хора, защото ако единият магьосник не му давал от интернета от първата карта, той искал от другия през другата карта и така връзвал двата края. Той вътре си държал и очите, като им сменял редовно и оптиката, и флаш картите (това флаш картата е като песъчинката на спомените, ама е грамадно като нокът) а също си носел и уши да слушат, за да не забрави нещо. И най–накрая, носел цяла топка с кабели и зареждачки, с които се включвал към електричеството, когато му трябвало.

– Дядо, ама много трудно се живеело тогава, нали?
– Много трудно, да. И чантите били толкова тежки, че хората постепенно се прегърбвали.
– Дядо, разкажи още нещо интересно!
– Добре. Ето така, веднъж прадядото на прадядо ми трябвало да пътува в друго царство-господарство. Обаче магията на вълшебната бисквитка била безсилна в другото царство, а той нямал роуминг на едната сим карта, която използвал за дейта, а на другата имал, обаче телефонът за нищо не ставал и нямало как да шерне кънекшъна през блутут, а двете сим карти били различен размер и не можел да ги размени. Имал и USB флашка за 3G, ама тя била заключена, и въпреки че договорът му бил изтекъл, магьосникът не му давал магическия код да си я отключи. Затова си носел още една сим карта от местен оператор, ама не знаел на нея дали има още лимит останал, оказало се, че няма и трябва да си купува ваучер, а уайфайът трябвало с фенер да го търсиш, а там където го имало, бил много, много бавен…

– Ама нищо не разбрахме, бе, дядо! Какво значи всичко това?
– Това, дядовото ще ви го обясня другия път. А сега всички по леглата и не забравяйте да си включите батериите да се зареждат!

неделя, септември 21, 2014

България трябва да реши от коя страна на бариерата е

Парадоксът на снишаването се състои в това, че ако си в колектив и се опитваш да се правиш на по-нисък от тревата и по-тих от водата, в един момент някой може да сметне че си слабия елемент във веригата и да стовари удара си точно върху тебе.

Тези, които са били в казармата, знаят за какво говоря.

Според мен, може да се разглежда една такава хипотеза: Путинският режим реши, че трябва да демонстрира сила срещу „партньорите“ си от Европейския съюз (те наричат „партньори“ ЕС и САЩ всеки път, когато смятат да ударят) и с един ход да постигне три цели.

Това трябваше да бъде екстрадацията на опозиционера Николай Кобляков (който, между другото е френски гражданин), за когото ви писах наскоро. Целите са:

1. Неутрализация на руското протестно движение във Франция, но и по-широко. След като активист на движението е в лапите на европейски съд месеци наред по нареждане на Путин и с напълно измислени обвинения, то част от активистите и особено бизнесмените, които даряват пари за протестното движение, изпадат в шок и се отдръпват. Протестното движение е парализирано, поне за известно време. Тази цел е изпълнена.

2. Няма недосегаеми. Идеята е да се внуши на всички, дори на тези, които живеят в или дори са граждани на държави със стабилна демократична и съдебна система, че Путин може да измъкне когото си поиска от Европа, с помощта европейските съдилища и Интерпол, и да го прати по измислени обвинения в затвора в Русия. А там, нито животът на задържания му е гарантиран, нито здравето, нито разсъдъка. Тази цел е частично изпълнена.

3. Да се внесе остър конфликт между самите държави-членки в ЕС, и така да се отслаби ЕС, като се накара да се занимава със себе си, след като съдилищата на едната (България) станат причина за тежки скандали в друга (Франция). Но след като България показа, че от френски скандали не се бои (да си спомним случая Иван Данов, а доста преди това и съдебния скандал с Мартин Борилски), а до началото на август на власт беше правителство, което считаше Русия едва ли не за по-близък съюзник от страните-членки на ЕС и НАТО, то сценарият изглеждаше напълно реализуем - чрез бърза съдебна процедура, без особена политическа и обществена съпротива, и качване на самолета за Москва. Тази цел е частично изпълнена, но нещата са далеч от необратими.

Само че междувременно правителството в София падна, обществена съпротива срещу ареста на Кобляков имаше, а и проточването на случая във времето постепенно фокусира международното внимание.

На последното изслушване в съда като свидетел дойде Ирек Муртазин, разследващ журналист в Новая газета (по-известна като вестникът на Анна Политковская). Имах възможността накратко да го разпитам за случая.



