понеделник, март 14, 2016

Час и половина безмислени кукли




С Anomalisa открих Sofia International Film Fest тази година.

(отдолу има подробности от сюжета, продължавайте на собствен риск)

Нищо не знаех за филма, преди да вляза в Зала 1, освен че беше анимация. 

Честно казано, ако знаех на какво отивам, нямаше да го гледам.

Преди всичко трябва да знаете, че това е един доста американски филм. Ако бях американец, може би щях да хвана някои от детайлите, които може би имат значение за посланието на филма.

Защо главният герой е британец? Защо пътува именно до Синсинати? Защо е писател? Може би заради някакви клишета (британец=изтънчен тип, писател=привидно успешен, Синсинати=кучия гъз?)

Още в първите минути се усеща че нещо не е наред. Първо, всички говорят с мъжки гласове, дори жените. Тъй като е анимация и в началото не можеш много да стоплиш кой е мъж, а кой – жена (образите са доста асексуални) започваш да си мислиш, че това е някаква антиутопия, в която жените са изчезнали...

Второ, разговорите са толкова безмислени, че ти иде да си счупиш главата в предната седалка. Разговор с бакшиша, разговор с пиколото в хотела... В този момент търсех някакъв болезнен начин да се самонакажа.

След третия такъв разговор - с рум сървиса в хотела, става ясно, че това е НАМЕРЕНИЕТО на автора – да те накара да умреш от скука, за да видиш на героя как му е. Оф, добре.

Жанрът е „любовна история за една нощ“, нещо като любимите ми Итън Хоук и Джули Делпи в „Преди изгрева“, само че с два пъти по-възрастни герои, и двамата със самочувствие под нулата. Включително и богатият и известен писател.

О, дали това е драмата? Вече се просълзих.

Значи ако в „Преди изгрева“ героите ги очакваше цялото им бъдеще и бяха преизпълнени с надежди, в „Загубени в превода“ с Бил Мъри и Скарлет Йохансон имаше объркване, дезориентация в чужда културна среда и жалба за младост, но някаква възможност за бъдеще, в „Аномалиса“ нищо хубаво не ги чака (Да не би това да е ролята на декора Синсинати, кучия гъз?)

И тук японската тема присъства, официализираща връзката със „Загубени в превода“, но какво ни дава тя? (клишето позападнячена Япония=още по-зле?)

И сега идва въпросът за анимацията.

На няколко пъти ни се подсказва ДЕБЕЛО, че хората не са съвсем хора, ами са някакви механични дърдорещи кукли (и японската кукла - хем кукла, хем човек, Get it?)

Кукли ли са хората? О, Боже мой, о Боже Господи, каква драма!

Може ли един успешен автор и лектор по техника на продажбите всъщност да бъде социален инвалид? Разбира ли как да вземе парите на хората, но не и любовта им? Може? О, Боже мой! Каква драма! Какъв ужасен капитализъм, в който човек за човека е кукла!

Да се гледа ли – ако сте в особено добро настроение, което можете да похарчите и ви се гледат любовните мъки и кризата на средната възраст, тогава да, иначе не знам защо да си го причинявате. Примерно ако ви е харесал „Възможност за остров“ на Уелбек, причинете си го.

Има и още две причини за анимацията. Първо, от сюжет за 30 минути да направиш 90 минути, и второ – да не вземат да го забранят като порнография, че в Америка правилата са строги.

PS. След щастливото публикуване на тия впечатления и опита ми да забравя този филм завинаги, в коментарите във Фейсбук ми обясниха „истинската  идея“ – авторите опитват да опишат човек с психичното заболяване „Синдром на Фреголи“(като името на хотела), в което болният вижда в околните само познати лица (тоест мисли, че околните са някой, когото познават, ама той се е гримирал). Окей. Аз не се смятам за тъп, много художествени средства има на разположение да ми се подскаже какво всъщност гледам на екрана. Все пак, ако искате да прочета някаква статия по психиатрия, преди да гледам нещо, е хубаво да предупредите. И да, харесах „Да бъдеш Джон Малкович“ от същия автор.

Мини ревю, вече знаейки „истинската идея“ – Майкъл Стоун страда от синдрома на Фреголи. Това означава че живее в параноичен свят, в който всеки контакт с хора е мъчителен, дори най–елементарните и рутинизираните, като шофьори на таксита, продавачи и пикола в хотел. Целият свят изглежда като многоглаво чудовище, в което няма много радост. Докато не се появи една аномалия – Анома–Лиса.

Филмът следва идеята позната ми от „Да бъдеш Джон Малкович“ – човек е затворник в собствената си глава и ако има някакъв проблем с интерфейса към външния свят, примерно сетивата изневеряват, от този момент нататък животът се превръща в ад. А какво става ако добавим към този ад и неособено щастлив брак и криза на средната възраст. 

