понеделник, август 31, 2015

Едно такова чувство за услужливата журналистика

27. юни 2013г. Орлов мост.


Изглежда разговорът за медиите в България скоро няма да приключи.

Наскоро прочетох едно мнение, че наистина, изпофалираха разни свински медии, ноо че там работели някои много добри журналисти.

Няма да споря, от визираните в мнението имена (на които няма да се спирам и които конкретно няма да обсъждам) съм чел наистина впечатляващи журналистически материали.

Но ето каква е ситуацията – от средата на 2013г., от началото на протестите срещу правителството на Орешарски, върху мен и върху голяма част от приятелите и съмишлениците ми (с част от които продължихме, организирайки се в Протестна мрежа), се изсипа кална вълна от най-фантастични обвинения и инсинуации.

Кална вълна, продължаваща до днес, с най-разнообразни лъжи и клевети. От много тежки – от обвинения в престъпления по Особената част на НК, глава първа „Престъпления срещу републиката“ , раздел I „Измяна“, раздел II „Предателство и шпионство“ през обвинения в платено участие в протести (поради което четирима човека бяхме обект на прокурорска и данъчна проверка) до недоказуеми хейтърски квалификиции като „морална полиция“, „истина от последна инстанция“ през обвинения в лобиране за икономически интереси, и накрая до обвинения в подривно политическо поведение от вида „като съборите тоя, ще дойде оня“.

Искам да подчертая, че много рядко някой (а на практика не помня нито един случай), включително и част от таланливите пера в тия предприятия, са искали мнението ми и това на моите приятели, преди да изсипят по нас поредната ароматна кофа.

Сигурно някой ще коментира – „какво пък толкова, нали сте живи и здрави и не сте в затвора, радвайте се и на толкова“. То аслъ трябваше и в кауша да влезем, изглежда, за да задоволим нуждите от сюжети и действащи лица за коментаторите на българския обществено-политически живот.

Смешно е нали - в разговора за качествената журналистика, да слушаме призиви да си снижим критериите и очакванията към нея?

Доста от калта полепна – в България е пълно с читатели и зрители (включително и измежду най-близките ми роднини), които са се поддали на горните лъжи и клевети и смятат, че участието ни в протестите е било платено, че протестите са били в услуга на и направлявани от външни сили, че хората, които най-активно участвахме там, сме извлекли големи материални облаги от тях.

Засега много малко можем да направим, за да опровергаем тия лайна. Очевидното е, че както материалното ни положение, така и професионалното ни развитие, което се вижда от всички, не подкрепят горните твърдения. Но очевидното изглежда не е достатъчно!

Бихме могли да ползваме и помощта на качествени журналисти, за да хвърлят светлина върху истината. Ако някой има интерес, да заповяда за подробности.

Разбирам, ако на големи и малки журналистически имена, работещи в кофти медии, им се е налагало да хвърлят тази кал по нас, за да хранят децата си или да си плащат кредитите. Един отговорен човек трябва да направи всичко, за да се погрижи за семейството и дома си. Не е красиво или благородно, но поне материалният дълг се превръща в морален, който се плаща доживот, там вноските не свършват. Съчувствам им, ако са загубили работата си.

И ще ги разбера, ако кажат открито - „Да, клеветихме ви, но трябваше да си храним децата и да си плащаме кредитите“. Тогава съм готов да поживея още с новопридобитата си „репутация“ на национален предател, данъчен измамник, продажник и лобист.

Но никой нищо не казва и остава едно такова чувство.

четвъртък, август 13, 2015

Кой изплиска в Плиска и защо Божидар Димитров трябва да си върви

В този блог сме се възмущавали още преди години, че дори в качеството си на министър, Божидар Димитров не би трябвало да се произнася по автентичността на мощи и проявленията на „чудотворност“ на различни физически обекти, защото църквата и държавата са разделени и действат в различни светове - министърът действа в света на материалното, тоест  борави с факти и  служи на гражданите (поне на теория), а църквата  действа в областта на чудотворното и свръхестественото - в царството Божие, което не е на земята, и където вместо с факти, борави с вяра и се грижи за душите на вярващите.