Малко предварителни бележки по видеото, ако имате нужда да се позапознаете с някои руски реалии:

Случаят Магнитски е случай с юрист на западна компания в Русия, който е задържан при нечовешки условия в следствения изолатор и който умира поради липса на медицински грижи. Случаят стана пословичен за условията в съдебната система на Русия и даде повод за въвеждане на санкции (т.нар. списък „Магнитски“)

Самопризнанието е царица на доказателствата“ - максима на сталинското „правосъдие“. На практика се реализира много лесно - мъчат човека, докато не подпише това, което му дадат.

Курица не птица, Болгария не заграница“ - хумористична поговорка от късния СССР. Идеята е, че колкото кокошката е птица (птица, ама не лети), толкова  и България е чужбина (чужбина е, ама твърде много прилича на СССР)



Има субтитри, които можете да си включите, ако натиснете бутончето до зъбното колелце вляво. Пуснете си субтитрите на руски, в тях има превод на руски, когато говоря на български и превод на български, когато говоря на руски.

Понеже разговорът се проведе малко след 9-ти септември, си казахме и няколко думи за тази дата.

Не ме бийте за руския, моля ;) Много отдавна не съм го говорил.

Руският текст от интервюто:

КП: Здравейте
ИМ: Здравейте още веднъж.
КП: Благодаря ви, че се отзовахте на нашето интервю. Ние нямаме много време. Какво правите тук, в България.
ИМ: Работя в отдела за разследвания в „Новая газета“. „Новая газета“ – това е вестникът, в който работеше Ана Политковская. В Европа е известен преди всичко така. А отделът за разследвания – хората се занимават с журналистически разследвания, да кажем с „мътни“ наказателни дела. Делото на Николай Кобляков е едно от тези дела, където доказателствата за виновността на обвиняемия са, меко казано, изсмукани от пръстите. Когато гледаш обвинителния акт, цялото обвинение се крепи или на показанията на хора, които вече не са между живите, или които силно зависят от властите. И които просто казват – „Аз такива неща не съм правил“. Например казват „Аз не съм подписвал такъв документ“. И аз питам съда „Момчета, а вие проведохте ли съдебно–графологична експертиза? Човекът подписал ли е или не е подписал?“ Занимавам се с журналистическо разследване именно с това наказателно дело, което изглежда доста странно. И докато си общувах с Николай и с неговите адвокати, ме помолиха да изготвя справка за състоянието на системата за изтърпяване на наказания и съдебната система. И работата е в това, че през 2009г. аз самият се оказах в т.нар. „Не особено отдалечени места“ (т.е. в затвора). Осъдиха ме по чл. 282 от Наказателния кодекс на Руската федерация...
КП: Какво означава това?
ИМ: Тя гласи „За разпалване на социална ненавист към определена социална група, т.е. представителите на регионалната власт“ Това е чисто политически член. Веднага ме признаха за „узник совести“, тоест за политически затворник. Наказателното дело беше заведено заради една книга – за М Шаймиев, президентът на Татарстан, която въобще не се хареса на президента, и в крайна сметка се оказах в затворническата килия. След като ме освободиха ми стана интересно да се занимавам със системата за изпълнение на наказания, със съдебни дела. Защо попаднах в отдела за журналистически разследвания? Поради това, че навремето завърших Московската държавна юридическа академия, имам юридическо образование и мога да се ориентирам в тези документи не само по отношение на правото, но като видиш доколко са объркани тези документи, като видиш какви  методи използват следователите, за да прикачат наказателното дело на даден човек. И да го обявят за издирване и да поискат екстрадицията му.Историята на Кобляков е такава напълно типична, че наказателното дело се появява веднага след момента, в който Кобляков започва да се занимава с политическа дейност. Например организира протест в защита на Pussy Riot и ето – появява се наказателно дело.
КП: Разбирам това. Но българският съд може ли да разглежда тези документи по същество?