Заслужава ли си да се гледа.. де да знам. Аз не бих го гледал втори път. 




събота, март 12, 2016

Седма стъпка върху междузвездна мина

Този текст е предназначен само за хора, които:
а) могат да понесат известен скептицизъм и подигравки към вселената на „Междузвездни войни“;
б) гледали са Епизод 7 „Силата се пробужда“ или ако не са го гледали, поне нямат нищо против някой да им издаде нещо от сюжета (понеже отдолу ще разкрия нещичко от сюжета).

Продължавайте на свой собствен риск. 

Вече ви говорих за проклятието на четвърта серия. Какво беше то, припомням – ако на една успешна трилогия се залепи четвърта серия, тя седи точно така, като залепена. Примери колкото искаш - Епизод 1 на „Междузвездни войни“ (макар че с добавянето на 2 и 3 нещата се позакърпиха), „Рамбо 4“, „Шрек 4“ и други подобни творения.

Вече си мисля, че има и проклятие на седма серия. Значи правиш две успешни трилогии и уж си постигнал всичко, което може да се постигне, но нещо недостига. Свикнал си на славата и пресконференциите, искаш мърчъндайза, франчайза и сувенирите да вървят, но къщата иска ремонт, а от „Дисниленд“ ти звънят да ти търсят нови идеи за атракциони.

И ето, с един удар на меча на седмия епизод разсичаш целия гордиев възел на пълзящата криза – имаш нови герои (следователно нови сувенирни фигурки по сергиите), нови кораби, роботи и оръжия (материал за фен–конференциите за още години напред), плюс че „Дисниленд“ ще си намерят нещо за тях си из сцените и декорите.

Остава едно малко възелче – зрителския интерес на тези, които може и да са фенове, но имат все пак някакви претенции към качеството на това, което им пробутваш , но все пак на фона на всичко останало...

Друг проблем с продълженията (сикуълите), които са стигнали до 7–ма серия е това, че въображаемата вселена толкова се е втвърдила, че все по–трудно можеш да покажеш нещо ново, без да бъдеш обвинен в „измяна на духа“ на оригинала и затова иновациите навлизат твърде трудно.  Затова и почти всичко в седмата серия е нещо добре притоплено старо.

Да не сме голословни и да разгледаме конкретния филм.

Действието в „Силата се събужда“ се развива около 30–тина години след голямата победа при Ендор, когато Императорът изгаря като пеперудка в плазмения огън на необезопасената шахта, намираща се в кабинета му, тъй като и в галактиката си имат архитекти за бой.

Вече е само спомен победата на Демокрацията, когато галактическото СДС е взело властта. Междувременно лошите отново са се събрали, намерили са финансиране и се опитват да се върнат със силата на оръжието на власт.

На планетата Джаку живее младата Рей (съвършената Дейзи Ридли). Тя си изкарва прехраната като шофира галактичеки трактор „Беларус“, бере желязо и кърти ценни джвъчки от останките на галактическата флота, изпопадала по повърхността на планетата при отминала битка, които после предава за дребни парички на неясно колко легален пункт за изкупуване на старо желязо. Въпреки лайфстайла си на дъното на социалната стълбица, Рей е в чудесна физическа форма, с добра хигиена и с добре поддържаната коса и кожа.  Неочаквано при нея попада електромеханичното великденско яйце, BB–8 (бебе 8 – момичета, ще го харесате). То е малко, беззащитно и пищи много трогателно, затова Рей го спасява от друг берач на желязо.

 Рей и космическият трактор
Рей и Бебе–8. картинка

Фин (Джон Бойега) пък е един от онези с белите униформи, който изведнъж осъзнава, че работодателят му е Тъмната страна и прави най–балъшкия опит да напусне работа, като избяга с изтребител. С обичайния късмет на новобранците, опитът успява с помощта на По Дамерън (Оскар Айзък), пилот от съпротивата. Двамата тупват обратно на планетата Джаку, която Фин истински ненавижда, но явно му е на късмет.

Там се намират с Рей, с която политически си допадат и подпряни от обстоятелствата потеглят да търсят Люк.

Според обстоятелствата
Старите бунтари от предишните серии са се върнали към привичния си живот, и тъй като са дълбоко неприспособими към скуката на мирното съзидание, постепенно са се маргинализирали.

Чубака и Соло се занимават с контрабанда на чудовища срещу заплащане.

Републиканското правителство, непреживяло коренна съдебна реформа, е толкова некадърно да се справи с организираната престъпност, че в сърцевината на драмата е картата с точното местоположение на междузвездния Иван Костов, тоест на Люк Скайуокър, който отново изглежда като единствения, който може хем да постегне правителството на новата република, хем да пребори лошите и да постигне баланс на Силата. Ако лошите първи го намерят – клъц, а ако го намерят добрите – хлъц.

