петък, октомври 23, 2015

Какво става с нашия град, къде е местната политика?

Не знам, вие забелязвате ли предизборна кампания в София? Аз почти не забелязвам. Мога цял час да вървя по улиците на града и нито веднъж да не видя предизборен плакат. Вчера се загледах - бойлери, климатици, курсове по английски... къде са изборите? Наистина, често блея, но и блейките са избиратели.

Вчера пазарувах от супермаркет. На входа раздаваха някакви книжки, приличаха на каталози. Не ми дадоха. Реших, че са ме преценили като лош клиент на каталозите, което си е самата истина. Напазарувах, излязох от супера, книжките бяха свършили - групичката обсъждаше непохватността на организатора си, който трябвало да зареди още рекламен материал, но никакъв го нямало. Десет метра по-нататък мернах нещо шарено върху електрическо табло - баш една от тези луксозни брошурки. Беше рекламен материал на една от главните партии, участници в изборите.

Разбирам, времената са тежки за всички, дори за партиите. За 2-3 години джобовете на всеки българин поизтъняха - то не беше правителство на Орешарски, то не беше КТБ, то не бяха кредити за запушване на финансови дупки.  От 2009г. насам парите бързо свършват.

От друга страна, българите извадиха изключителен късмет с Европейския съюз. Нашите приятели и съюзници не се скъпят за бедните си балкански роднини - дават ни пари да си оправим улиците, сградите, канализацията и въобще градовете. Резултатите от европейската помощ се виждат, за което дълбоко съм им благодарен.

Но, нещо не е наред. Това, в което се превръща София с помощта на европейските пари не е съвсем европейски град.

За десетилетия напред се оформя облика на провинциален и комплексиран град, който предпочита да блести не със собствената си красота, а да се обзавежда с напудрен китайски и турски кич, имитация на чужди образци. Предпочита да си измисля минало, с търговско-патриотична цел. Накратко - предпочита чалга естетиката.

Примерите са твърде много и твърде болезнени. Безмилостно се довърши новата „Витошка“ от селски тип. Безмилостно в подобен стил се оформи входът на Южния парк откъм „Витошка“. Изтръгнаха се каменните плочи от бул. „Черни връх“ и се замениха с циментови еднодневки (същия линк). Безмилостно се подмениха историческите фенери в Борисовата градина с имитация на исторически фенери. Безмилостно се режат 50-60 годишни дървета (които не са тополи) и на тяхно място се засаждат фиданки, на чиято гъста сянка сигурно няма да успеем да се порадваме в близките 40-50 години. Безмилостно се оформят метростанциите в стил еврооптимистичен кич от началото на века, без конкурси. Циклопични кръгови кръстовища унищожават знакови площади, кичозни бронзови статуи отнемат мястото на нероденото съвременно публичното изкуство.

Единични са изключенията на добър вкус и умереност като в локалното платно между „Орлов мост“ и Ректората.

Проблемът е, че градът се развива без философия, че това, което се прави, се прави, за да се не се изпускат сроковете на европейските грантове, а не толкова, за да се решат дългогодишни градски проблеми и най-малко да се даде перспектива за десетилетия и столетия напред. Липсва философия на развитието, (съгласен съм с Иво ), липсва идеята какво правим, за кого го правим и каква е нашата дългосрочна крайна цел.

Когато пари има, но те не се харчат рационално, не е виновен този, който дава парите (макар че гърците се опитват да ни убедят в обратното). Виновен е този, който ги харчи.

Отговорни за тази унищожителна и недалновидна политика са няколко човека на политически длъжности, а най-виновен е този, чиято длъжност е да упражнява ролята на върховен естетически арбитър и урбанист на София - главният архитект Петър Диков.

Знам че не съм сам в тези си терзания, че не съм единственият, когото го боли от превръщането на София в град с провинциални претенции, изпълнени с вече ронещи се евтини материали, че завинаги се лишаваме от важни възможности за града, като примерно използването на изоставените жп линии за нови типове екологичен транспорт, или превръщане на старите производствени халета (като примерно в „Захарна фабрика“) в съвременни градски пространства, с които всеки град може да се гордее...