ИМ: Не, българският съд не може да разглежда тези документи по същество, защото той разглежда, както всеки европейски съд, ако България се смята за част от Европа, то тя трябва да постъпи именно като част от Европа, където трябва трезво да оцени – що за екстрадиция е това, Русия в състояние ли е да изпълни европейските пенетенциарни правила, няма ли човекът да бъде подложен на мъчения и ще бъде ли наказателното дело разгледано според закона? Има три основни въпроса, на които трябва съдебната система на България да отговори, ако се счита за европейска страна, ако смята че съдебната система на България е цивилизована и Европейска. На всеки един от тези въпроси отговорът е отрицателен.
КП: Добре, но това всъщност не означава ли изход на Русия от системата на Интерпол?
ИМ: Не, защо. Извинете, ако става дума за убиец или за насилник или за педофил, няма колебание – всяка цивилизована страна – било то България, или Израел или Германия, веднага ще екстрадира когото трябва и няма да има никакви проблеми. Ако става дума за педофил, убиец, насилник, който е открит в Европа, то това е в рамките на същите тези европейски ценности, той трябва задължително да бъде арестуван и предаден на Русия, за да бъде наказан в строго съответствие с правото на тази държава, където е извършено престъплението. Но ние имаме парадоксална ситуация. При нас отношението към педофилите е по–хуманно, по–цивилизовано, отколкото отношението към  политическите или дори към икономическите затворници. Това е парадокс.
КП: Добре, но все пак това означава, че българският съд все пак трябва да реши – кой е педофил, а кой е политически?
ИМ: Ще повторя – българският съд трябва да отговори на три ключови въпроса – ще бъде ли наказателното дело разгледано в съответствие с правото? Осигурено ли е от приемащата страна, че към изисквания човек няма да бъдат прилагани мъчения и ще може ли да се приложат европейските пенетенциарни правила? И на трите въпроса отговорът е отрицателен. Защото системата за изпълнения на наказания, тези предварителни арести, те са препълнени. Там половината от контингента са болни от СПИН...
КП: В България е известен случаят Магнитски?
ИМ: Магнитски е твърде резонансен случай. Той е пример за човек, когото са държали в предварителния арест без да го викат на разпити. За съжаление, в моята страна, в моята родина – Русия, държането на човека в предварителния арест се превърна в един от методите за
...
Не, един от методите за получаване на доказателства. Държат те с месеци там, заедно с бивши затворници, които там ядат, там правят всичко, и след месец–два човек е готов да подпише, че той е убил принцеса Даяна, че той е виновен за убийството на Кенеди, ще подпише каквото и да е.
КП: Това е .. спомням си за сталинското правосъдие.
ИМ: Признанието е царица на доказателствата, това да.
КП: Да. Също исках да попитам. В България делото на Кобляков много прилича на делото на Ходорковски и делото на Навални? Това така ли е?
ИМ: Така ще го кажа – в делото на Ходорковски имаше чиста икономика. Каквото и да говорят, там имаше ако не неплащане на данъци, то поне имаше оптимизация на данъчния процес. ЮКОС съществуваше, имаше компания която се занимаваше със стопанска дейност. Тя се занимаваше със стопанска дейност по същия начин както се занимаваха хиляди или десетки хиляди други фирми. И в един момент това, което по принцип се смяташе за законно, в един момент го обявиха за незаконно. А в делото на Кобляков въобще няма абсолютно нищо. Няма икономика, нищо няма. Просто взимате факта, че се е познавал с бившия директор на Станкоимпорт и изведнъж е привлечен към наказателно дело. Няма абсолютно никаква икономика. Докато с делото на Навални, също има такава ситуация, има...
КП: Икономическа дейност?
ИМ: Да, икономическа дейност. Не на самия Навални, но на приятелите на Навални. Да, можем да сравним с делото на Навални. Нека вземем делото „Киров лес“, с което също съм се занимавал. Но там къде е дървения материал, къде е Навални, въобще нямат нищо общо. Както се казва, никой не ги е виждал заедно. И въпреки това – Навални получи пет години условно. Наистина, нищо особено, но все пак се води „осъждан“, тоест престъпник. Същото е и с Кобляков. Къде е Станкоимпорт, а къде е Кобляков, просто го привлякоха в това дело и....
КП: Смятате ли, че българският президент Росен Плевнелиев ще се намеси? Той има право...