Намират ли го? Не казвам.

Технологиите напредват дори в галактиката и затова, въпреки че 30 години по–късно лошите имат само частичка от средствата и човешките ресурси на старата империя, някак си успяват да превърнат цяла планета в звезда на смъртта, като запазят климата, флората, фауната и годната за дишане атмосфера (само много не се замисляйте как оцелява животът и атмосферата на планетата докато тя се щура из космоса да разстрелва други планети).


Интересните климатични, електромагнитни, гравитационни, атмосферни и прочее ефекти от стрелбата с новата Звезда на смъртта дори не са загатнати във филма :) картинка

За късмет на „Дисни“, двамата нови протестиращи, които се самоосъзнават като джедаи са полово и расово разнообразни – така вероятността за дела и срамни бойкоти  срещу „Дисни“ намаляват(!), а старият сексист с мръсен език Хан Соло, си отива след опит да влее малко ум и разум в новото поколение (не можеш да го накараш да мълчи през цялото време, ще тръсне някоя многомилионна глупост, а като го няма ти е една грижа по–малко).

Кайло Рен с голямата иновация на седма серия – Мечът с режещата дръжка
картинка

Големият злодей е Кайло Рен, син на Хан Соло и Лея (с истинско име Бен). Защо дете с такова славно родословие се е превърнало в инфантилно чудовище, може само да се гадае. Аз си го представям примерно така:

„Бен, изяж си веднага закуската!“
„Няма пък!“
„Изяж я веднага. Иначе ще кажа на баща ти!“
„Кажи му!“
Лея, тоя път към Хан:
„Няма ли да кажеш на сина си да си изяде закуската? Виждам на кого се е метнал – на оня нехранимайко, баща си!“
„А дали не се е метнал на онова чудовище с астмата, на твоето татенце?“
„Като порасна, ще стана като дядо и ще видите вие!“ – сърди се малкият Бен и тичка да се скрие в стаята си.

Растейки в подобна семейна обстановка, неукрепналият младеж взима по нещо от всичките си роднини – от безотговорността на баща си, от неврозата на майка си, от чудовищността на дядо си и от инфантилизма на вуйчо си.

Използвайки връзките на вуйчо си и страшно занижените критерии за вход в ордена на Джедаите (няма хора!), той се обучава за джедай, но после бяга, осквернявайки гроба на дядо си, измъква от него полустопения полуобгорен шлем, който държи като сувенир на една малка масичка в жилището си и си представя че дядо му точно това би искал от него – да изколи всичките си живи роднини.

Но действието и ефектите са твърде бързи и нямаме време да разсъждаваме върху такива дребни нелогичности, защото непрекъснато така биваме подмятани с драматургични  обрати и специални ефекти, че цялата концентрация в гледането отива в дзверене да не се пропусне нещо съществено.

Гледах го без да ме дразни особено, но и без някаква особена емоция, освен задъхания екшън. Излязох от киносалона с приятно чувство. За феновете – ами да, гледайте го, за да си попълните колекцията.

Да се готви „Властелинът на пръстените“ за седма серия.

сряда, март 09, 2016

За Републиката!

Ако преди 4–5 години някой би се опитал да ме агитира в републикански ценности, сигурно би получил много сериозен отпор от мен, и то по една очевидна причина – Успехът на държавите и обществата им не се дължат на това дали имат републиканска или монархична форма на управление. В ЕС е пълно с конституционни монархии и при това с доста добър стандарт на живот, здрава икономика и добра защита на гражданските права, а по целия свят е пълно с провалени републики, и фактът, че лидерите им преминават през формална изборна процедура, не ги защитава от това да тънат в мизерия и несигурност, да бъдат узурпирани за десетилетия от „велики“, „големи“, „любими“ лидери, от политико–икономически мафии, от пожизнени президенти и прочее върли „републиканци“. Дори ако направим малка статистика, може да се окаже, че монархиите днес се справят по–добре от републиките в неща като стандарт на живот, сигурност, здравеопазване и т.н. Но това е само хипотеза, която някой път ще проверя и затова повече няма да я обсъждам тук.

На трети март се подписах под „Манифеста за Републиката“, подготвен от четири академични фигури с разнообразна политическа ориентация – Евгений Дайнов, Александър Кьосев, Антоний Тодоров и Огнян Минчев.