Къде е този разговор, който трябва да се води точно преди местни избори? Къде са медиите, които се крият зад хронометрите на дебатите и зад платените репортажи и интервюта? Къде са партиите, които уж конкуренти и опоненти на партията на главния архитект, не си направиха труда да ни предложат алтернативни модели за развитието на града и да ни покажат визионери, които имат идея за нещо друго? И почти не си направиха труда да ни дадат надежда, че имаме и друго бъдеще - по-добро и по-европейско?

Абе дори за липсващите обществени тоалетни никой нищо не каза, бе!

Необяснимо е. След протестите през 2013-2014г. рекорден брой партии и коалиции присъстват в парламента. Рекорден брой партии ползват партийни субсидии. Ако ги беше грижа, щяха да присъстват масово в публичното пространство.

Място за софийски дебат има, но той не се състоя между големите партии. Медиите, които трябва да са на страната на гражданите, решиха да се борят не за града, а за предизборните медийни пакети.  Партиите изглежда решиха, че не сме им важни, защото и така сме им в кърпа вързани.

Да, ще гласувам на тези избори, имам право на избор и ще го използвам.

Имам за кого да гласувам. Листите са пълни с мои приятели, които съм наблюдавал ( някои от тях в продължение на десетилетия) как живеят, как се справят с предизвикателствата, колко ги бива да организират, да мислят за бюджет, да мислят в перспектива. Не се налага да разчитам на медиите, за да си съставям мнение. Може дори накрая да си направя сам едни първични избори  с една шапка и вътре да си сложа номерцата с преференциите.

Но това няма да ме спре да продължа да изисквам това, което смятам, че трябва да се направи за София и софиянците.

Всъщност, това е един красив град с голям потенциал.











вторник, октомври 20, 2015

Голям омбудсрам за България

България има късмета (или нещастието) да въвежда практики и институции далеч след развитите държави и то наготово. Това има недостатъци – изглеждаме изостанали в собствените и в чуждите очи, но и предимства – можем да избягваме чуждите грешки (макар че трудно ни се получава) .

Омбудсманът е типичен пример – институция, на която нито името изглежда ясно, нито функцията.

Но ако човек попрочете малко, всичко звучи много добре – омбудсманът има достатъчно широки правомощия, с помощта на които да се застъпва за отделни граждани, чиито права са нарушени. Като арменски поп, но с реални правомощия.

По света тази институция проработва толкова добре, че в момента кой ли няма омбудсман – общини, министерства, а понякога – дори и отделни медии.

Обръщал съм се лично към Омбудсмана Гиньо Ганев още през 2008г., когато заедно с Богомил и с други хора, сезирахме институцията за подготвяното брутално нарушение на човешките права в България, чрез Наредба 40 на МВР, която узаконяваше безконтролното подслушване на граждани.

Тогава, не без помощта на омбудсманската институция, успяхме да спрем тази регулация, въпреки че Гиньо Ганев носеше целия си багаж от тоталитарното минало, което до ден днешен не е много изяснено.

Следващият омбудсман – Константин Пенчев, няколко пъти постъпи много достойно.

Самосезира се за упражненото насилие върху протестиращи през нощта на 23–ти юли, „нощта на белия автобус“

Не се побоя да говори открито за корупцията и кадруването в съдебната система, ето  хубава равносметка на цялата му кариера. Наистина, тежат му някои решения на ВАС, както и избора на съдия Марковска за заместник.

Той категорично беше по–добрия вариант за омбудсман от избраната от срамна коалиция  на депутатите от ГЕРБ, Патриотичния фронт, БСП, ДПС, „Атака“ и АБВ – Мая Манолова. Коалиция, за която управляващата ГЕРБ и премиерът Борисов още дължат дълги и напоителни обяснения.

Трудно е да се намери по–неподходящ човек за този пост, който изисква три много важни качества:
– Юридическа компетентност, особено в областта на човешките права;
– Истинко съчувствие и желание да помагаш на онеправданите;
– Безспорен морален авторитет;

От трите качества най–безспорна е юридическата подготовка на Манолова – тя е адвокат в Кюстендил и е участвала в изготвянето на множество законопроекти. Ще оставя на специалистите да преценяват доколко този опит и квалификация отговарят на позицията ѝ.