ИМ: Работата е там, че ще му се наложи да се намеси. Доколкото ми е известно, има молба от Кобляков да му се предостави политическо убежище. И доколкото ми е известно въпросът за предоставяне на политическо убежище е в компетенциите на президента. Във всеки случай ще му се наложи някак си да освети, да обозначи позицията си по това дело, разглеждайки молбата за политическо убежище. Или отказва, и по този начин заявява „Не желая да се занимавам, тук няма политика“ или пък предоставя това политическо убежище и признава че това че делото на  Кобляков е политически мотивирано, че то... И в крайна сметка, вашият президент няма къде да се дене. Ще трябва да предостави политическо убежище. Защото, погледнете –  делото на Кобляков се развива на един, да го кажем, недобър политически фон. Дори нямам предвид и предстоящите български избори, в които случаят Кобляков се опитват да използват различни политически сили. Налице е също и факторът членство на България в ЕС, и то в ситуация в която Германия, например, непрекъснато обвинява България, че България е преден пост на Русия, че през България в момента Русия ще предизвиква недобри неща в ЕС, че България е твърде обвързана и много зависи от Русия. В тези условия, например ако България вземе решението за строежа на...
КП: България е под специално наблюдение от ЕС именно в областта на съда и правоохранителните органи.
ИМ: Правилно. И ако в такава ситуация се вземе решение за екстрадирането на Николай излиза че е точно така, че България се намира под руския похлупак. Ако откаже, то тогава Русия може да се обиди, може да предприеме някакви стъпки. Ето, това е доста сложен политически фон,
КП: Тоест България трябва най–накрая да реши къде се намира?
ИМ: Това е много интересно. Че за цяла България делото на Кобляков може да бъде такава точка на необратимост, моментът Х, в който България трябва да даде отговор – какво е България – България – това е Европа или България – това е Азия. Ако България вземе решението да екстрадира Кобляков, то тогава може спокойно да се каже – България не е Европа, България е Азия.
КП: Това е като поговорката – „Кокошката не е птица, ...“
ИМ: Или е нито Европа нито Азия, ами такава Азиопа.
КП: Вие все пак знаете таки поговорка „Курица птица, а Болгария...“
ИМ: Не, не. Аз съм за пръв път в София и всичко тук ми направи много приятно впечатление.
КП: Благодаря.
ИМ: Такива добродушни, радушни хора, въпреки това мизерно време, омраза, проява на омраза към руснаци няма. Когато питам по руски, спокойно ми отговарят. Тоест има много хора, които знаят руски език..
КП: По–възрастните
ИМ: Приятно е. Дори и младите знаят. Аз съм приятно изненадан.
КП: Добре и какво си представяте че ще се случи. Какъв ще бъде изхода от тази ситуация?
ИМ: Това, което набюдавам сега – Българският съд постъпва като Настрадин Ходжа, който обещал да научи магарето да говори. „Или аз ще умра, или магарето или шаха...“ Съдът просто отлага. Обективна необходимост да се отлага разглеждането на делото за октомври, просто няма. Съдията просто си казва...
КП: След изборите.
ИМ: След изборите, а след това пак ще видим. И после пак и пак. Оставиха го на свобода, но му забраниха да пътува за Франция. Дали пък няма сам да тръгне? Да се скрие от правосъдието? Ех че би било хубаво. Но той няма да замине, няма да се скрие, ще седи тук.
КП: Последен въпрос – вие бяхте тук на 9–ти септември. Какво означава за вас тази дата и какво мислите за нея.
ИМ: Мен ме учуди че никой тук не празнува деня на освобождение от немско–фашистката окупация. В Русия този ден се позиционира като ден на освобождението на България от германофашистките окупатори. Въпреки че тук не е имало нито един немски войник. Годините на пропаганда са ни набили това в главата. На мен например са ми набивали в главата – България това е войникът Альоша, който стои в Пловдив, България това са нашите вечни братя, това е шестнадесетата република. И аз винаги съм си мислел, че тук девети септември е такъв национален празник, с паради, с чествания, с фойерверки. Идвам тук и тишина. Никой не знае за този празник, а хората от по–възрастните поколения дори ги е срам да говорят за това. Опитах се да ги питам – „А защо никой не го отбелязва?“ По принцип май се смята за ден на национален позор, не искат...
КП: Може би.
ИМ: Може би защото България без бой без нищо, просто е полегнала пред сталинския СССР.
КП: Добре. Ще се връщате ли тук?
ИМ: Може би? Не знам. Както се получи.
КП: Добре. Това беше всичко, благодаря.
 