Трети март е важна дата в българската история. Всички знаем, че той е датата на подписването на Санстефанския предварителен (тоест „прелиминарен“ както често е наричан) договор между Русия и Турция, с който завършва Освободителната война. На 25 юни 1879г, Временното руско управление предава властта на новоизбрания княз Александър Батенберг и от тогава започва реалното самоуправление на българите и Третата българска държава, която обаче е далеч от идеята на Васил Левски за „Чиста и свята република“. А това е идеалът, с който се изгражда революционната организация на Левски, предизвикала Априлското въстание и в крайна сметка довежда до самата война и до Освобождението.

Мнократно извращавани (между 15 септември 1946г. и 1989г., когато управлението формално е републиканско, но всъщност е тоталитарно) и потъпквани (по време на многобройните преврати в Княжество и Царство България), идеите на републиката доживяват до днес. Трети март е чудесен повод да се направи опит да се посъживи идеалът на Левски от Възраждането в условията на Първата българска република след 1991г.

Какво означава този манифест? Идеята е, че държавата в която живеем, Република България, трябва да заживее с ценностите и принципите, които формално изповядва и които са вписани в Конституцията ѝ, но и в други важни документи. В случая става дума за Република, която символизира интереса и работата на активните граждани за общото благо, а не формата на управление на държавата.

Както е известно още от Аристотел, Републиката е творение на гражданите си, което значи днес българите да са граждани, които да заживеят със самочувствието и увереността на хора, които решават съдбата си, които активно да се стараят по възможно най–добрия начин да уредят съвместния си живот и да се грижат за бъдещето на децата си. Без активни граждани всяка държавност е мъртва.. Идеята е подкрепата на самата идея за гражданство, а не да се даде отново властта в ръцете на отделни граждани.

Защо форматът на документа е такъв? Нямам идея. Предполагам, не случайно са търсени алюзии с Декларацията за Независимостта в САЩ, дала началото на най–успешния демократичен проект в историята на човечеството.



Отдавна имахме нужда от текст, който да обедини европейски мислещите, ангажирани граждани, които се чувстват съпричастни към съдбата на обществото, от което са част. Текст, който да ги обедини позитивно, а не негативно, както беше примерно с оставките на Пеевски и Орешарски, с протестите срещу злоупотребите с природата и с културното наследство. Текст, който да намери общия знаменател на най–разнообразни личности, лидери и групи, някои от които са сериозни политически опоненти, но все пак имат съгласие по няколко фундаментални неща – европейското бъдеще на страната, освобождаването на България от мафията, добро бъдеще на децата на България, възстановяване на справедливостта и на свободното слово, защитата на гражданските права на по–слабите и съгласието по всички тези точки да направят в крайна сметка България по–добро място за живеене.

На церемонията присъстваха множество граждани, участвали в протестите юни 2013-2014г, също така леви политически лица  – Татяна Дончева, Георги Кадиев (към него имам известни резерви, признавам), десни като Радан Кънев и Иво Божков, безспорни граждански фигури като бившият министър Христо Иванов и Кристиян Таков, много хора от „Протестна мрежа“, „Правосъдие за всеки“ и „Да на електронното гласуване“, също и членове на партии, които тепърва ще показват най–доброто от себе си като „Зелените“, „Глас народен“, ДЕОС, новоучредената „14 юни“, фигури от бизнеса и др. (моля за извинение тези, които съм забравил да спомена)

Предполагам, че авторите са се надявали по този начин да преодолеят поне част от замъгляването на пейзажа с ляво–десни приказки от доморасли политтехнолози, да преодолеят винаги тлеещите клюки и междуособици, които съществуват във всяка общност на homo sapiens, и най–накрая предполагам, са очаквали, че чрез манифеста ще се натрупа достатъчно критична маса граждани, които да поискат и да постигнат дългоочакваното очистване на обществото от сенчестите мрежи на ДС и БКП, постепенно прераснали в мрежите на съвременната мафия, наричана за кратко „моделът #Кой“.

Най–вероятно, това очистване ще трябва да се прояви в множество кампании и инициативи, които да му придадат конкретност, като:
– изчистване на медийния пейзаж, така че някой ден той да се определя само от медии с ясни собственици, истински критерии за журналистика и с ясно финансиране;
 – отделянето на мрежите на секретните служби от времето на режима на Тодор Живков от политиката, икономиката и медиите (лустрация). Сложна задача, при положение, че основната маса от членуващите в момента в тези мрежи през 1989г са били на твърде невръстна възраст, за да бъдат вербувани в тях още тогава.
– съдебна реформа, която да постигне повече справедливост в цялото общество.
– решаването на още много други задачи в икономиката, образованието, здравеопазването, обществените поръчки и къде ли още не...

Какви са шансовете на манифеста за успех и какво би бил успехът за него? През 2013г. се появи Харта 2013, която опитваше да даде отговор на въпроса, защо всъщност поискахме оставките на Пеевски и Орешарски и какво всъщност се опитваме да постигнем, освен смяната на няколко лица на върха.