Със съчувствието и желанието да помогне на онеправданите нещата вече стават сложни – единствената страна, на която Манолова досега твърдо и безкомпромисно е заставала, е страната на партията, към която принадлежи – Манолова не се поколеба да бъде фронтмен на аферата „Костинброд“ или да заяви, че тя лично е предложила Делян Пеевски за председател на ДАНС, както и месеци наред да тупка топката за правителството на Орешарски и да разиграва бутафорен дебат за нов Изборен кодекс, от който излезе едно недоносче. Също така не и мигна окото да лъже избирателите си, че протестите срещу Орешарски били „нова форма на заетост“, която, разбира се, се плащала. Избирателите и гражданите, които имат нужда от истината, не са напред в приоритетите ѝ.

Това, че събра смелост да бъде от малкото депутати от управляващата коалиция, които посмяха да се срещнат с протестиращи, не е достатъчно, за да бъде омбудсман. Изисква се и честност, и последователност.

Особен пример за липсата ѝ на гнусливост и професионална непригодност е оглавяването на протест на „Атака“ и БСП съвместно с Волен Сидеров

Снимка: Клуб Z, Веселин Боришев 

А с клеветите по адрес на протестиращите срещу правителството на Орешарски, Манолова загуби каквото беше останало от авторитета ѝ.


Още не знаем продукт на каква сделка, зад гърба и за сметка на гражданите, беше избирането ѝ, но и това ще се разбере.

Малко снимки от протеста срещу встъпването ѝ в длъжност, 20.10.2015г:

Нищо старо не е забравено – отново са канени бутафорни граждански организации да я легитимират.





понеделник, октомври 05, 2015

Отдавна очаквани лица и обекти в Софийска градска галерия

Една изложба, която имаше шанса да стане културното събитие – празник на годината, в момента отминава (почти) незабелязано. Световноизвестният артист (художник) от български произход Кристо (Христо Явашев) и жена му Жан–Клод са представени в Софийска градска художествена галерия (СГХГ) с изложбата „Графики и обекти“.




Кристо няма голям късмет в родината си. Роден през 1935 г., влиза в Художествената академия в София през 1953г., където бива каран заедно с негови състуденти, да обикалят населените места по протежение на железопътната линия, по която минава „Ориент Експрес“ и да дават указания на селяните как да подреждат дворовете си, включитено прането, така че гледано от железопътната линия, всичко да изглежда подредено, чисто и спретнато.

С големи мъки успява да замине за Прага, където да продължи да учи изкуство. Малко след това пресича нелегално австрийската граница и се установява в Париж, където се запознава с бъдещата си жена Жан–Клод и постепенно става звезда от световна величина.

Имах страхотен късмет  през 1998г. да попадна на негова изложба в Торино.

За съжаление, въпреки че е предмет на национална гордост, Кристо не е особено обичан в България. „Квадрат 500“, т.нар. „Български Лувър“ можеше да се открие с летящ старт с хубава изложба на Кристо и Жан Клод, тоест с по–добро издание на тази изложба, но за съжаление, при проектите които се правят само за да не се изпусне европейското финансиране, рядко нещо е наред. А кътчето, посвенето на Явашев в „Квадрата“ е по–скоро повод за срам, отколкото за гордост.

В СГХГ изложбата обхваща и трите зали и двата етажа и проследява цялата кариера на семейството – от 50–те години до днес. Има опаковани вестници, телефони и накрая се стига до картини и снимки на наистина мащабните проекти със завеси през речни долини и през планински пейзажи. На втория етаж са по–интригуващите неща.

За мен най–интересен беше едночасовия документалния филм „Чадърите“, който може да се види в заличката за семинари и който разказва за знаменитите 3100 6–метрови чадъра, опънати в живописни пейзажи в Калифорния (1760 жълти) и в Япония (1340 сини). Ето графика на прожекциите, за да не го пропуснете.

 Мастаба от петролни варели



Обградените острови, Флорида

Цената на проекта е 26 милиона долара (по цени през 1991г! ). Да закрепиш и опънеш един чадър с такива размери сред природата не е много лесно, а какво остава за 3100 бройки.

Горещо препоръчвам филма, който е едновременно ценно свидетелство за творческия процес на Кристо, но също и историческо и документално свидетелство за САЩ и Япония в началото на 90-те годиини. Първо погледнете графика на прожекциите.


Разбира се, препоръчвам и изложбата, най–малкото защото такова не може да се види всеки ден в България, макар че кой знае, вероятно можеше и много по–добре.

Не пропускайте!
 Проект за Таймс Скуеър

Споделените неща на Комитата

Виж какво споделям , заслужава си повече от това, което пиша. (старите споделени неща)