Заемайки последователно различни обществени длъжности - общински съветник, министър, директор на Националния исторически музей (НИМ), Божидар Димитров не чувства проблем да прескача от единия свят в другия и да използва авторитета на светската си длъжност, за да пробутва суеверия и да прави религиозна пропаганда.

В последните седмици състоянието му се обостри – през ден бълва прозрения - ту за чудотворната ракия, помогнала на българите в борбата срещу османците през 14-ти век (така хубаво помогнала, че махмурлукът траел 500 години  - КП), ту за поръчението на Ванга да възстановява „държавни църкви“, ту за лековитата вода в Плиска, ту за правото на малоумни футболисти да дращят глупости по исторически паметници...

Ако Божидар Димитров с такава лекота прескача от физичното в метафизичното и злоупотребява толкова сериозно с общественото си положение, време е да си зададем един много прост въпрос – професионално пригоден ли е за поста си Божидар Димитров?  И да продължим – неговото присъствие в музея дали вреди или помага на българското общество? И, след като толкова дълго заема директорския пост (16 от последните 20г.), дали това е правомерно?

Първо, да си припомним как попадна той там.

Теоретично, тоест по закон, директорското място се заема след конкурс. За пръв път Димитров става началник на музея през 1994г. , но тази дата е преди началото на масовото разпространение на Интернет и не можах да открия данни за конкурс. След това са налични сигурни сведения за проведен такъв конкурс през 2001г., когато Димитров е отново назначен след кратка пауза и казват, със силен натиск от страна на току-що избрания президент Георги Първанов.

Налична е и обявата за провеждане на конкурс от 21. септември 2007г. по смешната наредба Н-4 от 14.06.2007 г ., (според която министърът определя кандидатите, продължителността на мандата им и разяснява процедурата на конкурса) докато министър на културата е Стефан Данаилов. Да, но не откриваме следа за реално приключил такъв конкурс!

Предполагам, именно заради тази неяснота народният представител Иван Иванов задава въпрос на министър Рашидов за датата на конкурса, чрез който Божидар Димитров е избран на поста си, и получава следния уникален отговор:
„Проф. Божидар Димитров е избран с конкурс на по-ранен етап и изключително отговорно ръководи най-големия национален музей в страната. До настоящия момент не са постъпвали сигнали за нарушения или оплаквания, които да поставят под съмнение изключителния професионален опит на директора на НИМ по отношение на дейностите и отговорностите по опазване и представяне на културното наследство на страната ни. НИМ организира ежегодно стойностни временни експозиции в България и чужбина, които популяризират историята и културата на страната ни и привличат повече туристи и посетители в националната музейна мрежа.
Разбрахте ли? „На по-ранен етап“! Всичко се изясни!

В Закона за културното наследство, който регулира заемането на директорските постове в държавните музеи, присъства следния чл. 28 с алинеи (5) и (6):
(5) (Нова - ДВ, бр. 54 от 2011 г.) Директор на държавен, регионален или общински музей може да бъде лице:
1. с висше образование с придобита образователно-квалификационна степен "магистър" по специалност от съответното професионално направление и
2. с професионален опит:
а) за държавни и регионални музеи - 5 години професионален опит в съответното професионално направление;
б) за общински музеи - три години професионален опит в съответното професионално направление.
(6) (Нова - ДВ, бр. 54 от 2011 г.) Правоотношенията с директорите на музеи по ал. 5 възникват въз основа на конкурс за срок от 5 години, освен в случаите, когато в специален закон е предвидено друго. Конкурсът се провежда от комисия, назначена по реда на Кодекса на труда, в състава на която се включват и представител на Министерството на културата и двама музейни експерти.
Тук много ми се иска правистите и ресорните журналисти за министерство на културата да ударят по едно рамо и да успеем заедно да получим отговор на въпроса – Кога всъщност е бил последният конкурс, с който е назначен Божидар Димитров за директор на НИМ (за да разберем откога текат петте години на правоотношения на БД с музея) и действал ли е по същото време специален закон, в който е предвидено нещо друго?