петък, септември 19, 2014

Художниците на Народния театър, весел трамвай и четирилистни детелини

С моята племенничка Дарина открихме нашия есенен изложбен сезон. Бих искал съвсем смирено да изкажа забележката си, че работното време на Археологическия музей и Националната художествена галерия само до 18 часа през септември ми се струва рано.

Стъмва се по-късно и да речем едно работно време до 19 часа, поне през септември би вкарало повече хора в музеите, ако това е валидна цел.

Както и да е. Успяхме да сварим Софийската градска художествена галерия отворена до 19 часа.

Изложбата е Художници на народния театър, 1904-1954 и съдържа театрални костюми, снимки от представления, рисунки на декори и исторически бележки.

Не съм усетил кога са сменили статуите около галерията, но ми харесаха

И картините вътре си заслужават.

На Дара много ѝ харесаха стендовете с книжки, където се забавлявахме да четем, включително и със стария правопис до 1945г. 

ТРАМВАЙ

Ненаситен е трамвая!

От началото до края
той поглъща без умора
много работливи хора:
офицери,
пионери,
ученици и
войници,
старци, баби,
здрави, слаби,
мълчаливи и бъбриви. 
Той ги води към заводи,
магазини,
и юзини
към пазари
и гари.
към оная
класна стая
дето чинове, в редици,
чакат свойте ученици. 
Възрастните във трамвая
водат разговор безспир
за дъжда, за урожая
и за дружба, и за мир. 
Разговарят, а децата
дето хрисимо стоят,
са отстъпили местата
възрастните да седят. 
И така, като ги гледам,
знам, че мислят, ред по ред,
колко прави сто по седъм,
или тридесет без пет!
Борис Струма, 1957

Има и специална мъничка шекспирова зала, където по стените има снимки само от шекспирови постановки,

на земята е Офелия с роклята си и се чува шум от клокочеща вода,

и има маса с рибка в буркан, стол и пълните съчинения на Шекспир в превод на Валери Петров.

В средната зала са по–съвременните неща

За деца е подходящо – има рисунки и театрални костюми, макар че можеше да има и повече костюми. Дара много хареса снимките от представления и рисунките на декори.

Хем се забавлявахме, хем разбрахме и полезни работи.

По пътя търсихме четирилистни детелини. С чисто научна цел, разбира се.

Днес трябва да се е открила и изложбата на чешки театрални кукли на горния етаж, тъй че комбинацията е неустоима.

понеделник, септември 15, 2014

Случаят Кобляков

Ситуацията с руския дисидент Николай Кобляков е деликатна и парадоксална едновременно. Тъй като античовешкият режим на Русия все още членува в някои международни структури, като Интерпол, то той няма проблем да злоупотребява с тях както намери за добре.

Николай Кобляков, който е активист на организацията „Свободна Русия“ в Париж, пристига на шести август в София, за да бъде задържан от полицията в следствен изолатор. Задържан е с т.нар. червена бюлетина от Интерпол. Причината – някакви неясни „далавери“ през далечната 2005–та година.

Западните страни, между които и България (странно звучи, нали, но в този случай е точно така) са изправени пред нелек избор всеки път, когато Русия си поиска някой дисидент, укриващ се в чужбина – или да признае открито недемократичния характер на Русия, да отхвърли фалшивите обвинения и фалшивите доказателства, да откаже екстрадация и така да наруши процедурите на Интерпол, или формално да спази процедурите и да предаде търсения човек, така че да получи някакви укриващи се в Русия беглеци от правосъдието, и то сериозни престъпници с тежки провинения.

Какви са детайлите в нашия случай?




Запознах се с него на импровизирана пресконференция в Сохо, където той разказа житието–битието си. Николай е кажи–речи в положението на активно протестиращите срещу правителството на Орешарски българи – човек със собствено занимание, който изведнъж е бил изтръгнат от обичайния си живот и запратен в протестите, особено сега, след като толкова обществено внимание е обърнато към него. Споделих му.

– Виж, протестите приключиха преди месец, но нашите опоненти продължават да ни занимават с тях. Не можем да се измъкнем, непрекъснато се случва нещо важно, на което трябва да се реагира.

Не съм сигурен дали ми повярва :)

Николай прекара известно време първо в ареста, след това на подписка, после под домашен арест, мярка, която беше променена пак на подписка.

Движенията на българския съд приличат на поговорката „Я камилата, я камиларя“. Непрекъснато отлага окончателното си решение по случая Кобляков, с тайната мисъл, „А дано се размине и големите да се разберат и на нас да не ни се налага да взимаме решение“. Аз пък мисля, че все пак ще им се наложи да изпият горчивата чаша.

Междувременно, докато беше под домашен арест, участвах в инициативата да се предостави политическо убежище на Кобляков от България. Окончателното решение е на Президента, Росен Плевнелиев.



Снимки от сбирката пред Президентството, 5–ти септември

Николай споделя впечатленията си от първите дни в България:

