петък, ноември 04, 2016

Ще гласувам за Трайчо Трайков





Евгений Дайнов каза в края на 2014 година, че ни чакат няколко революционни години, а минаха само две. И вероятно е прав. Както също е вярно, и проверено на практика, че е трудно да се живее в интересни времена. От 2009 година насам само през 2010 и 2012 не е имало избори. Обществото ври и кипи и тъкмо, когато си кажем, че няма как да стане по-зле, някой отгоре се усмихва и лесно ни доказва, че може. :)

Радвам се, че на тези президентски избори има кандидат, който мога да подкрепя с пълно сърце. Това е Трайчо Трайков. Предимството човек да трупа стаж и години е в това, че успява да премине през много преживявания, да усети дистанцията на времето, да събере опит и да оцени хората, които е срещнал по пътя си.

Не ми трябва кампания да гласувам за Трайчо. За мен е важно бъдещият президент да е честен човек с принципи и с характер. Да има силата да се посвети на нелеката си държавна длъжност, която ще го бележи за цял живот. А той има тези качества.

Когато учех в Английската гимназия в София през 80-те години, свирех на тромпет в училищния оркестър. До мен на тромпет свиреше и бъдещият кандидат-президент. С него сме водили дълги разговори на политически теми. Дълго време сме обсъждали историческите перипетии на България и особено съдбата на Македония.

По време на едно пътуване с оркестъра до Западна Германия и обратно, бродихме с неизчерпаемо любопитство по улиците на чужди градове и разсъждавахме защо (Западна) Германия и Австрия изглеждат толкова добре, а всичко на изток изглежда някак овехтяло и неподдържано. С особено настървение обикаляхме Белград, с надеждата да открием някакво македонско присъствие там. В крайна сметка се снимахме пред табелата на ул. „Призренска“. (нямам идея къде съм си заврял снимките от тогава)

Призрен не е в Македония, но е най-близкото нещо до нея, което открихме там.

Нещата на тези избори предизвикват оптимизма и на най-големите оптимисти. Трудно е да се повярва, че обществото, вместо да си взима исторически поуки, затъва все по-дълбоко в приспивното блато на митовете и пропагандата. Че вместо да потърси вътрешни сили да се отръска от популизма и обещанията за лесни решения, затъва все по-опасно в полуистини и празни очаквания.

Под българската демокрация е заложена ядрената бомба на референдумите. И не бяхме прави да се подиграваме на британците, защото ние сме на път да я свършим още по-зле.

Всички ме питат как ще гласувам на втория тур. Неудобен въпрос, нали. Имам още по-неудобен. Какъв беше пътят да не се стигне до втори тур? Защото такъв път имаше. Но изискваше известно дистанциране от мафията и олигархията в името на реалното европейско бъдеще и настояще. Да се направи първа стъпка към съдебна реформа, после да се издигне смислена кандидатура. Такива имаше и всъщност такава кандидатура има, макар и да не е обща.

А невъзможността за дистанциране от мафията и провалът на реформата на съда и прокуратурата, не означават ли, че по-малкото зло е вече твърде пораснало? Че е неотличимо от „голямото“? Все едно някой да ме пита, абе ако утре те удари кола и те утрепе, ти какво ще правиш тогава?  Тогава ще е късно за правилни решения и ще трябва само да се ограничават щетите. Не желая да участвам в това. Нима можем само толкова?

Горчивите чаши на историята винаги се изпиват до дъно. Историческите „аванти“ винаги се плащат скъпо и прескъпо. Умственият и физически мързел днес винаги се изплаща с тежка работа и ужасна умора утре. Но какво да се прави, такива сме си, и единственото, което ни остава, е да правим каквото трябва, пък да става каквото ще.

Аз ще гласувам за Трайчо Трайков


Споделените неща на Комитата

Виж какво споделям , заслужава си повече от това, което пиша. (старите споделени неща)