Защото може да се окаже, че той заема сегашния си пост НАПЪЛНО НЕЗАКОННО! И че неговото несигурно законово положение би могло да бъде желязната хватка, с която той бива държан непрестанно в шах (от кого?), тоест в зависимост.

А един зависим директор на НИМ може да направи множество поразии, примерно да помага за легализирането на иманярски находки.

Данни за такава легализация нямам, разбира се, но ситуацията е сериозна – иманярите в България вилнеят в особено големи размери и то не от вчера.

В този смисъл ролята на НИМ за спиране на иманярството и съхраняване на националното археологично богатство е изключително важна.

Например, при официалното представяне на изложбата „Тракия и древният свят – колекция Васил Божков” в музея, българската държава застана с целия си авторитет зад законността на предметите от тази изложба, по този начин вдигна драстично стойността им и изчисти всякакви съмнения за законността на придобиването им.


Как да разберем #кой и защо държи Димитров на този пост толкова дълго време, въпреки очевидните фалове и репутационни щети?

Два факта ми правят впечатление:

Първият е разговорът с гражданката Вангелия Пандева Гущерова, която възлага ремонта на „четири държавни църкви“ на бъдещия директор на музея.

Вторият е почетната професура от Университета по библиотекознание и информационни технологии.

Съветът на една гражданка, пък била тя и популярната Вангелия Гущерова, не може да е достатъчен аргумент за пренасочване на сериозен обществен финансов ресурс в реставрация на църкви (защо не примерно за реставрация на синагоги и джамии?). Защо точно църкви и защо точно „държавни“? Ванга като аргумент за мен означава злоупотреба със служебно положение в полза на частни интереси.

Не може директор на национален музей, който трябва да е страж на науката, да бълва непрекъснато суеверия и чалга митове с които да се опитва да баламурка обществеността за да припечели по някой лев от билетчета и сувенири.

Не може да се допусне планомерното унищожаване на археологическото наследство на България чрез строеж на чисто нови крепости и църкви уж под предлог „реставрация“.

Не може да се допусне шеф на национален институт да произвежда непрекъснато дипломатически скандали и да ръси цинизми по медиите.

Този човек просто трябва да си върви.

Явно не съм сам в усещанията си, защото вече има подписка за пенсиониране на Божидар Димитров. Можете да се запознаете с мотивите и евентуално да подпишете ето тук.




четвъртък, август 06, 2015

Балкански случки и легенди в книга

Запознах се с Велко Милоев, когато заедно наблюдавахме изборите в Кюстендил през 2012г. Тогава научих за него, че е изключителен професионалист в наблюдението на избори и че като част от различни мисии (не само за наблюдение на избори) е обиколил на практика целия свят и е събрал уникален опит и впечатления.

За това, че се опитва да записва и да публикува наблюденията и анализите си и че всъщност е (бивш) журналист, научих малко по–късно, когато видях негови текстове в „Либерален преглед“.

Съвсем естествено, забелязвайки книгата му „Балкански случки, войни и легенди“, (2007г.), в доста неочаквано място – Карфур на смешната цена от 5 лева, продава се и като електронна книга, веднага си я купих.

Книгата е по–голяма, отколкото очаквате.

Първо, форматът и е малко по–голям от обичайния формат книга, и второ – страниците са покрити с гъст текст, което означава, че в меките корици се е побрал един сериозен том.

Какво има вътре?