Дните ми в България 1.08 – 7.08  
Аз никога не съм идвал в България, преди драматичното ми кацане на летище „София” на 29 юни т.г. И за мен това беше нов начин да опозная една страна – през ареста и съда.  
Улички от софийски тип и лъвовете пред Съдебната палата, където се намира Софийският градски съд - всичко изглежда различно, в сравнение с традиционните забележителности. Може би, защото драматичният привкус на тази нестандартна ситуация, чувствата, които ми останаха след напускането на ареста, бяха твърде остри и реалистични.  
Няколко приятели и журналисти, които ме чакаха с шишета вода пред входа на Софийския затвор, ми изпълниха не само деня, но и донякъде живота. Българите са като руснаците от старите черно-бели филми – те са дружелюбни, отворени и винаги готови да помогнат. Но разликата е, че те не са такива на екрана, а в реалния живот. 
Те не твърдят със сериозен вид, че съжаляват или пък не създават илюзия на изкуствена категоричност относно моята ситуация. Те просто ми помагат – прибират ме от ареста, настаняват ме в апартамент някъде из централната част на София, водят ме oт лекар на лекар, за да изясня най-накрая причината за отока на глезена ми. 
Те казват каквото мислят и се усмихват само, защото усещат, че аз могат да разбера тяхната гледна точка. Те могат да пеят руски песни, но да не ми позволят да забравя, че Кирилицата идва към Московската държава и Киевска Рус от тук – от някогашното Царство България.  
София е много неудобна за разходки с моите патерици, но пък за сметка на това ми напомня за града на щастието от детството с книги на Крапивин. Аз не разбирам български, когато приятелите ми си говорят помежду си, но е достатъчно само да погледна някого в очите, и започвам да поемам цели „парчета” от този южен и понякога експресивен език.  
Местните наистина вярват в достъпните демократични средства за диалог с властта – като провеждат студентски флаш-мобове и мирни протести. И най-впечатляващото във всичко това, че тяхната вяра им носи и съответни победи. Едва от вчера България разполага с ново правителство, което, аз съм сигурен, ще бъде много по-близо до българския народ, отколкото до свързаните с Русия олигарси. България сериозно рискува да стане моята трета родина. И аз мисля, че дори след освобождението си, няма да напусна тази страна, докато не допринеса за нея с нещо ново и позитивно.

Преди няколко дни в София бяха свидетелите Ирек Муртазин (вижте му блога, пуснал е няколко бързи нещица за България) и Дейвид Сатър (който е автор на страхотни книги за СССР и Русия), които трябваше да свидетелстват за това дали в Русия Николай би получил справедлив процес и човешко отношение в предварителния арест. Ирек, от когото ми се удаде да взема кратко интервю (и което скоро ще видите) вече е прекарал две години в руски затвор за опозиционна дейност и има какво да каже за условията в тези институции.

Очаквайте скоро!

Засега Николай е по–доволен – поне може да напуска дома си в София и да си гледа бизнеса (той строи и поддържа домове за настаняване на възрастни хора), но май ще изтече доста вода докато се стигне до окончателно разрешение да напуска България. Засега трябва да прекарва цялото си време в нашата страна, която изглежда му харесва. :)

Но и ние като държава ще се прославим. Вероятно съвсем скоро в България ще бъде създаден световен юридически прецедент. Роденият в Русия френски гражданин Николай Кобляков поиска да му бъде предоставено политическо убежище в България и е много вероятно, че ще го получи. Историята помни не един български гражданин, получил убежище във Франция, а колко френски бежанци са получили убежище в България?

Освен това българският съд ще трябва да покаже - демократична и европейска страна ли е България или не съвсем. Засега чакаме.

петък, септември 12, 2014

Измеренията на победата

Не сега, не така и не вие. Така популярно се критикуват протестите и протестиращите срещу бившето (и слава Богу) правителство на най–безличния и най–марионетен български министър председател от първите 15 години на 21–век, Пламен Орешарски.


(ако ви се четат гадости, сами си намерете статията :))

Тези дни атаките бяха особено интензивни - виж ПИК, Гласове, Тема, агент Димитър и т.н.

Критиките срещу протестиращите (Протестна мрежа) не стихват – „Не вие свалихте правителството, свалиха го ДПС/БСП/ЕС/САЩ (американските сенатори), семитите..“, пенят се критиците (зачертайте ненужното). „Защо свалихте правителството? За да докарате Бойко Борисов на власт ли?“ – твърдят те.  Третата контратеза си я знаем още от началото на протестите – „Не е редно красивите и богатите да свалят правителството, защото така не се прави революция  с цирк по жълтите павета и не сте никакви революционери“. Понеже богатите и красивите (благодаря за комплимента, сертификати издавате ли, че ми трябват за банката, да им докажа че разполагам  със средства? ) нямат право да бъдат честни и най–вече на жълтите павета, нали така. А логиката?

Ще ви оставя и вие да им се порадвате – хем протестите нищо не правят, хем докарват Бойко Борисов на власт. Хем богатите и красивите не са никакви революционери и само правят палячовщини по центъра, хем пък нанасят такива поразии на клета майка България ;)

Освен че са смешни, такива претенции са силно нехигиенични. Само да повторя идеята на Стоян Радев – Ако си подкрепял правителството на Орешарски и си искал да му дадеш шанс, то как можеш да имаш претенции за политическа хигиена?

Когато Бойко Борисов падна през късната зима на 2013г., много хора въздъхнаха с облекчение. Спомням си как моя позната ми се обади по телефона в първите дни на служебното правителство.

– Няма го! Сменям каналите и го няма никъде. Не мога да повярвам колко спокойно ми е сега на душата.

И без повече реплики се разбрахме за кой става дума.