Тогава хартата изглеждаше може би малко наивна и многословна, може би неособено прецизна, но тя свърши много работа като документ за мобилизация и създаде мощен импулс в обществото за извършване на съдебна реформа, която вече е в центъра на дневния ред на обществото.

Затова е и този манифест. За да вкара най–важните въпроси в дневния ред на обществото, без да позволи да бъдат замъглени или отклонени.

За Републиката!

Ако желаете да подкрепите – ето онлайн подписка, ето и Фейсбук групата.

Снимки от обявяването на Манифеста и начало на подписването му:

 Част от публиката

Говори Огнян Минчев

 Публиката в „Перото“ в НДК. 
Множество камери на телевизии и други медии. 


 Татяна Дончева подписва манифеста.

Александър Кьосев говори, Кристиян Таков снима

Ето и видео от самото събитие.



неделя, март 06, 2016

Ако древните египтяни имаха киносалони

Хатор (Елоди Янг) Хор (Николай Костер – Валдау), Сет (Джерард Бътлър), Зая (Кортни Ийтън), Бек (Брентън Туейтс) картинка

Въпреки че беше подложен на унищожителни критики и май не се справя добре с продажбите, гледах „Боговете на Египет“ – епичен филм–приказка за сблъсъка на два древноегипетски бога – Хор и Сет за царстването над Египет.

Действието се развива преди хиляди години в древен Египет, който изглежда като ъпгрейдната версия на себе си – всичко е по–голямо и по–пищно, отколкото го реконструираме днес по учебници и туристически албумчета. Храмовете са цветни и нови, пирамидите са нови, а размахът на архитектурата е наистина грандиозен.

В приказната си версия, древен Египет се управлява не от хора, а от богове. Цар на Египет покрай Нил е Озирис, цар на пустинния Египет е Сет. Идва време Озирис да предаде властта на сина си Хор.

Церемонията е пищна. На гигантския площад присъстват десетки, стотици хиляди хора. Всеки дарява по нещо, а даровете на боговете са наистина божествени.

Боговете са около половин ръст над хората, разглезени, всеки си има специализация (някои са по знанието, други по защитата, трети по природните стихии), и във вените им не тече кръв, а злато.

Бек и Зая са обикновени хора, които са млади, амбициозни и се обичат. Бек е ловък крадец, а Зая е... ами умно зайче–байче, което има амбиции за кариера в двореца.

Само че между боговете има обидени, тъй като не са доволни от сегашното си място и професия и точно когато Озирис трябва да предаде властта на сина си Хор, се заплитат едни каши, за които трябва после цял филм за да се разплетат докрая.

По небето обикаля бог Ра (големият Джофри Ръш), баща на Сет и дядо на Хор, който единствен от всички работи усилено и денонощно, като с огненото си копие ръчка демона Апофис да не изяде цялата земя, заедно с реките, планините и хората.

Знам за отзивите за филма, знам и колко звездички му дават  в IMDB, но аз го намерих съвсем поносим за гледане и дори весел на моменти. Ефектите са добри, актьорите са прилични, актрисите до една хващат окото. Явно просто твърде много пари са пръснати за пищна визия и ефекти.

Може да се гледа, според мен може и с децата заедно (не знам дали официално има възрастово ограничение). И без друго ефектите, полетите и обратите в сюжета не ви дават и секунда да се замислите за наличие за разни втори или трети планове в разказа, кажи речи като в новия Star Wars (за него пиша по–нататък)

В крайна сметка, ако древните египтяни можеха да правят такива филми и имаха киносалони със съраунд звук, може би щяха точно такива да ги правят.

Зая (Бая) – Кортни Ийтън ;Бек – Брентън Туейтс

сряда, март 02, 2016

Прашинката в бурята на българските революции (между 1989 и 1996г.)

(текстът е средно дълъг, отделете си време)

Баща ми (угрижен):
– Като си тръгнал срещу нас, комунистите, как смяташ да ни победиш?
Аз (нахален):
– Не съм сам.
Баща ми (симулиращ любопитство):
– И колко сте? Трийсет - четирийсет? Сто?
Аз (заемайки кръгова отбрана):
– Достатъчно много сме.
Баща ми (поучително):
– Ама не сте колкото нас: 800 000 комунисти, плюс 130 000 комсомолци, плюс 80 000 милиция и ДС, плюс 7 милиона в ОФ. 
Аз (предизвикателно):
– Ама всички сте льольовци, бледи агенти до един...
Баща ми (разпалвайки се):
– А какво ще кажеш за още 5 милиона в Червената армия, плюс 700 хиляди в КГБ, плюс милион съветска милиция, плюс 20 милиона члена на КПСС?
Аз (леко изпотен):
– Не ме карай да повтарям елементарни неща. С нас е светът, а той е по-силен от вас. Вие биете Запада само по производство на картофи и чугун (знаех това от едни диаграми по стените на казармите във Враца отпреди 10-тина години), а не това е основата на съвременния живот. Ще ви свалим, с всичките ви танкове, кагебета и вертолети. На твое място бих си задал отсега въпроса как да си изкарвам хляба, след като падне режимът.
Баща ми (с победоносен вид, така и не разбрах защо):
– Е, тогава ти ще ме назначаваш на работа...(стр. 23)
Евгений Дайнов,
„Записки по революцията“, II том, 
„Началото на прехода“