Това са есета/пътеписи/спомени от пътуванията на Велко из бившите бойни полета на Босна, и въвлечените в конфликта съседни Черна Гора, Сърбия и Хърватско, епични семейни саги, изправящи косите кошмари от войните, удивителни разкази за това как обикновени хора се превръщат в чудовища или светци, за спасителната (дали?) амнезия на мира, малко след приключване на войната. Има препратки към Македония и България – защо на нас ни бяха спестени страданията на гражданската война, и наистина ли бяхме толкова различни и толкова по–добри от западните си съседи, за да живеем в мир.

Накрая прави една разходка/анкета по въпросите, които изглежда за балканските народи са по–важни от въпросите за мира, войната, живота и смъртта –

Кой народ на Балканите е вечната жертва на съседите си? Коя е държавата на Балканите с най–хубавата природа, най–вкусната кухня и най–славната история?

Общите болести и общите комплекси като че ли ни дават идея какви са следващите стъпки в нашето движение напред, без да си причиняваме страданията на войните, но ще оставя на всеки, който си вземе книгата, сам да си направи изводите.

Аз съм много доволен, че я прочетох.

От книгата:

Символите, както преди векове, са предназначени да сплотяват и да разделят.Вдигат се джамии, прекалено големи за малкото молещи се. Вдигат се огромни кръстове върху високи баири, за да се очертаят териториалните граници на някой верски анклав. Броят се пръстите при прекръстване. Всекидневие са познатите и у нас свади за децибелите от минарето или от камбанарията.За мен в тази страна най–искрени са атеистите.  
Защото възможно ли е да вярваш, че Бог гледа с добро на твоята война, на твоите убийства? Възможно ли е истински вярващ да открадне, оскверни или вдигне във въздуха храма на друг бог? 
Как така Рождество, Възкресение или Байрям – празниците на любовта, смирението и опрощението – се отбелязват с масови стрелби от прозорци и балкони? Като на сватба, като след футболна победа. (целият текст от тази глава, „Бог от консервата“)

Да се чете ли? Да.
А ако имате интереси в балканската стара и нова история и политика – задължително.



Е, имаше неща, с които не бях съгласен или смятах за излишни – примерно с лекото залитане в посока геополитика или пък с твърде честото цитиране на Андрей Пантев. Но книгата си струва.

сряда, август 05, 2015

Камъни в мозъците

Тия дни изпофалираха много медии, на които много хора галено им викат „парцали“ „свински“, „бухалки“ и ред подобни метафори и епитети.

По стар обичай, лицата на тези предприятия за масова преработка на общественото мнение в тор, изригнаха в плач за „истинската журналистика“. Понятие, което те познават, но досега старателно избягваха в професионалния си път, освен като  параван за ангажиментите си към сенчести структури, когато трябваше да се забъркват отровни коктейли от лъжи и полуистини.

По стар обичай, от същите лица беше провидян заговор на тъмните сили, преминаващ по оста Вашингтон–Драгалевци–Фейсбук монарси от жълтите павета, който сложил прът в колелата на прогреса и истинската духовност.

Това е димна завеса на една проста схема.

С крадени пари от банка, се дават „кредити“ на фирми, които дори и не помислят да ги връщат. С парите от тези „кредити“ се финансират горните „медии“, които поливат с помия всеки, дръзнал да се опълчи на мафията, крадяща от банката и съответно от джоба на всеки български гражданин.

Банката фалира, парите свършват, фалират фирмите – пощенски кутии, остават без пари и виещите за „духовност“ и „истинска журналистика“.

Гражданите псуват, но плащат загубените пари на банката (по закон), виещите вероятно ще започнат нови медийни проекти за... познахте, за „истинска журналистика“ против „пошлостта“ и за „истинска духовност“, онлайн архивите (уликите на местопрестъплението) ще изчезнат, но утайката в главата на публиката ще остане.

Утайка под формата на мозъчни камъни. Не е лесно да се мисли с камъни в мозъка, а освобождаването от тях е мъчително.

Карикатура: Христо Комарницки

Споделените неща на Комитата

Виж какво споделям , заслужава си повече от това, което пиша. (старите споделени неща)