В последните месеци на правителството на Борисов медийното му присъствие беше станало натрапчиво, вездесъщо и силно дразнещо голяма част от гражданството. Не минаваше нито една централна емисия новини и нито един брой на множество вестници, без да се насладим на името му, лицето му и мъдрата му мисъл.

В първите дни на протестите, БСП извадиха оригиналната теза, че нямало как толкова много хора да протестирали срещу правителството на Пламен Орешарски, което било само на две седмици и още нищо не било направило. Следователно, хората протестирали срещу предишното правителство.

Въпреки наглата смехотворност на горната идея, поради факта, че парламентарното мнозинство, стоящо зад нея, направи няколко непростими назначения, а за голям гаф не трябва много време (Една секунда грешка, а после цял живот мъртъв), в нея има и едно рационално зърно. А то е, че финансовата–бизнес–медийна група около Делян Пеевски и семейството му остана на власт и дори се засили при правителството на Орешарски, вместо и тя да слезе от властта като премиера Борисов при предсрочните избори. Именно тази групировка ни даряваше с огромна порция от натрапчивата публичност на Борисов и именно там Бареков се превърна във флагмана на казионната „журналистика“ и именно около нея се вихреха големите публични скандали, включително и заверата „Костинброд“.

Големите протестни усилия от началото на 2013г. имаха други акценти, но бяха насочени и срещу тази измама, срещу тази медийна вездесъщост. След изборите от същата година, много хора бяха готови да преглътнат управлението на БСП–ДПС, ако то все пак показваше готовност да намали влиянието на Делян Пеевски и семейството му, да бъде по-малко нагло в медиите, да скрие Бареков и да даде на Цветанов и Борисов по–задни позиции.

Тогава изглеждаше, като че ли държавата е минала метър от авторитаризма и гражданската война, макар и по доста посредствен начин, че е избягала от от една ситуация, в която един човек и свитата му заместват със себе си и благоволението си повечето механизми на парламентарната демокрация.

Това и обърка сметките на Борисов след изборите. Въпреки че беше получил най–много гласове, той беше поставен в изолация от другите парламентарни сили.

Тогава започнаха изцепките от началните дни на новия парламент, в който Пеевски направи първите си фундаментални изказвания от трибуната.

– Ама това ли е „онзи“ Пеевски с вестниците? – се питаха хората. – Олеле, добре че е само депутат.

Депутат до време. Шило (!) в торба не стои. Останалото е история, както се казва.

В момента, когато тръпката на предизборните очаквания за 5–ти октомври се свежда едва ли не до социологическото колебание (колкото и да ми е тъжно, защото нямам намерение да гласувам за ГЕРБ) дали парламентарното мнозинството на ГЕРБ ще бъде относително или абсолютно, тогава да опитаме да отговорим –

Кой върна Бойко Борисов на власт? Припомням томителния зов на една привърженичка на ГЕРБ:
Самозваните организатори на протеста от Протестна мрежа непрекъснато подчертават, че там, на улицата, много хора не искат ГЕРБ да се върне. 
Прескачайки ниската оградка на логиката, обаче, неприятелите на протеста, контрамислителите, имат готова теза – ББ го върнаха протестиращите. Това, разбира се, не е вярно. Протестиращите направиха само това, което можеха да направят (поради изключителната си разнородност като ориентация и мотивация), като представители на гражданското общество – свалиха правителството на БСП-ДПС (и Атака), защото престъпи няколко черти на абсолютно неприемливо поведение и го принудиха да понесе отговорността си..

Нямаше начин на власт да остане тази фабрика за гафове, защото, както се видя, всеки ден на власт ни носеше деградация на държавата, нови дългове и затъване в международна изолация.

Истината е, че ГЕРБ бяха върнати на власт най–вече от Сергей Станишев и близките нему пропагандни щабове.

Изисква се голям майсторлък да върнеш от политическия гроб сила, поставена под тежка политическа карантина, но отрицателните чудеса кога са били проблем за БСП или лидерите ѝ? Всичко със знак минус го могат:
  • В изявленията на Станишев винаги като опонент номер едно е бил позициониран Борисов и никога никакви „протестиращи“ или други десни партии.
  • Никога представители на управляващото мнозинство не седнаха на дискусия в медиите с протестиращи, въпреки многобройните покани, а изпращаха само свои аватари, като Нина Гергова и пр., а винаги с готовност влизаха в публични дискусии с функционерите на ГЕРБ.
  • Не Борисов накара Станишев да назначи Делян Пеевски за шеф на ДАНС, Иван Данов като министър и т.н. 
Тъй че, каквото се повикало, такова се обадило. 