Вече писах за първия том на „Записки по революцията“ на Евгений Дайнов. Когато излезе той, нещата бяха съвсем различни. Първият том беше представен точно година след началото на летните протести от 2013г. Пред малката сцена на една от вътрешните тераси на НДК се бяха събрали около 20-тина човека, седнали на столовете и опитвайки се в състояние на силен контражур да различават лицата на говорещите от самата сцена.

Разговорът тогава протече спокойно и почти домашно. Можех да задам сигурно 10 въпроса, ако исках, но не знаех какво ме очаква между кориците. А ме очакваше вълнуваща среща с една от най-познавателните книги, писани от българин, на които съм попадал.

Обстановката, в която беше представен вторият том, година и половина след първия, беше коренно различна. В студен зимен ден, макар и без сняг, „Перото“ - новият кафе-клуб в НДК откъм източната страна, ориентиран към четящата публика, се пръскаше по шевовете от хора. Някъде, отпред на сцената, Евгений Дайнов като проповедник разказваше и ръкомахаше, а шанс да задават въпроси имаха само малцина късметлии.





Сигурно една от причините вторият том да събере много повече хора беше това, че протестите срещу правителството на Орешарски вече се бяха увенчали с успех и Орешарски от премиер, който се крие от гражданството, без щита на НСО се превърна в обикновен мишок, който се крие от гражданството.

Но, предизвикателствата останаха. Какво да се прави сега? Тактическата цел беше постигната, а стратегическата? Как да превърнем малката победа в спечелена война срещу мафията?

Точно в тази обстановка излезе вторият автобиографичен том на Дайнов (този път с перфектент тайминг, за разлика от всички останали книги, за които съм ви разказвал –„Варварите“ „Три лица на тиранията“ и „Моделът Станишев“ ), този път посветен на един решителен, но двусмислен период в българската история – от 1989г. до 1996г.

Период, в който в България преживяхме в сгъстен график преоткриването на конституционния ред, на протестната демокрация, на демократичното управление, на парламентарния живот и политическите партии, на златната треска на първите години на възкръсналия частен бизнес и после, малко по-късно, вече затъвахме в разочарованието на реставрацията, във възхода на мутрите, на чалгата, за да стигнем отново до появяването на надеждата през зимата на 1996-1997г. Шест години, които обърнаха страната с хастара навън и които ще определят съдбата ѝ още дълго време занапред.

Повечето лица в залата бяха познати от протестите, с някои от които преживяхме толкова много заедно, че вече се познаваме по-добре, отколкото със собствените си родители и семейства. (Имаше дори няколко клоуна от кафявите медии, които бързо схванаха нелепостта на присъствието си и се смотаха нанякъде или пък  в детския кът.)

Освен за приятната вечер, за възстановеното за няколко часа радостно чувство за общност, пълно с надежда, всички бяхме дошли за още нещо – за отговори. За отговори, които биха могли да ни дадат някаква посока откъде да поемем отсега нататък – в едно по-подредено, но и по-лицемерно време. Как да избегнем грешките на миналото, за да направим правилните избори за бъдещето?


Книгата съдържа четиристотин страници с неголям шрифт, но се чете леко, бързо и с добро настроение.

Ценното в цялата работа е, че главният герой към времето на действието вече е усвоил идеално стратегията на революционната прашинка. Винаги предпочитайки полета с поредната турбуленция на историческия вятър пред сигурността, голямата кариера или дори пред бързото забогатяване, той успява да присъства или дори да поучаства в определящите събития на онази епоха. Повествованието скача от събитие на събитие, от драма към криза и от криза към драма наобратно, за да се озовем заедно с него почти винаги на най-важните места, точно там, където историята се чеше по главата, за да реши по кой път да поеме след разклона.