Ще си говорим пак на изборите. 



Спомен за 11-ти септeмври

Единадесети септември 2001г е един от онези дни, които човек цял живот си спомня къде е бил и какво е правил. Ето аз бях в един пиано бар, който през деня функционираше като кафене, където, докато целият свят е следял със затаен дъх картината от Ню Йорк, аз водех преговори да направя един съвсем мъничък сайт ;)

Излязох от кафенето, прибрах се в офиса и разбрах, че светът вече не е същият.

Разбира се, жертвите са си жертви. Трагедията е голяма, независимо дали умират хора в Южен Судан или във финансовото сърце на Ню Йорк, но случилото се в Ню Йорк още отеква по целия свят. Затова и там беше нанесен ударът, всъщност.

Несръчната реакция на атентатите, превърнала се във Втората иракска война, успя да постигне само формално тактическата си цел - свалянето на режима на Саддам Хюсеин и установяване на плуралистична политическа система в Ирак, но не успя да обезвреди тиктакащата бомба на войнстващия ислямски фундаментализъм, който сега се връща обратно като пустинната буря на Ислямската държава, помитайки всичко пред себе си. 

Хора биват заколвани като животни пред очите на целия свят, жени биват продавани в робство, друговерците, които с бягство успяват да спасят само живота си, се смятат за късметлии. 

Проблемът още не е решен.

А как на място се пази паметта за ужасното събитие?

Преди година и половина ми се удаде възможност да посетя мемориала на мястото на съборените кули, който почита паметта на почти три хиляди загинали тогава плюс няколкото жертви, дадени в първия атентат в Световния търговски център през 1993г.

Поради големия интерес към мемориала, не е толкова просто да бъде посетен просто така, защото има големи опашки и се минава проверка за багаж. Има ограничение за броя хора, които могат да посещават едновременно обекта.  Имах късмет, защото бях с група. 



Изненадах се да науча, че комплексът не се управлява от държавата или от общината, а от неправителствена организация. Също така, земята върху която се намира съоръжението, която в тази част на Манхатън е направо безценна, е дарена безвъзмездно от собствениците. 

По времето, когато бях там - пролетта на 2013г., все още не беше завършен музеят, а и не бяха приключили околните строежи, така че самият мемориал изглежда като оазис, обграден отвсякъде със скелета, строителни огради и временни постройки. 

На заден фон - новата сграда на Световния търговски център

Уж простият наглед мемориал, представляващ два изкуствени водопада, парк и музей без някакво кой знае какво надземно строителство, е глътнал около половин милиард долара, без да броим земята.

Отблизо, водопадите имат точно това хипнотично въздействие, като заглавието си - Reflecting Absence, тоест Отражение (или изражение) на липсата. Всеки може да докосне водата, която тръгва току под парапетите, върху които са изрязани имената, а после тя пада в големия басейн, събира се в центъра му, където пропада още по-дълбоко, едва ли не в подземното царство и представлява символичен преход към света на тези, които няма да видим никога отново.



– Господине, моля ви, не си оставяйте чантата върху имената, – ме предупреди млада жена с униформа на доброволец, – когато си бях оставил раницата отгоре, за да си извадя фотоапарата.



Принципът на подреждане на имената е най-трудния възможен - те са разпределени по близост. Тоест, имената на колегите, които са работили заедно, са разположени близо едни до други, загиналите от първия атентат през 1993г са заедно, пожарникарите, полицаите, екипажите на самолетите, пътниците в самолетите и т.н.

Понякога ми се иска и на българските паметници да са толкова изящни шрифтовете.



От растителността около небостъргачите са оцеляли по чудо няколко дръвчета, като най-тежко пострадала, след това по чудо възкръснала, и в момента обект на специални грижи е една декоративна азиатска круша, която е наречена Survivor tree - Оцелялото дърво или Дървото на оцелелите.



Така и не успях да посетя двете сгради, докато все още бяха там. Имах възможност през 1993г, но времето не стигна и ги оставих за друг път. В момента, в съседство се строи нова сграда, която трябва да замени падналите.

Между другото, отношението към загиналите е един от най-сигурните индикатори за хуманността на дадено общество.

Ако не се правят усилия за установяване на самоличността им и те просто биват анонимно погребвани в големи масови гробове, то очевидно говорим за общество, което не цени нито живота, нито смъртта на гражданите си.

Наблизо има малък крайбрежен парк, където хората с хубави обективи могат да заснемат Статуята на свободата. От нея през 1993 бях снимал в обратната посока, но сега не мога да си открия снимката. ;)











Споделените неща на Комитата

Виж какво споделям , заслужава си повече от това, което пиша. (старите споделени неща)