Малко преди изборите си дадох сметка колко естествено ми идва да живея в пълна свобода - т.е. да съм свободен дори от месечна заплата. Така се оказа че когато станеш свободен - изведнъж качеството на живота ти излита нагоре като ракета. Още тогава изведох равенството „Свобода“=„Благоденствие“ (стр. 130)


Какво ли няма вътре:

Започваме от непризнатата българска революция на 1989г., подменена в публичната памет от безличните „промени“ на БКП, уж започнали с оставката на Тодор Живков на 10. ноември 1989г., но всъщност революцията е завършила с тази оставка, а е започнала с екологични протести на гражданите още през пролетта.

Научаваме защо опозицията от 1989-1990г. се обличаше като на екскурзия в планината до степен да губи гласове (като гласа на баба ми), в остър контраст с обръснатите и огладени, но винаги сиви представители на комунистическата партия.

Научаваме как за една бройка страната се разминава с гражданската война от зимата на 1989-1990г., когато българските мюсюлмани получават възможност да връщат имената си, но центърът на София се пълни с фанатици, докарани с автобуси, които истерично не желаят да допуснат ревизиране на „възродителния процес“.

Научаваме кой е авторът на идеята за „нормална държава“ (Кирил Дрезов), която до ден днешен изглежда като най-перспективната визия за бъдещето на България и съответно до ден днешен е експлоатирана от съвременните български политици, но не и изпълвана със съдържание от тях с такава жар.

Отново имаме възможност да съпоставим кипежа в българското и в британското общество (по онова време невъзможно различни), и междувременно узнаваме има ли десни революционери–консерватори и какво представляват те.
„при консерваторите липсва онази нажежена омраза и незадоволеност, която бълбука под повърхността при левичарите. Консервите са спокойни, ларж хора, с голямо чувство за хумор и огромно разбиране към човешките слабости. Защото не мразят хората.“ (стр. 124) (а българските „консерватори“ са пак наобратно - КП) 

С нас е и неизбежната шарена галерия от главни и епизодични герои в импровизираната пиеса на революцията. Там е дори и ранният Волен С., чието поглъщане от Тъмната страна започва с шеги и закачки, за да стигне до рафинирани обиди като „нискоорганизиран белтък“.

Тук са и опитите на множество лица иззад червената завеса, като Димитър Станишев, Александър Лилов, Любен Гоцев и първичната партийна организация в квартала, да върнат Дайнов в „правата вяра“.

– Сега решаваш бъдещето си, - неособено убедително произнесе Пирински, блед, но решителен. (стр. 142)

Пътьом научаваме и как се е получила организацията на големия митинг на „Орлов мост“.

Книгата е много далеч от приповдигнатия романтичен революционен тон на официалните политически биографии – снизходителен към младостта, но преизпълнен с актуални полит-прозрения и позитивно мислене. Напротив – героите в книгата са пъстри и пълнокръвни, едновременно правещи глупости и имащи гениални попадения.

Заглавията на главите от романтичната 1989г. са заглавия на рок парчета, които освен че вписват нашенската революция в световната революция, но и създават правилното настроение за четене. Надявам се, някой ден електронният вариант на книгата да предлага и илюстриране със съответната музика.

И разбира се, както в първия том – заедно с обществено-политическата еволюция на автора наблюдаваме и еволюцията на музикалните му търсения (този път в група ЕСГРАОН).

Свидетели сме и на първите буревестници на надигащата се реставрация.  През 1990г. обществото е стреснато от т.нар. „Карта с черепите.“ Това е карта на България, с нанесени върху нея затвори и концлагери от времето на комунизма, използвана като предизборен материал от СДС. Атавистичният страх на българите от гражданска война бива умело разръчкан от БСП и картата се посреща зле от обществото. (Чудех се какво не ѝ харесват – ако там е имало лагери и затвори за политически затворници, няма как да не е имало и загинали, хем че по това време през ден изравяха масови гробове по различни поляни - КП) Опозицията очевидно се плаши от големината на залозите, губи увереност и отчита като грешка използването на картата в кампанията. БСП взима глътка въздух.



По-сериозна глътка въздух БСП поема с пожара на партийния дом. Версията на професора за това събитие е по-различна от версията на Малина Петрова. Той дава повече шанс на глупостта, достигнала до катастрофа с няколко непредвидени обрата само в рамките на една вечер...

Няма как да ви преразкажа всичко.

Да се чете ли книгата? 

Да, задължително! Четете я, ако имате поне някакъв интерес към разглеждания исторически период и към съответните исторически фигури, за да ги видите земни и живи, а не застинали някой ден като неподвижни исторически роботи, превърнати в паметници из градинките. Така или иначе, тя вече се е превърнала във важен исторически извор.

Дали получих нужните ми отговори за бъдещето на революцията? Да, голяма част от отговорите са тук, но проблемът е, че тази уж леко и весело разказана история, всъщност е попила като сюнгер огромно количество исторически опит, знания и впечатления, за които би отнело доста време да бъдат изстискани и прецизно разпределени по съответните епруветки и шишенца на съвременната политическата аптека. А кога време за всичко това?..

* * *

А дали Евгений Дайнов успява все пак да назначи баща си на работа?
Да.


вторник, март 01, 2016

Силвия Атипова: Трагедия, но каква?

Рядко даваме трибуна на други автори в този блог, но този път си струва. Силвия Атипова ни написа драматургичен анализ на трагедията на министър председателя Бойко Борисов от гледна точка на история на театъра. Как се поражда конфликтът, как се разрешава и как властта се изпарява като ланшния сняг. 



Трагедия, но каква?
Силвия Атипова

Забележка: Всички прилики с реални лица и събития са случайни.
Целта на драматичното изкуство е да предизвика съчувствие у публиката към героите на сцената; да позволи на зрителите да се почувстват като част от действието на пиесата и, евентуално, да се поучат от грешките на героите.
Аристотел описва арката на действието в трагедиите, отбелязвайки, че това обикновенно са историите на хора, почитани от обществото, които се сгромолясват от власт под тежестта на собствените си грешки.

Шекспир рафинира структурата на трагедията в петстепенна форма.

ИЗЛОЖЕНИЕ
Драматургът показва главния герой като човек с положение и власт, но и с дълбока пукнатина в характера. Това помага на публиката да се чувства съпричастна с трагедията на героя и да я съотнася към собствения си живот, дори когато става въпрос за министър-председателска фигура. Изложението представя главния герой като успешен човек, който живее живота на привилегирования любимец на съдбата. Публиката наблюдава първоначалното развитие на събитията за образа на главния герой. Той приема позиция, или задължение, привидно облагодетелствуващо го, но което в крайна сметка ще доведе до големият разрив.

Лирическият герой например, може да приеме да стане премиер, за да избави народа от неправдите и бедността, в която корумпираната съдебна система го е накиснала.

карикатура: Христо Комарницки

КОНФЛИКТ
Средновековната трагедия изобразява водовъртежа на съдбата като дама с името Фортуна, с превръзка на очите. Нещо като Темида, но не с везни, а стояща до Колелото на късмета.

Действието на трагедията проследява падението на героите при шеметното въртене на колелото. Героите в горната част в началото на драматичното действие, тези с власт, слава и богатство, се озовават на дъното в края.

В Хамлет например, бащата на Хамлет е убит, а майка му се омъжва за чичо му, когото Хамлет подозира, че има нещо общо със смъртта на баща му. Това усложнение е причината, която нарушава живота на героите.

Нашият лиричен герой може да има тъмно минало, например. Това ще направи борбата за реформа на съдебната система невъзможна за него, защото ударите на Темида може да се стоварят и върху неговата глава.

карикатура: Христо Комарницки


КРИЗА
Главният герой преживява шокиращ обрат на Съдбата в резултат на конфликт, създаден от неуморно въртящото се колело на късмета.

По време на този етап от трагичното действие е важно основният недостатък на централния герой да влезе в игра.

Макбет, на Шекспир, иска власт толкова силно, че убива, за да вземе короната.

В нашата, далеч по-незначителна пиеса, героят също много иска да остане на власт, затова решава да се отметне от реформирането на системата.

карикатура: Христо Комарницки


КАТАСТРОФА
Катастрофата в действието на трагедията се получава, когато героите се опитват да се справят с обратите на съдбата.

При Шекспир, Ромео не получава съобщението за плана на Жулиета да се преструват на умрели. Той пристига, за да видите безжизненото тяло на любимата си. Публиката обаче, е наясно с плана и гледа ужасена как Ромео се самоубива.

В други случаи, герои от пиеси получават точно навреме СМСи, които предизвикват катастрофата. За кризата е важно причината, предизвикваща катастрофата, да е издигната до епични размери, за да е интересно на публиката.

карикатура: Христо Комарницки


КАТАРЗИС
С катарзисът трагедията приключва.

Катарзисът, или „признанието“, както той още е познат сред драматурзите, има за цел да остави публиката с поука. Урок, който останалите герои в пиесата да разискват и да са благодарни, че не те са в трагичния образ на главния герой.

Поуката засилва трагичния характер на събитията, довели до катастрофата.

В Ромео и Жулиета например, публиката, както и родители на мъртвите Ромео и Жулиета научават, че омразата им не е толкова важна, колкото животът на децата им.

В нашата пиеса поуката е още неясна, защотопиесата ни не е дописана. Едно е сигурно, обаче: тя е към края си.

Катарзисът вече е настъпил.


карикатура: Христо Комарницки

Споделените неща на Комитата

Виж какво споделям , заслужава си повече от това, което пиша. (старите споделени неща)